Анжела Димчева

Светозар Аврамов принадлежи към песенния тип поети, без да обаче да се ограничава в рамките на естрадния трафарет. Поезията му съхранява традиционния български модел - той не се стреми да взривява класическия стих, чувства се уютно в него, в познатите от столетия ритмики и точни рими (макар че на моменти експериментира и с хайку, и с асонантни или неточни рими). Словесната тъкан се изнизва леко, защото поетът съумява да избяга от капаните на метафоричния нонсенс просто защото за него писането не е поза или някаква „мъченическа” мъжественост, а вид мисловен рентген на случващото се в душата му, на поетическата рефлексия, облечена във вечните понятия - любов, самота, свобода, справедливост, безсмъртие…
Стиховете му разговарят с читателя - дори най-абстрактните категории (живот, смърт, красота, величие) звучат делнично, те са лица от нахвърляни скици от ежедневието.
В новата си книга „Приживе” Светозар Аврамов не се страхува да репликира или парафразира Евгений Евтушенко, Блага Димитрова, Атанас Далчев, П.К.Яворов… Опитал се е да организира антиподни представи и страсти в три отделни стихотворни цикъла, които бих нарекла „емоционално-песенен” (там лайтмотивът е We are the Love),
„интимен марш на цветното тристишие” и „оцеляване чрез изкуството” (както авторът сам обяснява - това са стихове, инспирирани от творби на Светлин Русев). Проличава стремежът му да предложи на читателя не буквално поетическо назоваване на предмети, хора, състояния, а вмъкване на чуждото око в собствените му пристрастия (дори най-интимни!) - затова може би има толкова много посвещения в книгата: на баща, майка, дъщеря, приятели, роднини, писатели. За поетическия му личностен модел няма граница аз - другия, оцеляването на индивида е преди всичко в общността, в духовния език.
Най-верният тон за мен обаче се явява в този момент, когато поетът овладява емоциите, тушира патетиката в полза на дистанцираното философско тълкуване. Прекрасен пример е едно стихотворение, посветено на Николай Кънчев:

…Кой може полета да отмени, когато е последен?…
Сега дори сълзата е безсилна да ни утеши за сбогом!

Мъглата постепенно се разнася в синевата закъсняла
и въздухът трепти, от псалми утринни с тъга огласян.

Дочувам още лирата, която взе преди да тръгнеш,
Поете, прелетял в отвъдното, от песни нови окрилен.

Добре, че вярваме във словото, създадено с любов,
което и на онзи свят като безсмъртие завинаги остава!

…Кой може полета да отмени, когато е последен?…
Ще дойде ли послание от пешеходец, ако е вече ангел?

Ето такива творби са просветление за литературата ни като цяло на фона на страховитата смес, която ни залива: чалга-стихоплетство (от ефир и екран), плюс ретро-патриотарски баналности (в гласа на доста от поетите в СБП), плюс постмодернистични еквилибристики (в интернет публикациите на повечето от самопровъзгласилите се за „ново поколение” прохождащи стихонаредители).
Струва ми се обаче, че на моменти Светозар Аврамов се увлича в прекалено честа употреба на стереотипни лексикални конфигурации („невъзможно щастие”, „любов безсмъртна”, „душата ми горестна”), които маркират чувства, но не внасят нов елемент. Това е една поетическа идеоматичност, от която няма как да изскочи лицето на поантата. Нещо, което утвърден поет като него не би трябвало да допуска.
От друга страна, има голям шанс българската попмузика да спечели, ако нашите композитори поработят със стиховете на Св. Аврамов и ни предложат вместо фолк-пошлости нови песни по част от творбите в книгата „Приживе”: „Отсъствие” (дори визуално екстраполира у читателя звучене от сцена), „Завръщане”, „Музика за оркестър”, „Спасение”…
Вторият цикъл от дълги и кратки тристишия маркира моменти на психическо изобразително действие: алегорията присъства, но в интимен ракурс. Едни малки кристални късчета слово, изречени и вкаменени:

Затвор

Цвете в саксия
гледа дървото навън
и се разплаква.

Съживяване

Каква ненаситна светлина:
докато съзерцавам самотата -
на перото ми кацна светулка!

Съзирането на такава въображаема изящност предполага емоционална интелигентност, опит за алтернативно „четене” на външния и вътрешен пейзаж в тяхната единосъщност. Точно тук - на границата на необяснимото - са скрити успешните поетически пластики на поета. Може би затова и той написва третия цикъл - за да представи колажите поезия - музика - изобразително изкуство по начин, в който личностите не са маски в театъра на марионетките, а хора до нас - живи, цветни, импулсивни, нелогични, неизчерпаеми в жаждата си да разтеглят времето, „пречистени по Пътя” („Пиета”).
Най-въздействащи върху читателя са именно стиховете, в които Светозар Аврамов пропуска възклицателните интонации, а рисува съмнението, колебанието, самотата не като човешко състояние, а като годишен сезон, като пътуване към безгласното изпитание („Нощен пейзаж”, „Старият параклис”, „Пред буря”).