ПРИЗНАНИЕ
ПРИЗНАНИЕ
Аз малко писах, много преживях
със хора трудови или несретни.
Сълза преглъщах и прощавах грях,
споделях изповеди и завети.
Със чужда радост своята множих
и чужди грижи в моите се вляха.
От тях извираше и моя стих,
душата ми за тях бе обща стряха.
Във банка не натрупах собствен влог.
В спестовна книжка влагах срещи мили.
От спомените - кладенец дълбок -
днес утолявам жажда, сбирам сили.
Добрата дума оживява пак
във мойте мисли, трепети и страсти
и в мойто битие е пътен знак
към простото човешко щастие.
окт. 2010 г.
РАЗПЯТИЕ - 1
Олтарът на душата ми е празен,
изхвърлил съм фалшивите кумири.
Но наранен, самотен и наказан,
къде сега опора да подиря?
Жреците се оказаха продажни,
те вярата народна проиграха.
Кой път в безпътицата ще покаже,
щом честните във битките измряха?
Побягнаха клисарите чевръсти,
идеята със копие проболи…
Единствен в храма аз вися на кръста -
измамен ученик
и богомолец.
ВИНА
С горчиви билки и горчиви думи
забърках си мехлем за болен дух.
Вървя с народа си
в безпътни друми,
в нощта не славей,
кукумявка чух.
Полето в бурени за рало плаче.
Къде сте, слънчогледови слънца?
Къде сме ние - пръснати орачи,
далече от запуснати селца?
Водачите със алчност и омраза
повлекли са народа ослепял,
дрогирайки го с речите си празни,
опръсквайки и род, и чест със кал.
Народът ни топи се,
гневно свъсен,
като проклет от майка,
без война….
Духът ми болен е разпнат
на кръста
на своята и чуждата вина…
* * *
„Душата ми плаче за сняг…”
Стефан Цанев
Душата ми плаче за стих -
молитвено откровение.
Любовното биле изпих
и то ми спести раздвоения.
Душата ми плаче за стих
по дебеляновски искрен,
изврял от светая-светих
и болката сторил на бисер.
Душата ми плаче за стих -
тих спомен от люлчина песен.
Обидите вече зарих,
загледан във пътя небесен.
Душата ми плаче за стих,
обистрен във радост и в мъка,
във който за всичко простих,
завет мой, преди да замлъкна.
2004 г.