Радост Даскалова

На пра-пра баба ми

- Как си ма, бульо? - Гена беше открехнала вратата на собата, където на миндера, постлан с козяци, лежеше буля й и се съвземаше след тежкото раждане. Тя се усмихна на Гена и рече:

- Нищо не ми е, буля - добря съм веке!… Ами, току да щеш да идеш на Горното кладенче да ми налееш от студената водица? - и протегна ръка изпод китеника да люшне, висналата над главата й люлка, в която бебето примрънкваше.

- Ща, ща, бульо! - Гена се присламчи в собата и надникна в люлката от дебел вълнен плат, окачена на кука в дървения таван. Вътре бебето мръщеше насън личице и примляскваше.

- Ух, на леля туруманчето! - възкликна Гена и взе да люшка люлката и да припява - “Димчо льо, гайдарджийче ле, Димчо льо, един на мамаа…”

- Я, ми го подай, буля, да го подоя… - младата жена пое бебето от ръцете на калина си и настави - Аче, иди ми налей, кога си свършиш къщната работа.

Гена беше дребно и пъргаво моме - всичко вече беше ошетала. Още на съмване я беше вдигнала майка й - Чакърката, беше й наръчала какво да прави и тръгна с баща й - Чакъра и по-големия брат на Гена - Рангел на горната градина.

Натовариха на каруцата вършини да вържат повретенилият боб, запрегнаха коня, взеха си едно-друго и до довечера ще ги няма. Гена ошета къщата, помете двора, нахрани кокошки, изпъди кози и крави, хвърли на прасето кълцан щир и трици и оставаше само да наготви нещо за вечеря. Имаше време да иде да налее водица.

Преметна бъкела през рамо на кожената му каишка, тропна протката отвън и дръпна дървеното мандало - да не оставя буля си на отключено.

Беше юни и планината цяла зеленееше насреща й. Гена прекоси плитката рекичка по каменните минувки и стъпи на пътечката, лъкатушеща сред харманите, която водеше нагоре, в гората. Там винаги беше сумрачно - високите дървета протягаха нагоре корони да стигнат слънце и правеха дебела сянка.

Момичето дотътри тежкия дървен бъкел до Горното кладенче и го подложи под тънката ледена струйка. Беше се задъхала по стръмното нанагорнище - бая път е до това кладенче, но вкусната му, студена вода никъде я нямаше.

Нечия добра ръка беше очистила шумата около неголемия камък, откъдето през тесен процеп цъцреше водицата, и беше втъкнала на процепа кора от дърво, та по-лесно да се налива вода.

Гена приседна на един повален дънер и, докато чакаше да се напълни бъкела, взе да си доплита плитката и да си тананика под нос сутрешната песничка за гайдарджийчето.

Изведнъж, тя стреснато скочи от дънера и взе да обхожда уплашено с очи околните вековни дървета. Счу й се стон наблизо. Тихият стон се повтори. На Гена й стана страшно посред белия ден. Тя грабна вече пълния бъкел и беше готова да търти надолу към село, когато за трети път чу стенание и то от огромното церово дърво на десетина крачки от кладенчето.

Това нямаше да е Гена, ако не научеше какво става! И тя, прегърнала здраво бъкела, полекичка, като невестулка тихо, едвам стъпвайки върху шумата, се промъкна до странното дърво. Сдържайки дъха си, със сърце качено в гърлото й, тя надникна от другата страна на цера. Старото дърво се беше изкорубило и в хралупата му лежеше човек, свит на две.

Човекът носеше хайдушки дрехи. Беше си подложил ямурлука във влажната хралупа, върху дебелия му вълнен пояс бе препасан кожен силяхлък, а в него - два пищова, къс ятаган и овчарски нож. Ръкавът на ризата му, подаващ се от абата, беше раздран и целият в спечена кръв. Млад човек, мустаклия, русоляв и разтъртен.

Съчка пукна под крака на Гена и хайдутинът отвори помътени светли очи. Момичето хлъцна и преплете крака назад, готово да хукне надолу към Ичера.

- Чакай, моме, спри се! - промълви хайдутинът - Дай, водица…

Гена се запря и колебливо протегна бъкела… “Какво ще ми стори? Не виждам, ли, че ранен е и не може се вдигна, пък камо ли… Пък и нали хайдутин е - клели са се жени да не закачат…” - премина през подплашения й мозък.

Хайдутинът отпи и пак облегна назад глава изтощено. Беше се опитвал да се превърже сам, бе съдрал ръкава си, бе омотал ивица платно над раната си, но тя пак беше наквасила плата с кръв.

Гена пое шумно въздух и се изправи пред корубата като тресната - острото й око беше видяло нещо писано на ръката на този човек: ” Х. Д. Слив.” , отдясно на буквите - кръст, вляво - револвер. Божке! Този нишан можеше да е само на един човек! Та това беше Хаджи Димитър!

Как да не беше чувала за него? Знаеше го!

- Ти Хаджи Димитър ли си, бачо? - момичето трептеше от вълнение и гласът му излезе на пресекулки.

- Аз съм, моме… Пушкаха ни снощи къде Стидово, мене ме одраска само куршум, ама, в мрачовата другарите си загубих и не зная ни къде отидоха, ни аз къде попаднах… От кое село идеш?

- Ичера е ей, там - долу… - метна Гена ръкав да покаже.

- Ще си почина, ще се превържа, пък ще ида да ги диря.

- Няма да стане тъй, бачо… Тая рана така няма да спре да кърви… Да щеш да ме почакаш, пък аз ще донеса билки да ти я наложа и свястно да ти я превържа… Щеш ли?

Хайдутинът кимна одобрително и понамести дългата си пушка, подпряна вътре в хралупата.

Не вървеше Гена надолу по урвата, а летеше - на бача си Димитра рана ще вързва! Честолюбивото й сърчице щеше да хвръкне от вълнение. Тя на никого няма да каже! На никого! Тя ще го спаси!

Препърпори с поли през реката, влетя като вихър в къщи, тръсна бъкела в одаята на буля си, промърмори, че бърза работа имала и открехна чеизния си сандък. Така - ето, платно за превръзки, ето нова риза от приготвените за даруване, ножици, кратунката с отвара от тетра, гаванка сирене, половин самун хляб…

Девойката прехвърчаше из къщи и трупаше в цедилото, което използваха за събиране на съчки по гората. Прегъна го после, посмачка го да не личи, че има нещо в него и задяната с цедило пак хукна навън.

- Къдя си тръгнала ма, Гено? - на плета си откъм улицата, се беше облегнала баба Цана Кутьовца и любопитно надничаше към Гена какво носи. Сапът на мотиката, с която тя досега бе окопавала градинката си, стърчеше смешно над главата й.

- Аа… сега ходих да налея на буля вода от Горното кладенче, та събрах и малко клечорляк за подпалки - отивам да го вдигна с цедилото. Ти копаеш ли днеска? - хитро отклони Гена разпитванията на старата клюкарка.

- Копам, чедо, то аслъ… сама жена никой й не помага… - и Цана пак се приведе с мотиката.

Гена пак прехвърча през минувките и бърже, бърже - пак на Горното кладенче. Надникна полека на одевешното дърво с хралупата - що щеш?! - Хаджи Димитра го нямаше, където го остави. Защура се наоколо девойчето, но не го откри.

- Бачо, Димитре?! - полугласно повика тя. - Бачо? Къдя си?

Зад едно дърво на около петдесетина метра от нея надникна мъжка глава с калпак. Хайдутинът се беше скрил, защото нямаше доверие на момата, но като видя, че никого не води тя подире си - пак й се показа.

- Ооф…акъла ми изкара, бе, чиляк! Чакай, да дода да те измия и превържа…

Превърза го, уми раната с тетра, нахрани го, ризата смениха, водица пак му наля в неговата кратунка и го остави по-весел и давръндисан, отколкото одеве беше.

Три деня копаха и бучиха вършини Чакърите на горната си градина - три дни Гена вървя с цедилото уж за съчки, а, всъщност, да прегледа бача си Димитър.

На третия ден, като видя, че раната му на добре върви, пък и добре вече се усещаше - Хаджи Димитър взе да си взема сбогом с момата.

- Аз тая нощ ще вървя, моме… А на тебе искам едно голямо благодаря да кажа, че добро ми стори! Ей, ти тука от мене за спомен, пък и кога се зажениш - алтъни да ти лъснат по гушката! - и протегна длан, в която блеснаха три златни пари.

Гена ги не щеше, ама, накрая склони и ги прибра. И да не се загубят, ги върза на края на забрадката си. Взеха си сбогом, тя се задяна с цедилото съчки и, озъртайки се често назад, взе да се спуска към Ичера.

Работниците се върнаха от градината, буля й с бебето Димчо дойде полека от одаята и цялото семейство седнаха около малката софричка до огнището да вечерят гъбена кашица, наготвена от скопосната Гена.

И тъкмо се смееха на Генината шега, че Димчо вече хляба си е взел в ръцете, щом на софра се е наредил, Рангел улови края на забрадката й и учудено взе да го опипва.

- Какво й туй ма, Гено?

Гена прехапа устни - разкриха я… Беше забравила да скрие алтъните от Хаджи Димитър на сигурно, беше забравила! Какво ще разправя сега?! Дръпна глава да подбере забрадката си из ръцете на Рангел, но не успя… Брат й развърза възелчето и в ръката му блеснаха трите алтъна.

Чакърката изхълца, Чакърът скочи от трикракото столче, а Рангел бавно се изправи, с очи вперени в златото.

Всички около софрата бяха забравили за кашата от гъби и гледаха стреснато и невярващо в Рангеловата длан.

Първи се окопити Чакърът:

- Откъдя го имаш туй злато, дъще?

- Няма да кажа! - запъна се Гена и вирна брадичка.

- Я, бърже да казваш, че знаеш ли ти баща си? Аз в мойта къща несвестни работи не ща! - гласът му процепи малката соба.

- Няма да кажа! - настояваше Гена.

Чакърът посегна през софрата и, с опакото на ръката си, васна инатата си дъщеря. Чакърката писна и се овеси на ръката на мъжа си, Рангел и жена му също се включиха в общата олелия, убеждавайки Гена да каже.

Крещяха, викаха, караха се - хеле момата си призна и разказа всичко на семейството си. Хлипайки и бършейки очи им обясни откъде у нея тези алтъни.

Както бяха станали прави, както бяха настръхнали, така седнаха пак на столчетата си - омекнали, развълнувани, възрадвани… Помълчаха, пък взеха да се усмихват, а Чакърката умилено взе да гали косицата на Гена. Чакърът се прокашля да надвие вълнението и даде заповед - каквото са говорили тука, тука да си остане! Никой страничен не бива да научи! Челядта съгласително взе да кима, че никой, никога няма да чуе за станалото.

Пак хванаха лъжиците и се заеха с гъбената каша, а през открехнатия прозорец навън захлуи тракането на прибори и доволният семеен разговор.

Никой от тях не знаеше, че отвън, под малкото, открехнато прозорче на собата, което излизаше на калдъръмената улица, се е прислонила, подпряна на тояжката си, любопитната баба Данда…

До сутринта селото гръмна - Гена Чакъровата церила Хаджи Димитра на Горното кладенче! Всички това обсъждаха. Бабите покрай плетовете, дядовците по чуканите, момите и момците по чешмите, булките по комшулуците и мъжете в кръчма - гордост им идеше.

- Пишкин моме излезе туй, Чакъровото, ейй…! - възклицаваха дядовците и одобрително се плескаха по коляно.

- Неделя хамен го превързвала, пък той, Димитър, де… - на три места бил ранен! - преувеличаваха бабите.

И вече никой не наричаше Горното кладенче “Горно”… всички казваха - Хаджи Димитровото кладенче. Кимаха си съзаклятнически, усмихваха се под мустак и казваха: „Отивам на Хаджи Димитровото кладенче!”

Тяхната парола за свобода. Ичерянската.