ПОСТМОДЕРНИСТИЧНО
ПОСТМОДЕРНИСТИЧНО
В мизерия и в недоимък
народът български живее.
Отвсякъде се спуска зима.
Отвсякъде зловещо вее
в душата на народа скръбно.
Приживе помени се правят.
И всеки ден минава тъжно.
И сякаш нищичко не става.
Дори край кофите с боклуци
се води битка за прехрана.
Там стари цигани с каруци
деца предлагат за замяна.
Звучи почти модернистично.
А всъщност е сиромашия.
И всяка дума садистично
се връзва като клуп на шия.
Между небето и земята
народът български умира.
Език изплезил за отплата,
държавата си той презира.
И няма никакво спасение.
И няма никаква надежда
да може в своето съмнение
към бъдещето да се вглежда.
На времето печален пленник,
той стиска зъби и се моли
мечтите да не бъдат тленни,
да свършат страшните неволи,
с който две-три поколения
си плащат с лихвата цената
да вярват, че от престъпления
се ражда гордо свободата.
В мизерия и в недоимък
народът български живее
с мечтата си неустоима,
че може слънце да огрее.
МОЛИТВА КЪМ ДЕМОКРАЦИЯТА
Госпожа Демокрацийо, много те моля,
позволи ни да изкараме поне до неделя.
Иначе ще взема надеждата да заколя.
И ще отида при Господ да поживея на воля.
Че то тук е една, не е за описване.
Стискаме зъби, додето ни писне.
А когато ни писне започва отписване
от парното, от хляба и от всякакво мислене.
Тъжно е, откъдето и да се погледнем, Господи.
От бутиците ни стряскат последните моди.
А с тези пенсии и заплати се чувстваме горди,
че още сме живи, че още ходим по борда.
Тежко е, Демокрацийо, и да живеем, и да умираме.
И не ни питай дали един друг се презираме.
Със съседките пред кофите за боклук кокетираме.
И не умираме, Демокрацийо, а с грижи се татуираме.
И в чудесата престанахме да вярваме вече.
Чудото днес е да си сит и облечен.
Всеки крачи в България като обречен.
А въпросът с оцеляването става отвлечен.
И не зарад себе си, а зарад децата се моля.
Позволи ни да изкараме поне до неделя.
А от понеделник ще мисля за новата роля,
дали да мълча или да тръгвам към Вола.
ОГЛЕДАЛО
И казват, че нощта ще бъде нежна
почти като в роман на Фицджералд.
И в нея вишни плахо ще се свеждат
пред всеки, който търси своя дял
в поезията на Димчо Дебелянов,
на ангелите в онзи светъл хор,
в който се попада без покана,
а само ако си заключеник в затвор.
И осъзнаваш, че великата пустиня
безстрастно мери всеки циферблат.
И оживява във нощта кристално синя
мечтата ни за рай сред този ад.
За клетите поети няма пристан.
Напразно търсят своя път в нощта.
А с Димчо те се чувстват много чисти.
И в чистотата им оглежда се света.
Оглежда се във техните предчувствия,
в тревогите, във скръбния им дял.
Със скрити вопли те разнасят чувствата
на подпоручика, превърнат в генерал
на всичките поети по земята,
които следват тъжния му глас:
“И любовта ни сякаш по е свята”,
най-истинското в лош и в хубав час.
ЕЛЕГИЯ
Часът е десет и половина.
От щаба заповядват: В бой!
Картечът покоси стотина.
И няма ред. И няма строй.
Страхът в окопите се спуска.
Войникът български мълчи.
В полето страшна смърт препуска.
И дъжд неистово плющи.
И в този миг на зла прокоба
самотен,
тъжен,
гологлав,
един поет ,
с ръка във джоба,
напред се втурва величав.
Цигарата в дланта му трепва.
Войниците крещят:”На нож!”
А той ги гледа и прошепва:
“Светът е лош! Светът е лош!”
Щом жертва своите поети
България без капка свян.
И майките, от жалост клети,
покриват ги със бял саван.
Часът е десет и половина.
Куршум фучи със сляпа мощ.
Пронизва Димчо Дебелянов.
И над България се спуска нощ.
УТЕХА
Любовта ми си тръгва красиво.
Може би с нея тръгвам и аз.
И разбирам: сърцето е живо.
Съхранило най-светлия час.
На безкрайното време в простора
аз пътувам към оня момент,
в който няма да имам опора
даже в чашата с ром и с абсент.
И ще бъда самотен и тъжен
като спомена, с който съм жив.
Любовта ми сълзите ще бърше.
И ще иска да бъда щастлив.
Как да бъда щастлив, щом от мене
тя си тръгва незнайно защо.
И сърцето от болката стене.
Не помагат дори три по сто.
Може би аз оттук ще си тръгна
като всеки, с познат ритуал,
без да мога докрай да изтръгна
любовта с дебеляновска жал.
Тя е всичко в живота ми малък.
С нея аз съм безкрайно богат.
И е сладък най-постния залък
и оставам завинаги млад.
Любовта ми си тръгва красиво.
Може би с нея тръгвам и аз.
И разбирам: сърцето е живо.
Съхранило най-светлия час.
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
Каква е тази бяла нощ, която
се спуска ненадейно над града?
И глас небесен шепне в тишината,
че Тук Човек и Бог ще се родят.
За да се върнат към началото нещата,
когато всеки е намирал своя рай
не другаде, а тука, на земята,
е осъзнавал, че животът няма край.
Духът, преминал толкова пространства,
се връща в тази бедна пещера,
за да подскаже, че Човекът има шанса
да каже: Дух съм и не мога да умра.
Макар и скрит в обвивката на тяло
той трябва да пожертва всяка страст.
И даже и последното си одеало
да подари на някой непознат като на брат.
От тази нощ настъпва нова Ера.
И всеки тръгва да познае своя Бог.
Христос показва как да го намерят
във този свят коварен и жесток.
Каква е тази бяла нощ, която
се спуска ненадейно над града?
И глас небесен шепне в тишината,
че Тук Човек и Бог ще се родят.
