КОГАТО БЯХМЕ МЛАДИ, БЕДНИ, НО ЩАСТЛИВИ
С него ме свързваха интересни неща: младостта, нашите родови корени от Лозенградско, народното творчество и песните на Камчийската долина, общите ни преподаватели, и – не на последно място – едно добро приятелство.
Има хора, които се крият на завет зад паметта на мъртвите. Има други, които стоят зад все още живите. Трети се крият зад постове, партии и приятели. Андрей беше и си остава истински творец и учител. И… навярно само онзи, който остава сам срещу вятъра и с нагласата да остане верен на себе си, на човешките приципи, понякога посяга към фаталните таблетки.
Някои скептици, нихилисти и завистници го обвиняваха, че не пише за партията. Други го причислиха към Априлското поколение, а той пя с цяло гърло така, както му пееше птичето отвътре, в сърцето. Пя за долината на Камчия, за обичта, пя за България.
…Бяхме цял ден на разкопки в местността «Дълго поле». Събирахме фрагменти от древна керамика на изчезнало селище. Андрей и Димитър Златарски си говореха за мъжки работи. Мара Златарска грижливо приготвяше обяда и ни канеше да седнем, под кичеста круша. Аз берях до насита разноцветни полски цветя за хербарий.
Вече замръквахме на къра и «уредникът» на музея – както водеха в официалните документи тогава неговия създател, все още преди невежите другари управници да го бяха удостоили с длъжността «пазител» – започна да се безпокои за връщането ни в Дългопол. Конят бе сляп с едното око. Андрей обеща да го води отпред.
Беше дрезгава нощ, когато той поведе коня. Ние тримата се возехме в каруцата. Ухаеше на прясно сено, билки и лято. Тук-там се показваха звезди. Златарски държеше юздите, а ние с моята приятелка обсъждахме лекове за окото на коня. Разказвах за прадядо ми Иван Яваша от Лозенградско, убит заедно със сина си през Илинденско-Преображенското въстание, за баба ми Милка от Каваклий и как са излекували ослепял кон с чист пчелен мед.
Когато стана дума за Лозенградско, Андрей отпусна коня, хвана се за клемето на каруцата и току рече: «Така е и с хората. Слепия трябва някой да го води. Иначе… тежко му. Така е в живота, в политиката, пък даже и в любовта.»
Той беше справедлив, но понякога много неспокоен.
През септември група учители вечеряхме в провадийския ресторант «Ловна среща», където бяхме за традиционните съвещания. Старшията на групата Христачко Якимов предложи да излезем на разходка. Групата ни бе от 7-8 млади учители. Аз вървях най-отляво, а Андрей някъде по средата. Срещу нас по тротоара идеха 3 непознати момчета. Едното от тях подвикна: «Тази дългокосата, ако ми падне…». Само след секунди Андрей излезе зад компанията и с един ритник го събори. Бях много млада. За първи път някой наби някого заради мен. И този някой бе Андрей. От този ден той бе най-силният, най-добрият, най-човечният ми колега. По-късно се измени, но никога не вземаше насила нищо от някого. Даже и добра дума.
Беше славно, романтично, младо, незабравимо, лудешко време.
На Нова година изненада всички ни с картички, надписани на всекиго според някакава особеност. Написаното трябваше да се прочете пред всички. Аз си го харесах и с голям ищах го прочетох:
Море, Менча,
Море, дългополко.
Море, Менча,
тъничка тополко,
Пойно пиле,
пиле гласовито.
Пей ни, Менча,
весели душите.
На 21-вия мой рожден ден дойдоха всички млади колеги. Донесоха ми много цветя. Андрей само ми стисна ръката и се извини, че нищо не ми носи. Казах му: “Ти си ми най-хубавия подарък”.
Когато се разприказваха всички учители, на него му стана скучно и излезе, не понасяше празните приказки. Последва ме в другата стая, където се намираха сладките, сандвичите, виното. Поиска молив и хартия, после ме изпъди от стаята. А когато отидох след това за още вино, Андрей държеше своя подарък – красива снимка със стихотворение, което бе написал преди това. Беше ми посветил 3 куплета и вместо името си бе написал: “От един объркан човек”…
Дълги години пазя този спомен. Не се замислях какво беше объркало този млад човек в неговата пролет. Не зная кой не го опази по-късно, у кого е вината, за да заяви: “…самоубийствено живеем”. И… струва ми се, той предусети много неща, които по-късно щяха да объркат и честните хора.
Излезе така, че неговото пророчество се сбъдна, защото нашето поколение имаше идеали, създаваше традиции и правеше градеж, докато дойде време ние, останалите Донкихотовци да се питаме: “Кой стреля в нашата вяра, кой уби мечтите ни, какво ще оставим на бъдещото поколение – вина или вяра?”
Веднъж Андрей ми предложи да отидем у тях. Настоявах да се прибера, родителите ми не загасяха лампата, докато не се върна у нас.
“Ще им кажеш, че си била с мен!” – настоя той.
Тръгнахме към квартирата му. В дома на баба Докши и дядо Станьо Болука тъмнееше. В стаята му бе хладно. Той запали малката печка, която наричаше “циганска любов” и започна да търси някакви листове. Прочете няколко габровски стихотворения, които по-късно видяха бял свят. Раждаше се първата му книга, на която по-късно ми написа: “Когато бяхме млади, бедни, но щастливи.”
В поезията на Германов блика ту жажда за живот, самотност, изневяра, ту предсказание за ранна смърт и болка. Това е поезия на справедливостта, тъгата, човечността и романтиката, от която нашето болнаво общество отдавна се нуждае. Искрена и пречистваща, тя е стремеж към красота. В преживяното той търсеше ту отминалата нежност, ту светлата тъга или желан порив, като ги превръщаше в поезия.
За някои той остана неразбран. Неговата душа не загрубя и тъкмо затова си отиде много млад. Мястото на Германов е отредено в българската литература. Тези, които му пречеха, никога няма да го разберат, защото той е истинска литературна школа. Мисля си, че тепърва ще бъде преоткриван, защото пя за простите човешки истини. Андрей живя като земен, прям, достоен, честен човек, истински самобитен, със собствен почерк и красота в поезията си.
Публикувано във варненския вестник «Народно дело» бр. 85 (13683) от 21 май 1991 г.
