Люба Александрова

***

Помолих съседа
да се грижи
за всичко мое
и ничие.
Дадох му ключ.
Заръчах:

Все пак забравяй
отключено.
Може Господ
да иска да влезе,
когато ме няма.

октомври 2011

***

чух стихотворение за изгубения приятел
чух и друго
за сърцето в сърцето ти

аз нямам изгубени приятели
моите просто си тръгнаха
крачеха бавно по пътя
само стоях
само стоях
не махах за сбогом
впивах нокти в дланите слаби
капеше кръв по обувките
по прахта
по небето над мене
напрягах очите си
в далечината се спусна бяла мъгла
ослепително бяла мъгла…

аз нямам сърце за сърцето си
разни са тези сърца
има ги някъде
някъде падат красиви
снежинки в полето
капки кристални напролет
мушици слънчасали
щурци сред тревата
жерави късни
жерави късни

цветята в моята стая сигурно знаят
как се улавят души и сърца
как се държат където когато поискаш
как неизменно се връщат гладни и жадни
как от душата ти пият вода
и от сърцето ти хляб си отчупват
биха ми казали
сигурно
бих ги дочула
когато престана да се събуждам
няма от вик
няма от тихия стон на пропукващ се лед
много на север
много на север

***

На стъпалата в камъка
в корените на здравеца
в жуженето на пчелите
отваря вратите на слънцето заран
затваря ги вечер
пее с тревите
проплаква в съня ни
неизменна
бдяща
наша
потребна
отритната обич.

***

Ти ли взе очите ми от пътя,
дирята на дните ми намери?
Ти ли взе сърцето ми,
брезата с шепота извечен
ти ли прати…
Ти ли взе душата ми разкръстна,
нощите ми ти ли ги изправи,
тъмнината ти ли запокити…
Ти ли взе остатъка ми сетен
вдигна го високо към небето
Синьото
и Слънцето повика…

Ти ли върна сянката ми кратка?….