Янислав Янков

АНГЕЛ НА ПРОЗОРЕЦА

Събудих се в един невероятен ден -
от умовете бе изчезнал пушекът
и хората пред къщите си слушаха
небесния въртоп с акорди зареден.

В река се бе превърнал простият асфалт
и мислите с криле от юг се връщаха.
Но вместо хули и сърца намръщени,
цветя танцуваха по улиците валс.

Детенце с птиците бе влязло мълчешком
във двора и посягаше към вишните.
Стопанинът, пиян от гордост, викаше:
„Елате, аз съм ангелът на този дом!”

О, златна тишина на обедния час,
без уморените мечти по спирките!
Насред площада Господ рецитираше,
а минувачите умираха от страст.

И ти… Добра, щастлива, да те позлатят,
ме чакаше в дома и ме прегръщаше,
макар да бяхме като вчера същите.
Но беше друг животът, беше друг светът…

ПРОЗОРЕЦ

Надалеч роден, сънувам често
на прибоя старите латерни,
кръчмите - от дявола по-черни,
вятъра - навяващ неизвестност.

Пръстите, които пооткрехват
мокрия прозорец на небето,
с пламъци чертаят хоризонта,
за да видя на морето края.

Бавните часовници от вятър
мелят на удавниците хляба.
Нрави ми се… всичко да им кажа,
но на пясък думите ми стават.

Всяка нощ вратата блъска някой.
Иска и съня ми да отвори.
Търся между амфори и книги
мрежите, с които да го хвана.

В мрежите ми уловени скачат
стихове, деца и морни птици.
Скъпите удавници възкръсват
с дрехи от пера, с очи дъждовни.

Аз ли го измислям този пъкъл?
Хитро той ме мами с мед и вино
себе си в цигулка да превърна,
за да бъда светъл и прозрачен.

За да мога с вятъра да тичам,
докато душата ми отплува.
За море отчаяно тъгувам,
както се тъгува за момиче.

ЛОВЦИ НА ПТИЦИ

                        На Владимир Шумелов

Те бродят покрай нас, те още бродят
с качулки неми, с прорез за очите,
с езици дълги, вързани на кръста -
кошмарни сенки, писъци в слуха ми.
И тъй отдавна тук, и тъй отдавна
пълзят покрай стените… И безмълвно
за тях разказват… И се стели пепел
върху живота. Странен е животът.
Оттам оглеждам пещите, местата
удобни за бесилки, за засади,
хралупите оглеждам, всеки ъгъл
с петна от кръв и кървави легенди.
Дано, деца, това са само мисли…
Жесток капан за мене са сглобили
и острят ножа, за да кажа всичко,
което нито аз, и нито Бог го знае…

МИГОВЕ

Щом влязох, се огъна мигом здрачът -
мелодия, която кротко плаче
с една въздишка сладка на Гонзалес,
спокойна струйка кръв в самия залез.

Валеше дъжд… Камината отсреща
накара да подскачат всички вещи.
Звънеше в чашите тревожна струна.
И те целунах, без да те целуна.

Уж в стаята си бяхме, а отвори
невидима ръка небе отгоре…
Крила на птица залюляха стола.
Трева по пода, виждах, бе набола.

По стих на Пастернак като по стълба
се качваше дъждът… На прага - гълъб
държеше в човка скъсаната струна.
И те целунах, без да те целуна.

ВАЗА

Малко горски цветя ти набрах.
Беше лято - ни делник, ни празник.
И си мислех, че може би с тях
ще просветне в дома ни. Напразно.

Бяха бели и сини - едни
луди сякаш за нежност, за мъка.
Ти остави прането встрани
и замачка престилката мълком.

И си мислех - защо е така,
не успях ли със нещо, с цветята.
Зад стените гърмеше река
с черни хули и с клюки налята.

Малко горски цветя ти набрах.
Ти ги сложи във празната ваза
и захлупи лице върху тях,
и заплака, и нищо не каза…

СОЛ

„Идва - казваш - зимата, а ние
във солница думите си крием.
Моята уста солта разяде -
твоята готова е за свади.
Хлябът - пресолен, водата - също.
Сладко ти поднасям, сол ми връщаш.
По стените текло, сол се рони.
Стълбите от сол. От сол - балкона.
И кафе-машинката не мели.
В чашата - кристали светят бели.
И постелята, кора солена,
нощем ме изгаря, жадна стена.
Дълго прах, ръце до кръв ожулих.
Ризата ти сол прояде, чу ли?
Не опитвай повече, не трябва -
хляб докоснеш, буца сол е хляба.
По косите бяло, от солта реликва.
Казах си - ще свикнем. Не се свиква.
С лед в леглото пръстите си грея,
а пък ти солено ми се смееш.
Пада сняг. Метачите го ринат,
пълнят солници за сто години.
Да опитам, гребвам шепа само -
сол, усещам, има на дланта ми.”

БАЛОНЧЕТА ЗА ПРАЗНИК

От градове, от хора
отломки златни нося…
И с мама трудно споря
по лесните въпроси.

Не само аз се мъча,
врагът ми също страда -
от зъл стомах отлъчен
със дни си недояда.

Но язвата я има
в обратната посока,
че моята любима
вода е, но дълбока.

Децата да са здрави.
Потънал в кривините
баща им сили дави
и дави тях самите.

Събрани всички вкупом
ми сочат ядно пръста,
затуй под този купол
забиха вчера кръста.

Затуй шапкарят вещо
от тръни шапка шие.
Но аз не виждам нещо,
в което да се скрия.

Нехая, че в небето
един прозорец гасне -
през дрехите си светя
щастлив между нещастни.

Така ще си изляза
от старите обуща -
балончета за празник
отгоре да ви пущам.