ЗАПЛАКАЛА Е ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА
Беше лято…
Сипе жар небето! Пек дърво и камък пука! И аз не знам къде съм тръгнал по пустия кър баш по жътва да дарявам празник на душата си в туй никакво време.
Отдавна вървя. Тук няма нито жито, нито жътва. Крача без пътека сред мъртвило в буренаци, къпини, шипки и бодили. Сред бивши ниви за орани, сеитби и жътви на хорски надежди. Сред стари хармани на дъждове и суши. Сред пладнище на някогашни радости човешки. Сред старо стърнище на вехти истории за волен смях и плач, за песни и мъки.
В тънките листа на тревите свистят ниски огнени вихрушки - съскат като остри езици на невидими смоци, дебнещи поредна плячка.
Вървя и вървя - цяла вечност! - без торбичка със закуска и вода. Без тояжка за кураж срещу влечуги. На толкоз ширен кър - ни едно дърво на хоризонта, ни малка сянка за почивка. А някога тука са греели със сочен плод кичести круши, череши, ябълки и орехи сред житни ниви… Само едно плахо гущерче, щръкнало на бяла плочка, ми се пули и сигурно ме смята за двукрак динозавър, пришълец от друга планета.
Зной. Мараня - накъдрена от жежки вихри, пламти като из селска пещ за хляб. Откъдето мълком минах - ни едно гнездо, ни един подплашен пъдпъдък или пък чучулига. В простора - никакъв гълъб. Дори и кукувица няма да закука. Пустош по цялата местност - безнадеждна и страшна като гробна пропаст. Такава пустота ни суша я плаши, ни градушка я мори. Пръстта - нажежена. Напукана от мъка за оран и сеитба. Замряла като дъно на пресъхнало езеро. Из пукнатините земни сякаш се дочуват тихи гласове из долния свят, отдавна заринати там. Ври небето! Слънцето наежено жари - огнен таралеж с безброй бодли. Ни житен клас, ни царевица, ни слънчоглед изгрява в далнината. Даже лалугери няма - сигурно далече от тук, в миша дупка търсят препитание. Нощем едва ли пеят щурци, щом само месечината ги слуша - с едно ухо, нелепо и тъжно.
Глухотата - невидим облак - безпощадно ме плиска с дъжд от жажда и досада - мокър съм до кости чак! Краката ми едвам се тътрят - не от умора, а от гняв и срам. Само тук-таме се щурат по няколко слънчасали мравки - мумии на мънички полски духове, от глад загубили път и мравуняк. Мълчат треволяци избуяли, немеят небесата - нагорещен капак на казан с врящ курбан за помен на смъртник по Петровден. Къде е оная далечна жътварка, тъжно да запее за ранен юнак в Балкана?! Къде е онова бяло агънце жално да заплаче за своята продадена майчица?! Мълчи земя и небе! Крещят от мъка пустеещите ниви. Боже, изпрати ми тука люта змия, да ме клъвне, та с отчаян писък да стресна тая спяща шир - заспала ялова с години!
Безпомощен съм като подхвърлено бебе пред заключена порта на избягали в чужбина стопани, от която само стари некролози избледняват и върли ветрища ги издухват, както пепел от изгаснали домашни огнища.
Пламък и пек! Високото слънце милост не знае. Безмълвие. Застой и глухота. Мъртвилото ме стиска право за гушата с невидими пръсти като клещи - ще му удуши! Свирепа оса е забила отровно жило вдън в душата ми. Кой да ме спаси?! Кой да чуе моя вик отчаян?! Никакъв човек наблизо. Живо погребано е всяко поле, забравено от хората. Обречен съм на смъртна самота. Не съм като митичния Индже войвода - млади селянки с жълтици да дарувам тука. Не съм юнак като Хаджи Димитър - самодиви в бяла премяна да превържат раната ми. Не виждам нийде в небесата никакъв орел, ни сокол, юнашка птица - с криле да ме дарят.
Много вървях - малко изминах през тази тъжна местност, подивяла от произвола на цивилизацията. Какво не премислих, кого не проклех пред свирепото око на лятната жега. Хич да не бях тръгвал по тия пусти кърища в туй бездушно време…
А насред тези изкласили сиви треволяци - червени ружи! Не е мираж в пустиня. Кърваво червена туфичка цъфти напук на целия пущинак.
Ала тези благи цветя как да зарадват душата ми?! Не са ли безпомощни и те като алени карамфили върху равен гроб на покойник, които скоро ще изсъхнат, както всяка жива плът под вечните лъчи на слънцето и вятъра - най-усърдните метачи на времето?!
Денят преваля - все тъй ври небето. Все тъй се ширят буренаците…
Колко много плодна земя пустее по поля и балкани! Тя тъжи и си спомня как през вековете е хранила толкоз поколения хора. Пищи без глас - все за яка оран, все за дъжд от здраво семе. Не моли милостиня тя от небесата Божи! От хората чака любов - зажадняла да ражда плод като млада невеста с празна утроба, изоставена току пред олтара за сватба.
Заплакала е земята българска - все за ръка човешка.
