Димитър Златев

През 1912 г. в Смилян пристигна от Гюмюрджина мобилизационна комисия. Откакто преди четири години княз Фердинанд отхвърли васалството пред Негово величество Султана, отношенията между двете държави все повече се обтягаха. Това лято шпионите донасяха, че в Българско се готвят за война. Трябваше и отсам да се вземат мерки. Но този път мобилизираха не само агалари и ахряни, а и от местните християни: Казалийската власт от Пашмаклъ представи списъци на мъже от 20 до 50 години - по-старите комисията препращаше в обоза, за да се грижат за добитъка и товара, а по-младите обличаше в униформи и ги пращаше сред мюсюлманите - там нямаше накъде да кръшкат.
Рано в понеделник пристигна дружина мъже от село Пещера, водени от мухтара и курджията-ахрянин. Спряха край коритото на селската чешма да отдъхнат и пийнат водица. Докато кметът и пъдарят се бяха навели над железните чучури, млад мъж бързо се промъкна назад, преметна се през плета и изчезна сред високите фасулювици. Някои от пещерци се стреснаха, но един от тях, явно, по на почит, им направи знак и те се умълчаха. Водачите на групата така и не разбраха какво е станало, та и нито ги преброиха, преди да тръгнат за общинския конак.
Два дни Петко Терзийчето се кри из лещаците край Арда. Сто пъти премисли за строгостта на закона, но си даваше сметка, че влезе ли в аскера, трябва да забрави, че е българин. На третия ден, гладен и наплашен, се беше навел над едно дървено чучурче зад крайните къщи.
- Стой, гяур! - закова го заповед по турски.
Той се изправи пребледнял и прецени, че е паднал в капана. В комисията бяха разбрали, че пещерци са ексик с един човек и бяха пратили патрул да го търси в селото и по овчарските колиби. Сега двамата низами случайно се натъкнаха на беглеца.
Когато го въведоха в голямата одая, където работеше комисията, младият офицер току-що беше отпратил една група и за отмора си свиваше цигара. От това, че му разваля почивката или се ядоса, дето от завчера го разиграва, Бекир ефенди го изгледа строго и през зъби процеди някаква ругатня.
- Къде се шляеш бе, пезевенк? - скастри го той. - Ти на военна комисия ли си тръгнал или на попрелка?
Доведеният виновно мълчеше и гледаше в земята. Както всички тукашни българи той разбираше турски, но още нямаше кураж да се оправдава.
- Ние аскер ли ще стягаме или на шикалки ще си играем? - продължи офицерът все така строго.
- Бях се успал, командир ефенди, докато чакахме да ни въведат - събрал малко смелост, замънка селянинът.
- Хайде сега, на абдал ли ще ме правиш! - Лицето на военния се зачерви и той припряно разкопча яката на мундира си. - Нашите хора претърсиха цялото Пещера. Къде се беше скрил?
- Тука, ефенди, по градините.
- Но защо вчера не се яви, щом завчера си се бил успал?
- Достраша ме, че ще ме затворите в кауша. А и вкъщи ме беше страх да се прибера, да не подпаля и на нашите чергата. - Издумал смутено истината, той въздъхна и се остави на волята на началството. Безсмислено беше повече да лъже.
Офицерът като че ли също се поотпусна. Той даде знак на низамите да излязат и се обърна към писаря:
- Кятиб ага, тоя хайванин ни развали почивката. След икиндия ще приемем и следващите. Гледам, че и тебе те е налегнал съклет, иди пийни едно кафьо.
В стаята останаха двамата. Офицерът огледа внимателно българина - даде му някъде около трийсет години, може и набори да бяха. Беше пребледнял и недоспал, но първоначалният му страх бе изместен от някаква надежда, да не речеш дори кураж.
- Как ти е името? - попита на турски.
Терзи Петко - отвърна другият и допоясни: Петко Щонев, терзия съм.
- Отворен ми се виждаш - прекъсна го офицерът. - Как може да си помислиш, че ще ни се измъкнеш? Ти си поданик на Султана, значи си длъжен да служиш на тая царщина.
- Така е, ефенди, ама сърце ми не дава да се пиша турски аскер.
- Абе, вие, гяурите, каква я смятате - че утре тука ще стане Блугаристан? Да има да вземате! Тази земя от петстотин години е султанска и наша ще си остане, на правоверните! - в последните му думи се преплитаха явна гордост и презрение към раята.
- Може и да си прав, ефендим, ама и аз съм си прав. Как да вдигна пушка срещу люде, дето сме от една кръв и от една вяра?
Турчинът се замисли, загледан през прозореца. Някакъв мускул заигра на стиснатата му челюст, после се отпусна и той неочаквано заговори на местното българско наречие.
- Слушай, Терзи Петко. Може и да си прав, всеки си има своя правда. Ами аз какво да правя - да ида против дълг и съвест ли?… не се чуди, че ти думам по болгарски - майка ми е от Тоз-бурун*, от Агушевско коляно. - Той се умълча. Последните му думи го върнаха назад в детството. Често слушаше майка си, Силвина, да пее болгарски песни. С неизказано болно в погледа, най-често нареждаше една:

Рекенски камен река загрева,
порво се любе геч заборава,
геч заборава, геч преболева.
Я си ма дайте, дето си галям,
дето си галям, галям-драговам…

Като малък той не схващаше добре смисъла на песента, но когато възмъжа, разбра мъката в майчините очи. Какви картини от родната планина виждаха те, та сълзици удавяха светлината им? Нещо скрито имаше, дето и в богатия харемлък на Бекироглу не можеше да забрави, както не можеше да забрави и болгарския си език… Видът на стърчащия мирно селянин го върна в действителността.
- И сега, аратлик, кина ще я правим? Ти ме вкарваш в нарушение на службата, защото законът на Султана стои по-високо и от Карлък**.
- Прав си, ефенди, ама бива ли на такъв грях да ме караш - срещу братята си да стрелям! - две мъжки сълзи се отрониха по брадясалото му лице.
Думите на българина го жегнаха: за миг се видя вдигнал пушка срещу по-малкия си брат, Селим, с когото бяха расли като кончета от едно жребило. Премаля му на сърцето… Но в същото време като да чу гласа на баща си, богатия бей: Язък ти за офицерския чин! Ти на Султана ли ще служиш или гяурите ще жалиш?
Двете видения още повече засилиха душевния му смут. „Трябва да взема решение, но Аллах ни дава право да решаваме само за своите постъпки - помисли той. - А да вземаме решения, от които зависи животът на другите, не е ли внушение на Шейтана? Не ставаме ли маши в неговите ръце?… А офицерската чест, клетвата да служим на Падишаха, защото стоим по-високо от тълпата? Какво ще стане със световния ред, ако всеки реши да изклинчи от туй, що му е предопределено?… А от кого му е предопределено? Кой ми е дал правото да вляза в ролята на съдбата?…” Противоречивите въпроси го люшкаха между доброто и злото, без сам достатъчно ясно да съзнава защо това е добро, а онова - зло. Ако клетвата му пред Негово Величество го лишава от свободна воля, трябва ли да я отнема и от онзи, който е дръзнал да защити своето право на свободен избор?…
Българинът стоеше изтръпнал срещу него, без да подозира на каква жарава се мята душата на офицера. А лицето на турчина взе леко да се прояснява. Някаква вътрешна сила подигна ръката му към перото, но го задържа, изричайки бавно:
- Твоят грях ще е по-малък, защото ще стреляш по заповед. Ала моят грях ще е триж по-голям, защото аз ще пратя брат срещу брата… Пък и да си кажем правото, баш ти няма да опазиш царщината, ами поне моят сън да е спокоен… - Офицерът помълча, остави перото, взе сребърната табакера, но така и не сви цигара. Сетне с решителен жест натопи перото и енергично написа нещо в списъка. Погледна българина и рече:
- Разбирам те, аркадаш, кръвта вода не става, и ние я имаме такава приказка. Върви сега поживо-поздраво и много не се мяркай пред нашите, докато оттече мътната вода. Пък аз ще гледам как ще се оправя.
Очите на терзията заблестяха, понечи да му целуне ръка като на стар човек, но офицерът рязко дръпна десницата си. Пред него, в списъка на мобилизираните, срещу името Петко Щонев беше написано: Негоден за военна служба!

* Тоз-бурун - днес близкото с. Могилица.
** Карлък - вр. Перелик, първенец на Родопите.