Диана Димих

След 32 години в Сатиричния театър най-силни са изявите на Веселин Павлов като рецитатор. Целият му професионален живот е свързан с художествената реч, на която посвещава и книгата си „За словото с любов” - първата творба за рециталите и моноспектаклите у нас. Както всички актьори, на сцената той винаги е пресъздавал чужди мисли. За пръв път сега излиза със свои разсъждения, спомени, пристрастия, с отношението си към явленията в нашата култура и различните епохи, на които е съвременник. И най-забележителното е, че насочва вниманието на читателя не само към своите многобройни участия (с творби на Хайне, Есенин, Блок, Ал. Миланов, Захари Стоянов, Маяковски, Горки, Вес. Ханчев, Вл. Башев, Золтан Кирай, Ан Филип, сонетите на Петрарка, Микеланджело, Константин Величков и Шекспир, „Български светини” от Стефан Чирпанлиев, сборния рецитал „Прослава на българския език” и др.), а разглежда в исторически план първите български декламатори от ХХ век, развитието на рецитаторската дейност у нас през годините преди и след Втората световна война, чак до наши дни. С много топлота и възторг са обгърнати имената на Сава Огнянов, Васил Кирков, Николай Масалитинов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, майсторите Кисимов и Вл. Трандафилов, Андрей Чапразов, Йордан Матев, Олга Кирчева. Незабравими са редовете, посветени на рецитаторското майсторство на Славка Славова, Спас Джонев, Таня Масалитинова, Снежина Челебиева, Катя Зехирева, Иван Чипев, Петър Петров, Димитър Вачев, Джуни Александрова, Каролина Караганева, Богдана Вульпе, Лиляна Шопова, Любомир Абаджиев, Йорданка Кузманова, Вихра Петранова, Мариус Куркински и др.
Първото ми впечатление като редактор на текста може да се събере в една дума - умереност. Дори на места, където друг би набрал гняв (например в раздела за цензурата), В. Павлов отбелязва събитията с такт, без емоции, само като констатация. Самият повод да посегне към перото е неговото недоволство от неотчетливата и недобре звучаща реч, произнесена било от актьори, общественици, журналисти, било от политици и публични личности. Но въпреки борбения повод, и тук авторът не е нападателен, а показва как да се поправят грешките - най-верния път е да се опрем на традицията, да се учим от високите образци, да работим върху себе си.
Колкото до моята роля на редактор, в случая тя има две проявления. Първото се свежда до оживяването на текста. Насочих автора да обогати книгата си с ярки случки, да вкара повече разказ, за да доближи до читателя рецитаторското изкуство не теоретично, а чрез неговите обичани изпълнители. Докато си приказвахме за текста, неусетно авторът кривваше из лъкатушенията на спомена и все изникваше някоя интересна случка, на която реагирах: „Ето, това опиши! Това ще се запомни!” И той се увери, че далеч по-лесно се възприема едно четиво, в което има истории от живота. Така книгата доби друг дъх, раждаше се като скулптура пред очите ни, ставаше по-плътна, заемаше свое пространство.
Вторият аспект на моето редакторство беше преди всичко психологически и се състоеше в преодоляване на авторовата скромност. Веселин Павлов пише много повече за колегите си, за техните изяви в Театъра на словото, отколкото за себе си. Това е човек, който умее да се зарадва на чуждите постижения. Човек, който помни доброто и е благодарен за уроците на Големите. Съпричастен към търсенията на своите събратя, той така се вълнува от рецитал на колега, че същата вечер трудно заспива и с часове преживява изкуството, на което е бил повече от слушател - бил е духовно опиянен от богатството на текста и изпълнението…
Дотук добре, но на едно място в ръкописа реагирах направо остро на спестената от скромност информация. Ето случая. Бащата на автора е детският поет Вуйчо Ваньо, публикувал и творби за възрастни с истинското си име Иван Павлов. В книгата си Веселин Павлов споменава бегло, че баща му е автор на поемата „Софроний”, която е рецитирал както той, така и актьорът Владимир Трандафилов. И дума не казва, че по бащина линия родът им произлиза от Софроний Врачански и самият той е пето поколение след бележития си предшественик. И добре, че аз знаех тези подробности, гордост за тяхното семейство. Имаше телевизионни предавания и публикации, а преди няколко години В. Павлов ми предложи да издам две книги от баща му - стихове за деца и поемата „Софроний”, които той финансира. Излязоха от печат и двете и тогава се възхитих от неговата синовна почит и изпълнен дълг към творческото дело на баща му. А този път в собствената му книга „За словото с любов”, когато премълчаваше за родството си с големия възрожденец, не сдържах обвинителния си тон: „Ама как може да не кажеш, че сте потомци на Софроний!”. Опита се да намери оправдание, че произходът му няма връзка с рецитаторското изкуство и не иска да се отклонява от основната линия за художественото слово. Аз обаче не спирах: „Е, анджак Софроний въвежда говоримата реч в литературата! Каква по-голяма гордост, че и баща ти, и ти поемате по-нататък делото на духовността, на българското слово!” - продължих да го напомпвам. Сигурно съм била убедителна и усилията ми успяха.
Голям плюс за книгата е епизодът за сътрудничеството с поета сатирик Ал. Миланов и перипетиите около забранения моноспектакъл „Гостилница за гладни”. По-късно беше възстановен под заглавие „Песни на кълвача”, който съм гледала след ампутирането от цензурата на няколко от ярките сатирични творби. За читателите изключителна ценност е да се докоснат до анатемосаните стихотворения и епиграми на Ал. Миланов, както и да видят върху корицата на книгата запазения афиш от спрения спектакъл, дело на художника карикатурист Борис Димовски.
Имам навика, когато чета нещо документално, автобиография, спомени, неусетно да извличам психологически портрет на автора. В творбата на Веселин Павлов няма самовлюбеност, нито завист или обичайното разчистване на сметки, познато от мемоарните книги. От текста струи добронамереност, благородство, обич към професията и колегите. Затова съм убедена, че авторът не се събужда смръщен. За мен той е един щастлив човек, необременен от лоши мисли. А да разгърнем книга, написана от щастлив човек, това прави и нас щастливи.

Веселин Павлов, „За словото с любов”, изд. „Пропелер”, С., 2011