Панко Анчев

По повод Декларация за правата на културата, изработена в Санкт-Петербургския хуманитарен университет на профсъюзите и одобрена от Конгреса на Учредителния конгрес на интелигенцията на Руската федерация, 10-11.ХІІ.1997

Декларацията за правата на културата, приета от Конгреса на руската интелигенция в края на 1997 г. и предложена на тогавашния президент на Руската федерация Борис Елцин, за да бъде внесена в ЮНЕСКО, е документ уникален и с изключително значение за културата и културологията. За съжаление поради неизвестни причини администрацията на Елцин не е проявила интерес към нея и тя не била представена за утвърждаване от световната организация и не е официален международно правен документ. За тази декларация се знае малко, а у нас едва ли някой (освен неколцина културолози и журналисти, пишещи за култура от по-старото поколение) е чувал за нея. Но преди да навляза в нейната същност, бих искал да дам кратка информация за субекта (или субектите) на нейното създаване.
Инициатор е големият руски литературовед и културолог, голям специалист и по средновековната българска литература, отлично владеещ и говорещ нашия език, акад. Дмитрий Лихачов. В Русия справедливо го определят като последният класически руски интелигент на ХХ век, велик хуманист и познавач на културата и литературата. През 1995 г. акад. Лихачов запознава ректора на Санкт-Петербургския хуманитарен университет на профсъюзите (СПбГУП) проф. Александър Запесоцки с идеята си да бъде изготвена специална декларация, която да се приеме от световната общественост чрез ЮНЕСКО като международно правен документ, регулиращ дейността в културата и задължаващ държавите по света да я съхраняват и развиват в определени насоки.
СПбГУП е уникално висше училище, създадено по идея на самия Д. С. Лихачов, като продължител на хуманитарните традиции на руския университет. Основната наука, която се изучава и изследва там, е културологията. Самият проф. А.С. Запесоцки е един от най-значимите съвременни руски културолози. В университета работят ярки учени, а за гост-лектори се канят знаменитости от целия свят. Това поддържа изключително високо равнище на обучението. Завършващите студенти са отлично подготвени и никак не е случайно, че почти всичко от тях след своето завършване намират веднага поле за професионално осъществяване. През миналата година само един от абсолвентите в последния випуск не е успял да постъпи веднага на работа по специалността. А университетът подготвя културолози, литератори, журналисти, редактори, актьори, певци и танцьори и ред още кадри за различните професии. Ежегодно той организира и провежда Международните лихачовски научни четения, които са едно от общоруските мероприятия за ознаменуване паметта на Д. С. Лихачов. На тази особено престижна конференция участват учени философи, литературоведи, културолози, психолози, юристи, дипломати буквално от цял свят, за да дискутират проблемите на диалога и сближението на културите. Без съмнение Международните лихачовски научни четения са един от авторитетните световни форуми на учените-хуманитаристи.
В СПбГУП се формира група учени, които да разработят под ръководството на самия Д. С. Лихачов специална декларация, след което тя да бъде предложена на комисия от петербургски интелектуалци, създадена от тогавашния кмет на града А. Собчак. В комисията влизат видни дейци на културата, изкуството и науката от града на Нева, между които актьорът Олег Басиалашвили, проф. М. Б. Пиотровски, директор на Ермитажа, писателят Даниил Гранин и др. Основната работа естествено протича в Университета, ръководен от ректора проф. А. С. Запесоцки. Тя продължава две години. В резултат на широко и задълбочено обсъждане петербургските учени и дейци на културата постигат забележителен резултат.
В какво се състои този резултат?
В Декларацията се дава изключително точно и изчерпващо определение на понятието „култура”. „В настоящата Декларация под култура се разбира сътворената от човека материална и духовна среда за обитаване, а също и процесите на създаване, съхраняване, разпространение и възпроизводство на норми и ценности, способстващи възвисяването на човека и хуманизацията на обществото.” Това е формулировката на чл. 1. Културата според това определение е средата, която човек обитава и в която съществува. Т.е. тя не е абстракция, понятие или термин без определен и точен смисъл, а е нещо конкретно и допустимо да бъде описвано и изучавано. Културата е процес на създаване, а не природна даденост. Природната даденост става култура, когато е съхранявана или разпространявана като норма и ценност; когато стане обект на отношение от страна на човека, чрез което той придобива и налага критерии за оценка и като начин на възприемане.
Дефиницията в чл. 1 на Декларацията дава възможност да се погледне на културата достатъчно широко, но без да бъде приравнявана с материалния и духовния свят. Светът е култура, ако е среда за обитаване или е видян от човека, харесан е от него и той се е задължил да го опазва и разпространява. Т.е. за да говорим за култура, трябва да се проявява човешко отношение и то да бъде активно, за да въздейства върху обекта. Културата, следователно е резултат от човешка дейност и се поддържа от нея. Декларацията уточнява каква е тази дейност и докъде се разпростира дефиницията. Културата включва: „1.Културно-историческото наследство „като форма на закрепване и предаване на съвкупния духовен опит на човечеството (език, идеали, традиции, обичаи, обреди, празници, паметни дати, фолклор, народни занаяти, произведения на изкуствата, музейни, архивни и библиотечни фондове, колекции, книги, ръкописи, писма, лични архиви, паметници на археологията, архитектурата, науката и изкуствата, паметни знаци, съоръжения, ансамбли, забележителни места и други свидетелства на историческото минало, уникални ландшафтни зони и местности с археологично, историческо и научно значение, съвместни творения на човека и природата, съвременни съоръжения, представляващи особена ценности от гледна точка на историята, изкуствата или науката, а също други предмети и явления, притежаващи историко-културна ценност; 2. Социалните институти и културните процеси, пораждащи и възпроизвеждащи духовни и материални ценности (наука, образование, религия, професионално изкуство и любителско творчество, традиционната народна култура, просветната, културно-развлекателната дейност и т.н.); 3. Инфраструктурата на културата като система от условия за създаване, съхранение, експониране, транслиране и възпроизводство на културните ценности, развитие на културния живот и творчество (музеи, библиотеки, архиви, културни центрове, изложбени зали, ателиета, системи за управление и икономическо осигуряване на културния живот)”.
Дефиницията за култура е теоретично добре обоснована, но понеже самата декларация е политико-юридически документ, се е наложило да се уточнява конкретно какво включва в себе си културата. Това я прави още по-изчерпателна, точна и лесна за приложение.
Но културата не е обикновена човешка дейност и отношение. Тя е смисълът на човешкото съществуване. Затова и в чл. 2 изрично се казва: „Извън културата настоящето и бъдещето на народите, етносите и държавите се лишават от смисъл”. В „Проект към Проекта за Декларация” акад. Д. С. Лихачов изрично подчертава: „Културата е главният смисъл и главната ценност на съществуването както на отделните народи и малките етноси, така и на държавите. Извън културата самостоятелното им съществуване се лишава от смисъл”. Виждаме, че Декларацията почти буквално повтаря мисълта на великия учен, но я доуточнява, за да придобие повече мащаб и значение. Според Д. С. Лихачов историята на човечеството е история на неговата култура. С тази си теза той оспорва твърдението на Маркс, че историята на човечеството е история на класовите борби. Руският учен поставя историята в по-широк контекст, в който се вместват всички човешки дейности и отношения, а не само икономиката и политиката. Докато определението на Маркс е се съсредоточава в механизмите, предизвикващи смяната на обществено-политическите системи, в които протича историята.
Първите два члена на Декларацията за правата на културата имат важно теоретично значение. Те трябва да опишат нейния предмет, да му дадат научна дефиниция, за да се пристъпи по-надолу към конкретните правни норми, които държавите ще бъдат длъжни да спазват и върху чиято основа ще градят собственото си законодателство и практическата си политика.
Самата култура, естествено, не може да е субект на правото с юридически права, закрепени в законодателство. Права имат юридическите и физическите лица, които от своя страна са обекти и субекти на културата по смисъла и на тази Декларация. Но в Декларацията културата се обявява за такъв субект и придобива нормативно уредени, закрепени в закони, права. Затова тук се извеждат принципите на необходимото и задължително за всички държави законодателство, което да гарантира и предоставя еднакви възможности за народите по света да създават, съхраняват и разпространяват своите култури. Какви са тези права?
Декларацията провъзгласява правото на уникалност и самобитност на народите и техните култури. И това е първото, а според мене и най-важното, право, което тя формулира и настоява да бъде защитено и гарантирано от всички държави и народи. Световната култура представлява симфония, съзвучие от всички култури на всички народи, без значение дали са многобройни или малобройни, дали са богати или бедни, свободни или поробени, дали живеят в самостоятелна държава или са част от държавата заедно с други съставящи я народи. Симфонията се нарушава, когато се отнеме правото дори само на един народ да бъде уникален и своеобразен и бъде заставен да подражава на по-големите и по-силните и е възпрепятстван да съхранява и твори своя собствена култура. Политическата свобода и правото на политическа независимост нямат никаква стойност, ако народът е лишен по някакъв начин (както са лишени повечето народи в епохата на глобализацията) от творчески порив и памет за собствената си историята.
Този пункт в Декларацията е с особена важност, защото набляга на своеобразието и уникалността, а не изобщо на правото от култура. Това е принципно изискване. То отчита тревожните тенденции в постмодерния свят, в който народите са заплашени от унификацията на глобализацията, налагаща една-единствена масова култура от американски тип, произвеждана от могъща индустрия и разпространявана безпрепятствено и мълниеносно по цялото земно кълбо.
Декларацията за правата на културата изрежда и подрежда всичките компоненти на един автентичен, цялостен, пълнокръвен и жив образ на истинската култура. Културата, постановява Декларацията, има право да съхранява езика, чрез който изразява „духовно-нравственото своеобразие на нацията”. Освен това тя е неотменно право на всеки гражданин, доколкото „човек е творец на културата и нейно главно творение”. Последната постановка е също изключително важно в теоретичен и практически смисъл. Човек твори културата и за да може сам да се превърне в нейно главно творение. Т.е. да придобие нов смисъл, нова душевност и съзнание за своята собствена значимост и мисия на земята.
Културата, според авторите на Декларацията, трябва да бъде достъпна за всеки човек, защото «тя е неотменно право на всеки гражданин, доколкото човек е творец на културата и нейно главно творение». Тази достъпност следва да бъде гарантирана от закони, чрез които да се отстраняват всички възможни пречки пред гарантирането и осигуряването на правото на достъп. Културата не може да се дели на «елитарна» и «масова» по отношение на достъпността. Тя е такава дотолкова, доколкото по-сложните й форми и произведения са неразбираеми за повечето хора, но дори и до такива творби не бива да се слага бариера пред тези, които искат да общуват с тях. Културата по своята същност е демократична. Тя принадлежи без остатък на нацията и обществото и никому не е позволено да поставя прегради, за да ограничава нейното разпространение или да общува с нея. Съставителите на Декларацията правилно смятат, че принципът на демократичността трябва да бъде фиксиран в специални закони и пледират за това.
Народите и държавите общуват помежду си предимно чрез културата. Почти всичко в техните отношения е дело на културата. Затова тяхно задължение е да бъдат опазвани нейните произведения навсякъде по света и особено по време на военни конфликти. Изобщо, на държавата се възлагат основните грижи за културата, за нейното състояние, съхранение и развитие. Държавата е длъжна да финансира дейностите в културата, да отделя средства за паметниците, а също и за културните институти, както и да осигурява достъпа до културните ценности и за тяхното създаване. Либералните теории за самоиздръжка на културата и за прехвърляне на грижите за нея върху неправителствени организации обричат културата на комерсиализация, едностранчивост и дехуманизация. Ала държавата осъществява тези си задължения при определени условия и най-важното от тях според Декларацията е да се ръководи от „уважение към човешкото достойнство, осигуряване свобода на избора на всеки член на обществото на форми за участие в културния живот и творчество”. Държавата е задължена да се грижи за естетическото възпитание на нацията, да помага за интеграцията на културния потенциал на различните етноси, да съдейства за възпитаването на интерес у гражданите „интерес, любов и уважение към културното наследство на своя народ, към културата на другите народи по света”. Културата е свобода, а не средство за потискане и идеологическо и политическо манипулиране; тя не може да бъде използвана за насаждане неприязън и омраза между хората, на шовинизъм и чувство за превъзходство на една нация над друга, за разделяне и войни. Държавата се задължава да изработи механизми за противодействие срещу експанзията на комерсиалната култура, водеща, както се подчертава в Декларацията, „към деградация на личността, заплашваща както съхраняването самобитността на националната култура, така и на културното развитие на човечеството като цяло”.
Декларацията за правата на културата е забележителен документ, отразяващ мащаба на мислене в руската интелигенция, култура и културология. Тя изразява и надигащата се тревога за състоянието на културата и от опитите тя да бъде сведена до индустрия за развлечение, обезличаване и уеднаквяване, за промиване на мозъци и дехуманизация. А фактът, че е създадена с потенциала на един университет като СПбГУП в Санкт Петербург, говори, че науката, учените и преподавателите в Русия осъзнават своя професионален дълг да бъдат жива и отговорна част от интелигенцията. Вмъквам в скоби, че такава изява от български университет едва ли би била възможна днес поради безброй и все „обективни” и „оправдателни” причини.
Да се надяваме един ден Декларацията за правата на културата да бъде приета от ЮНЕСКО, за да стане основа на ново отношение към културата в целия свят. И у нас също!