Пенчо Чернаев

Не знам защо - може би поради това, че е поет и белетрист едновременно - оприличавам творчеството на Димитър Златев като двустволен дъб, който горе, във високото, сплита вършето си в могъщ шатър, в неразделна, великолепна и единна корона.
Някога, в едно от писмата си до мен, той изповяда, че в последно време прозата все повече го привлича. По-късно ми писа: „Прав си, че сигурно няма да остана временен гастрольор в разказа. Пращам ти ново доказателство - „Отворена клетка”, събрала свидетелства за минало и настояще.”
И ето го сега Димитър Златев - автор вече на четири белетристични книги, а по повод на 75-годишнината му излезе и представителният му сборник с избрано „Заплащането на греха”.
Син на плодната тракийска равнина, него много млад го омайва, приютява и осиновява Орфеевата планина (заради съпругата, разбира се). Чепеларе и Смолян му стават родни гнезда, защото от Рожен се вижда надалеко и нависоко; той пуска дълбоки, яки корени, става предан син и възторжен певец на Родопа. Под надареното му перо тя оживява с неповторимия си пейзаж, с разломния си свят, с бита, нравите и проблемите на достолепните си чеда. Той има и вярно око, и сигурна художническа четка. В разказите му възкръсват предците ни, събужда се някогашната планина с песен на медни кавали и каба гайди, със звън на тюмбелеци и чанове, с образите и сладката реч на планинците.
Времево-пространствено разказите и новелите му обхващат периода от турското робство и борбата за свобода до днес - с нервните ни, задъхани дни, когато рожбите ни недовиждат вече божествената красота на бащината земя и търсят препитание в чужбина. Авторът става летописец на действителни случки и легенди, на съдби и характери, на драматични конфликти. Като старите хронисти обаче той отбелязва, че навсякъде в основата на повествованието му стои истината. Тук са обичта към българското и копнежът по свободата, трагедията на потурчването, паметните дни на злощастната 1876-та, жестоко смазаните народни надежди. Темите, проблемите, мотивите от днешния ден, които разработва, са загребани от живота: в училището, в болницата, в черквата и на пазара, в кръчмата и в автобуса, на сватбата и на погребението, навсякъде, гдето се сблъсква с жестокостта и насилието („Последна молитва”), с апатията и безразличието („По пътя”), с радостта и болката („Закъсняло щастие”, „Символично погребение”), с човещината и подлостта („Войводата на Чокманово”, „Продадени юмруци”). Той не измисля, не „съчинява”, а вижда, съпреживява и досътворява. От тук пъстрата разцветка в гласовете на героите му - всеки със своя тембър и окраска, с гърлена реч или шепот, с доверителна изповед или ругателно буйство.
Заглавието на сборника „Заплащането на греха” само по себе си говори за предпочитанието на писателя към нравствената проблематика. Ясно е, че не са случайни заглавията на някои от най-хубавите му разкази, като „Вина и прошка”, „Престъпление и наказание”, „Черното досие”… Те изразяват неговите търсения, както и етично-хуманистичните му послания към днешния читател. „Мамка му на тоя свят!” - възкликва един от героите. Проблемът е как той да стане друг - свободен, чист, справедлив. Чрез случките и преживяванията белетристът стига до екзистенциални за времето ни въпроси - човекът и светът, вината и отговорността, случайността и неизбежността, заплащането на прегрешенията и дори за смъртта като възмездие.
Героите са обикновени хора - млади чобани и тежки кехаи, терзии и бакали, гиздави невести и мъдри старици, свещеници и даскали, офицери и солдати, комити и революционери, ахряне и християни, българи и турци - пъстър калейдоскоп от човешки взаимоотношения, превратни съдби, възли от обич и омраза, от страсти и копнения („Мердевен дюня”, „Странният козар”, „Майчини тревоги”). В цялото това разнообразие той не спира на повърхността, а се стреми да стигне до „отпушване” на душите, да изследва „бесовете” в тях, защото там са сътресенията, там са конфликтите. Така чрез отделните лични орисии, скърби, радости, обиди разказът му се превръща в единно повествование за хала, бита и драмите на родопчани.
Белетристът не крие преклонението си пред юначните и силни мъже, пред съблазнителната, греховна и ненагледна женска красота, тъй като на този бял свят на хубост и на песен „насита няма”. Те му лежат на сърцето, тях изписва с най-голяма обич („Горчива изповед” и изключително нежния „Несбъдната любов”).
Макар като влюбен художник умело, живописно и пластично да рисува родопската природа, той не остава при дъхавите поляни, нагиздените ели и стройните смърчове, а тъкмо на този фон на преден план извежда човека - с неговите мечти и идеали, люшкане между делничното битие и високите копнежи, между земята и звездите („Мащеха”, „Орисия”, „Отворена клетка”). Във всичко надделява желанието му за човекопознание, за достигане или поне докосване до онези психически мотиви, които обуславят едно или друго действие.
На особена почит Златев издига добротворчеството - личния ни пример да помогнем на другия, индивидуално да допринесем за усъвършенстването на света. Тодор Белака не става хаджия, но се сдобива с друга радост, която с пари не се купува. Той построява за съселяните си златоструйна чешма - да го помнят с добро и затуй в сетния си час успява да изрече: „Каквото можах, сторих го”. Нико и Сава преживяват тежки премеждия, но успяват да стигнат до Цариград и да се върнат в Родопа със султански фермани за строежа на две черкви. Надзирателят Ахмед ага ходи да проси милостиня за „своите” затворници - да има какво да хапнат, макар вкъщи в това време собствените му деца да гладуват. Това са все образи и примери за отколешни добродетели, нужни ни и в днешния ден. Това са и авторовите нравствени заявки за добро, за състрадание, за хуманизъм. Ето защо, въпреки скръбните случки и преживявания, неговата проза в последна сметка звучи ведро, оптимистично.
Писателят използва различни похвати да представи героите си - от пряката обрисовка и характеристика, през речта и постъпките им, до по-усложнени прийоми като разказ в разказа, вариантивни отклонения или поглед на чуждо, „трето” око към ставащото. Болната, изнемощяла, подпряна с възглавници баба Спасия се гледа в огледалото и се чуди: „Коя е тази срещу нея - толкова стара, с изострени черти и страдалчески вид”. Тя се помни „съвсем друга - свежа, с черни умни очи под извитите вежди, с лице, излъчващо и хубост, и воля” („Вина и прошка”). На смъртния си одър в дърварската колиба въстаникът от 1903 Стайко Терзийчето „вижда” приседнала любимата си Хуба и поема от нея опраталска китка („Пътуване към свободата”). Тъй е и в „Самоизмама”, където в болничната стая дядо Стоил „вижда и разговаря” с недошлите да го посетят син и снаха.
Понеже „Заплащането на греха” е представителен сборник, не мога да не изтъкна, че той, както и четири други белетристични книги, е плод на труда на едно творческо трио: автор Димитър Златев, художник Константин Златев и редактор Гинка Янкова (Златева). Еднопосочните им съвместни усилия са увенчани с вдъхновяващ резултат.
В едно свое автопосвещение писателят изповядва: „Хляб насъщен ми беше човешкото слово”. Неговата избрана проза е не само свидетелство за дарбата му, за възможностите и развитието му като разказвач, но е и неоспоримо доказателство за заслуженото предно място, което той заема в родопската и в националната литература.