Веселин Павлов

За първите прояви у нас на художественото слово като изкуство мога да пиша по прочетено и чуто, а по-късно - и по мои лични спомени (роден съм през 1932 год. в София).
В 20-те и 30-те години на ХХ век изобщо не е имало самостоятелни изяви на артисти като рецитали, моноспектакли и общи изпълнения на сцена или концертен подиум. Имало е плахи опити, но те бързо са потънали в забравата. Все пак двама велики артисти са сложили началото на рецитацията у нас. Това са Васил Кирков (1870-1931) и много повече Сава Огнянов (1876-1933). Десетки са явяванията им пред публика на тогавашните две основни сцени: тази на “Народния театър и опера” (в една сграда) и сцената на Военния клуб. Те са изпълнявали стихове, поеми и монолози от пиеси на корифеите на българската литература Иван Вазов, П. Р. Славейков, Кирил Христов, Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски. Малко по-късно към Кирков и Огнянов се присъединява и един от нашите театрални режисьори. Това е “дядката”, както ние, студентите, наричахме Николай Осипович Масалитинов. Той е изпълнявал произведения на Л. Н. Толстой, А. П. Чехов, Ф. Достоевски, М. Горки на български, малко повлиян от неговия роден руски език. Тези трима майстори не са останали на рецитаторския подиум без дамско присъствие - това са големите артистки Зорка Йорданова, Петя Герганова, Пенка Икономова. Те са оставили в съзнанието на българина много стихотворения на Елисавета Багряна, Дора Габе, Мара Белчева. Всичко това продължило до началото на Втората световна война.
А след края на войната (1945) се изявяват вече по-млади, но също така големи артисти-рецитатори. Най-известни са Владимир Трандафилов (1897-1972) и Константин Кисимов (1897-1965). Не десетки - стотици са излизанията на двамата майстори на словото в столицата и страната. За актьорското им майсторство може и трябва да се напишат цели томове. Какво ли не сме чули от тях двамата - колко наши и чужди автори! Иска ми се да спомена за техните две коронни изпълнения: “Кочо” от Иван Вазов - изумителна рецитация на Константин Кисимов, и “Опълченците на Шипка”, също от Вазов, в блестящата интерпретация на Владимир Трандафилов.
И тук няколко преживени случки с колоса на българския театър Владимир Трандафилов.
Бях студент вече трети курс в Театралното училище. На коридора ме спира нашият любим професор по рецитация и ми казва:
- Веселине, нещо слабичък ми се виждаш. Ти храниш ли се?
Отговорих:
- Храня се, другарю Трандафилов.
А той бръкна в джоба на панталона си и извади няколко банкноти.
- Вземи да се почерпиш!
Почувствах се като в небрано лозе, а той настояваше и аз бях принуден да ги взема. Това бяха четири банкноти по 25 лева. Прибрах се вкъщи и казах на баща ми за случилото се. Той отсече:
- Как може така? Ще му ги върнеш - аз нали ти давам някой лев!
След 2-3 дни казах на Трандафилов:
- Благодаря Ви сърдечно, но… аз ще Ви ги върна.
Тогава настъпи изненадата.
- Дума да не става. Това означава сериозно да ме обидиш!
И така остана - подкрепих моя скромен бюджет със 100 лева.
Друг случай. Поканих Владимир Трандафилов на първия ми самостоятелен рецитал - Хайнрих Хайне. Купих билет на втория ред до пътеката, оставих го на касиерката и тя му го предала. Той пристигна по-рано, влезе в стаичката на артистите, пожела възторжено, по трандафиловски: “На добър час!”, а след края дойде да ме поздрави и остави на масичката 1 лев (толкова струваше билетът). Аз опитах да го спра:
- Не, не, аз съм Ви поканил, другарю Трандафилов.
Той се обърна към пианистката на рецитала Божана Трашлиева и към осветителя:
- Артистът Веселин Павлов ще черпи Владимир Трандафилов един билет!
Всички се усмихнахме, той си тръгна, а левът остана на масичката.
И трети случай с колегата рецитатор Димитър Вачев. Ражда се третата му дъщеря, той отива в кафенето до Народния театър и сяда на масата на Трандафилов. Веднага идва сервитьорката Мария и заявява:
- Тук не може - това е масата на Владимир Трандафилов!
Тогава Вачев отговаря:
- Имам повод - ще почакам професора.
След известно време идва самият Трандафилов и Митко му казва:
- Бай Владо, роди ми се трето момиче - Деляна. Искам да почерпя.
А големият артист отговаря:
- Ти ме почерпи! Три еднополови, едноутробни, от един партньор - това е знамение! Марийо, давай!…
И започват неговите закуски и питиета… И двамата големи рецитатори от моята младост завършиха трагично жизнения си път с нелепи катастрофи: Кисимов - в една военна “Газка” край Балчик, а Трандафилов - прегазен от трамвай на ул. “Граф Игнатиев” в София. Каква съдба! В онова време без денонощна телевизия, без интернет, без мобилни телефони, те си отидоха тихо, кротко от този свят. Мили бай Косьо, скъпи Владо, Бог да ви прости - в театралната ни история вие проправихте светъл път!
След тях може да се каже, че в областта на рецитаторското изкуство такава запомняща се диря чертаят още като млади актьори, а и по-късно във времето, Андрей Чапразов и Йордан Матев. Тук трябва да отбележим и Олга Кирчева, и Сия Челебиева, която след време стана художествен ръководител на Театъра на словото, създаден като административна единица през 1966 год. И Чапразов, и Матев, и Кирчева, и Челебиева често бяха канени на чествания по най-различни поводи по времето на социализма.