Бойко Беленски

5.

На сутринта Алтън я нямаше. На тоалетката бе оставила бележка, написана с нервен почерк: „Не издържам повече така! Тръгвам си. Не ме търси”. Сякаш инициативата за поредната раздяла бе нейна. В първия момент му причерня пред очите. После ядно махна с ръка: „Майната й!”, и се зае със закуската. Денят му беше претоварен. Едва ли щеше да му е до нея.
Зареден с енергия за действие, Ахлан влезе в централата на булевард „Стамболийски”. Сградата представляваше изоставен, забравен фар сред околните рифове на съседните настръхнали постройки, който продължаваше да изпраща замиращи сигнали към липсващия хоризонт. Насочи се към кабинета си. Офисът му излъчваше едновременно показност и елегантност, съчетани с ориенталска мекота, тук-там озъбена от желанието за практицизъм. Чистачката още беше вътре. Ранното му появяване претупа санитарните й задължения. Върху бюрото, с размери на маса за пинг-понг, имаше купчина вестници. Най-отгоре беше „Труд”. Забеляза своята снимка и заглавието, изписано с големи букви на първата страница. „Фарсът на Доган - автогол или добре пресметнат ход”. Затвори очи, после ги отвори и прочете първите редове. Сриваха го. Той знаеше, че тайната на неговата словоохотливост няма да бъде запазена повече от час, но това не го безпокоеше. Целеше „дискретността на откровението му” да се разчуе и да отекне като взрив, който помита всичко по пътя си. Експлозия с гръм и разрушителна вълна, а не бумеранг, който да се върне и порази разклатения му авторитет. Ядосано смачка вестника и хвърли шумолящата топка по посока на кошчето. Не трябваше да поглежда услужливото издание, не биваше да му обръща внимание. Знаеше защо издателите бяха променили отношението си към него. Беше завинтил кранчето. От чучура не течеше и дори не капеше, защото той вече имаше цяла кохорта свои издания. На лицето му отвращението още дълго продължи да оставя разпознаваеми следи.
Ахлан се наведе над папка с изписани листове, но вече не можеше да се съсредоточи. Тук в централата, на самия пъп на София, беше почти невъзможно да се работи по нещо дълго и задълбочено. Ту влизаше секретарката, ту звъняха телефоните или някой напираше да го посети, за да си похортуват по наболели проблеми. Ето сегаи Бихрен му съобщи, че в приемната го чака Моцков - шефът на секретността и IT-специалистите. Само по начина, по който влезе в кабинета, и по вида му Доган веднага разбра, че се е случило нещо лошо. Моцков носеше телени очила и много от обитателите на сградата мислеха, че се опитва да му подражава. Щом заговори, предчувствията на Първия се потвърдиха:
-Проблем ли има, Марине?
-Да. Здравей, шефе! От известно време се сблъсквам със срив на сигурността.
-По-точно?
-Някой се опитва да човърка в мрежата ни, в главния компютър. Вътрешната ни бариера е квазифизична величина - заобяснява специалистът. - Тя е отделена от останалите алгоритми на данните. За да се преодолее, първо трябва да се разградят нашите ключови алгоритми. По принцип вероятността може да е стохастична…
-Чакай, сопри се! Кажи го по-човешки. Значи имаме пробив в системата? - Ахлан седеше зад бюрото си незримо властно, като човек, достигнал зрелостта направо от юношеството, пропускайки младостта. На стената фон му беше административна карта на страната, чиито транспортни артерии изглеждаха като кръвоносни съдове, по които пулсираше само безнадеждност. Той имаше капризни устни и пооредяла коса. Кожата на лицето му беше бледа и мека, наподобяваща пухкаво дупенце на дете. Очите му бяха уголемени от стъклата на елегантните очила.
-Да. Пробивът може да е случаен, но според мен защитната ни броня е разбита не без помощ отвътре. Или това не са обикновени хакери. За такова проникване се изисква научен потенциал и техника, с които разполагат само службите.
-Помисли тогава как можем да стигнем до къртицата, ако има такава, и какво да предприемем, за да не сме уязвими - всички операции по сигурността минаваха през Моцков, а Доган му имаше безгранично доверие.
Щом остана сам, лидерът стана и се разходи. Стигна до прозореца. Движението по улицата под него течеше като мътна река с непочистено корито. Когато в кабинета му се появи Хасим, Доган бе само един силует. Облегнат на рамката, той наблюдаваше автомобилните потоци по булевард „Стамболийски”. Две неща бяха невъзможни за него сега: да стои спокойно или да се движи безцелно. Но вече няколко минути Ахлан безучастно съзерцаваше пейзажа. Взирането на очите всеки момент щеше да се превърне в болка в главата. Под него набъбваха бученето на моторите, скърцането на спирачките и звуците от клаксоните на нетърпеливите шофьори. Тълпата забързани минувачи също пулсираше с ритъма на светофара. Без да погледне Дал, той знаеше, че заместникът му се движи така, сякаш около себе си създава турбулентни вихри, а зад него вятърът развява пелерина. Обърна се. Тялото на Хасим изглеждаше като създадено след упражнения по съгласуваност - височина впечатляваща, ширина допустима, на лицето - хармонични черти.
-Ето какво ни сервираха твоите връзки със съмнителни араби! - Изригна недоволно: - Вече не само телефоните ни се подслушват, а някой е проникнал и рови в компютърната ни мрежа.
-Мислиш ли, че това има нещо общо с инцидента?
-Първо кажи какво е станало?
-Катастрофа. Челен удар. Абд Ал Азиз и Саид са загинали на място - замълча колебливо, после несигурно продължи: - Но по-странното е друго. Щом са тръгнали за Варна, апартаментът, в който бяха отседнали, е претърсен основно. Това е станало часове, преди да загинат…
-Значи имаш някаква конкретна информация, която още не е достигнала до мен. А ти откъде знаеш това?
-Управителят на хотела ми е познат. Аз ги посъветвах да се настанят там.
-Виждаш ли какви „приятели” ми натресе?

Преди месец Дал първо се бе обадил на Ахмед Амин -сътрудникът на Доган, и настоятелно бе предложил:
„Искам да се видим. Трябва да те запозная с едни мои авери.”
„Знаеш колко съм зает и не мога да се отделя от него…”(Имаше предвид председателя.)
„Това въпрос на лична привързаност ли е, или на необходимост?”
„На субординационна потребност, както би се изразил повелителят.”
„Все пак може да откраднеш някой и друг час. В интерес на партията е. Ще дойдеш, нали?”
„Ще се опитам…”
Бе успял и след като се запознаха, уреди приемането им от Доган. На срещата присъства и Хасим Дал, който не криеше познанството си с важните гости.
Щом влязоха, арабите първо се огледаха. Педантично подреден кабинет. Не се виждаха никакви лични вещи, нищо разхвърляно. Библиотеката бе препълнена с книги, предимно философски, на няколко езика. Парче камък с арабски йероглифи стоеше на стойка в ъгъла, но се забелязваше веднага, още с първата крачка. Лидерът на партията с вратовръзка „Хермес” и златен „Патек Филип” на китката, седеше зад бюрото си така, сякаш беше контролният панел на бомбардировач, който може да изхвърли товара си и да разсипе квартала, града, даже цялата страна под себе си. Представиха му ги. Доган се поклони любезно, но хладно, а движението на тялото му съответстваше на изисканата официалност на костюма му. Устата му се разтегна, но не в усмивка, а в гримаса на приветливост. Гостите бяха късо подстригани, с мустаци и бради. Имаха шейтан (1) очи. Хиджаби покриваха главите им. За разлика от фереджетата при жените лицата им оставаха открити. В ръцете си държаха молитвени броеници. Приличаха на сектанти, но имаха черти на фундаменталисти. Бяха облечени в кафтанени роби с изящна сребриста бродерия, под които носеха дълги бели панталони, наречени сируал. Върховете на черните им обувки любопитно надничаха изпод арабските одежди. Върху традиционните облекла висяха ламинирани пропуски на посетители, които ги идентифицираха само по номера, а под захабената повърхност на баджовете се виждаха емблемите на партията и охранителната фирма, която се грижеше за нейната сигурност. Струваха му се странни с анонимните си пропуски. Нещо му подсказваше, че може да стъпи на мина при тази среща. Разменените реплики, а и последвалите предложения потвърдиха опасенията му.
Първият, Абд Ал Азиз, чието истинско име се оказа Салем Фахри, се саморекламира като крупен саудитски бизнесмен с египетски произход, който искаше да инвестира в България. Вторият- Ариф Саид, слаб, жилав, приличаше на кост, заседнала в гърлото на Бога, и предпочиташе да не говори. Той едва ли не изпълняваше ролята на охрана. Сдържан, почти ням придружител, който мълчеше, попиваше всичко, но може би накрая щеше да има свое мнение и цяло ветрило с предложения.
Абд Ал Азиз преведе първата част от името, с което се представи, като Слуга на Всевишния:
„Значи вие сте roussemakher (2)? - попита той. Доган, който имаше бегли познания по индиш, веднага го разбра и достойно отговори:
„Не, аз съмgantseknahker (3), но ако не възразявате, може да съм и двете.”
„Тук съм по волята на Бога - започна Азиз. - Ахлан на арабски значи „добре дошъл”. Това е нещо символично, предразполагащо. Радвам се, че се запознахме.”
„А аз, че ми гостувате, без да знам повода за посещението ви” - отвърна безпристрастно Доган.
„Ще стигнем и до това. Но първо, как се чувствате в страна като България, когато сте друговерец?”
„Били сме и по-добре - неопределено отговори председателят на ППС. - Но се надявам с помощта на Бога да се приближим до истинската справедливост и благоденствието чрез добруване.”
„Инш аллах!” (4)
„Кафе или кока-кола?” - попита Доган.
„Йок кола! - направи гнуслива физиономия арабинът. - Лимун, мин фадлък. (5) Кафе сада…”
„Сада? Не говоря арабски.”
„Чисто” - поясни Дал.
„Суккарзияди, аргук (6) “- додаде гостът.
„С повече захар?”
Накрая се разбраха. Когато сервираха кафето заедно със сладък десерт, контактът им чувствително се подобри.
„О, ек-мек!” (7)- възкликна Азиз.
„Да, кадаиф”.
Те говореха на някаква странна смесица от развален английски, гарниран с турски и арабски думи, при което Ахлан най-често използваше готови изразни конструкции и идиоми, като си помагаше с ръце и вежди. Неслучайно в справката-анализ за сътрудничеството му с ДС се казваше, че „има явно нежелание да се занимава с изучаването на западни езици и че самооценката му за английския език е завишена, високо самочувствие, без реално покритие, празнотите в познанията отклонява или компенсира със заучени термини, към които има особена слабост, и склонност към плагиатство”.
Азиз се облиза и започна:
„Тук възможностите ни са доста ограничени, ето защо се нуждаем от вашето съдействие. Чух, че знаете каква е стойността на парите, затова се обръщам към вас” - говореше бавно, напевно. Уж класически арабски, а звучеше като някакво наречие. В гласа му се долавяше пустинен вятър.
„Аз съм политик - отвърна Доган, - има други по-изявени икономисти, които по-добре се оправят с валутните потоци и навярно ще ви свършат работа…”
„Но вие имате силни позиции и можете да лобирате за нашите интереси, а те накрая ще се окажат общи.”
„Дано. Какво предлагате?”
„Парите побеждават всичко, са казвали древните римляни…”
„А днес евреите и арабите превърнаха този девиз в апотеоз” - вметна закачливо Ахлан.
„Искам да ви дам финансов, а не морален чек. Възнамерявам да инвестирам в страната ви. Като начало в леката промишленост. После мисля да купя завод за фаянс, да го модернизирам и развия… - Първото, което човек долавяше, бе уж прикритото, но натрапващо се нахалство на арабина, което бе безочливо и накрая съвсем му изневери, превърна се в непоносима арогантност. Азиз беше набит човек, ояден, с подпухнало, навъсено лице. Погледът остър, очите упорити, но празни. Той се хвана за грижливо подрязаната брада, която се опитваше да прикрие следите от множеството дребни белези от някаква кожна болест, и каза: - Ще ми се да сложа ръка над някоя телекомуникационна компания. Знаете защо, нали? Контрол над разговорите и създаване на информационна банка.”
Арабите бяха изобретили нулата, затова искаха да ни занулят, да шунтират целия свят!
„Ще видя с какво мога да помогна…” - Зъбите му сякаш отхапваха всяка дума от трудния език. На Доган не му хареса насоката на разговора, дори му стана неприятно, но той беше майстор в отбягването на конкретните отговори, затова отново прехвърли топката на Дал. - Моят заместник ще поддържа връзка с вас. Надявам се скоро отново да се срещнем.”
„Мисля, че напълно се съобразявате с мъдростта на Ал Джазир, изречена двеста години след смъртта на Пророка: „Благородният не претендира за благородство, така както сладкодумецът не претендира за красноречие. Когато човек преувеличава своите качества, то е заради нещо, което му липсва; побойникът важничи, защото осъзнава слабостта си”. Освен това ще ви посъветвам с езика на Корана: „С трудността има и леснина”. Това е мъдрост от „Разтварянето”, една от ранните мекански сури.
Доган не я схвана веднага. Знаеше, че според специалистите много неясноти от Свещената книга изчезват, ако думите се четат не като арабски, а като сирийски омоними.
При втората им среща, след малко повече от седмица, Абд Ал Азиз направо го попита:
„Вярвате ли в Аллах?”
„Вярвам във волята му” - бе отвърнал Доган.
„В трета сура на Корана се казва, че всичкото зло на света няма да откупят ония, които никога не са вярвали и вече не вярват, че Бог няма да приеме тяхното разкаяние” - каза Абд Ал Азиз. После произнесе фраза, която буквално се превеждаше така: „Неверието е един народ”, но всъщност значеше, че всички немюсюлмани са врагове на исляма.
„Аз не мога да бъда сляп и примирителен” - сподели тихо Ахлан. Кръвта постепенно се оттегли от лицето му, оставяйки само изражение на лека тревога.
„Вие сте храбър човек - каза гостът. - Това личи и от колекцията ви. Внушителен арсенал.”
На стената лидерът на партията бе окачил голяма част от сбирката си разнородни мечове и ятагани. По думите му бляскавите оръжия вдъхваха респект.
„Мохамед също е имал смайваща колекция от мечове - продължи Азиз. - Много от тях са имали имена. Например Ал-Матхур - мечът, който е притежавал, когато е получил първото си откровение от Аллах. Завещан е от баща му. Хатф, прочуто оръжие, някога принадлежало на цар Давид. И фаворитът според мен, мечът Ал-Батар, известен също като оръжието на пророците.”
Доган бе доволен да чуе, че някой го смята за смел. Той не се чувстваше такъв, затова се нуждаеше от стимул в чуждите очи, но видимо не се възгордя от демонстрираната показност на нещата:
„Има само две сили в света - сабята и ума, обаче в дългото противоборство стоманата винаги е била огъвана или пречупвана от ума.”
„Вън усещам хамсин (8)” - започна с алегория арабинът.
„Мислех, че му казват гибла.”
„Така го наричат в Либия, а у нас -хамсин. Това е предзнаменование. Ако волята на Аллах е да вземете превес в тази страна, няма да го постигнете без наша помощ. Възнамерявам да използваме вашата партия като катализатор за реализиране интересите на Турция за влизането й в Европейския съюз.”
„Далновидно предложение. Какво ви е необходимо?”
„Само вашето съгласие и сътрудничество. Уверен съм, че споразумението ни ще бъде от полза и за двете страни.”
„Имате предвид България и Турция?”
„Не, нас и вас… Всъщност аз съм посланик на Айбан Ал Залахири- заместникът на Бин Ладен, и представител на „Воините на Исляма” - говореше нахакано, но тихо, явно се боеше да не бъде подслушан и записан. - Нашата крайна цел е създаването на надеждна мрежа и инфраструктура в страната ви.”
„Доста обнадеждаващо звучи.”
„Имам предвид законспирирането на организацията ни. Ако искате да победите, трябва да ми предложите нещо по-ценно от гостоприемството и доверието.”
„И кое е то?”
„Пълна всеотдайност! Срещу това сме готови щедро финансово да ви подкрепим. Завидна валутна инжекция. Имате ли последователи, готови за истисхадия (9) да се пожертват като камикадзета в свещения джихад?”
Ахлан знаеше, че тези хора са фанатици и са готови да убият хиляди само за една идея. Те се различаваха от тях. Доган и хората му се бореха за равнопоставено място под слънцето, докато фундаменталистите искаха да наложат тържеството на една религия, на една идея с всички средства, а инакомислещите обричаха на гибел. Те бяха по-страшни и от баптистките сепаратисти, защото бяха заразени с темата за смъртта и се радваха, че ще умрат, услужвайки на Бога.
„Зависи от мотивацията.”
„Тя е залегнала в Корана. Всъщност, освен инвестициите и шармута (10), които предлагаме, се нуждаем от оръжие и боеприпаси ваше производство.”
„Тази стока е ембаргова.”
„Винаги може да се измисли нещо чрез реекспорт за втора и трета страна. Освен това искаме да купим от вас уран. Знаем, че сте богати на тази суровина. Преди залежите ви се усвояваха от руснаците…”
Доган рязко стана и наруши позата на щурман и летец бомбардировач. Бе изчистил от лицето си гостоприемното изражение. Знаеше, че всеки негов разговор се записва, а всяка стъпка се следи, затова не искаше да сгафи. И друга мисъл го гнетеше- какво не биха дали фундаменталистите, за да внедрят при него „къртица”, да го компрометират и привлекат на своя страна.
„Имате ли някакви препоръки?”
„Да, от наш общ приятел…” - Азиз назова някакво име, което нищо не говореше на Ахлан.
„А защо не потърсите направо плутоний, ние можем да го преработим - насочи като изстрел в тъмното своето предложение. - Но за всичко ми трябва време” - бе отговорил неангажиращо, а всъщност си мислеше колко лесно човек може да извърши предателство спрямо страната си и своите господари, стига да не е благоразумен. В крайна сметка той беше родоотстъпник, загърбил своята далечна родина. Човек, изменил веднъж, можеше да го направи пак. Много хора биха пожертвали принципите си срещу пари. Би го извършил и Доган, ако не беше убеден, че на всяка крачка доста хора с разностранни интереси дишаха във врата му. Впрочем той отдавна бе погазил своята национална гордост, бе се поставил в служба първо на ДС, а после и на КГБ.
„Нашите верски, демографски и етнически признаци са твърде близки, за да ги пренебрегваме. Целите не трябва да ни разединяват, а да ни обединяват. Искате ли междувременно да изненадаме противниците ви с няколко термита?” - попита Абд Ал Азиз.
„Какво е това?”
„Запалителна смес. Съединение на железен оксид, алуминий и калиев хиперманганат, примесени с глицерин. Развива температура от около две хиляди градуса. Истински апокалипсис! Ние сме факири в тази област, и особено Саид. Той направо е магнун (11).”
Доган осъзна, че току-що е чул нещо решаващо, нещо съдбоносно, което можеше да взриви крехкия мир, в името на който прие да предаде Пророка, за да се превърне в месия.Щом се запозна с тези двамата, се почувства така, сякаш някой го тикаше да скача в тъмна, бездънна пропаст. Той не бе привърженик на терористичните действия. Неслучайно в Програмната декларация на Турското националноосвободително движение в България (ТНОДБ) се говореше не за война, а за „борба без оръжие”, след което се заключаваше: “Следователно ТНОДБ не е терористична организация и не може да бъде окачествена като такава. Организацията ни се обявява категорично срещу отвличането на хора, задържането на заложници с политическа цел и убийствата… Тайната борба и откритата борба се водят в рамките на закона, като се осигурява съгласуваност в зависимост от условията. Борбата се води индивидуално, групово, масово и в международен мащаб”.
Въздухът в помещението като че ли се сгъсти.Това международно партньорство нямаше да бъде ползотворно за тях.
„Какво? Искате да ни превърнете в престъпници и да ни обявят извън закона ли?”
„Животът е оскърбление за учението на Всевишния. Трябва да го променим. В Корана е казано - бъдете безмилостни към неверниците!”
„Вие не искате да го промените, а да го подмените!”
„Не ви разбирам.”
„Да го подмените със смъртта. Това ви го казвам не като политик, а като философ. Ако наистина се налага да се подмени, ще се подмени по друг начин. Ние не отмъщаваме със сила, а с ум. Унижението е по-страшно от кръвопролитието.”
„Мислех, че сте смел, а вие сте много колеблив, хабиби (12). На кой Бог се кланяте- на Аллах или на Христос?”
„Аз съм турчин и никога няма да се побългаря. Щом и помаците взеха да клонят не само към нашата вяра, а и към нашия етнос, значи гяурите са обречени!”
„Да, не трябва да се забравят словата на Зия Гьокалп, култова фигура на ислямизацията и пантюркизма: „Днес помаците говорят български, но са турци, и утре под влиянието на исляма ще научат турски и ще забравят днешния си език”.
„Дано.”
„Инш’аллах! Ще си позволя да ви подаря една арабска поговорка, към която е хубаво да се придържате: „Ние хапем, докато другите само дъвчат” - каза я първо на арабски, а след това я преведе на развален английски.
Уточниха се как да контактуват.
„Нашите разговори и послания по стандартните средства и по интернет връзките са недостъпни за подслушване и записване” - арабите го осведомиха, че използват само телекомуникационните връзки на „Трансатлантик Корпорейшън”, които са номер едно в света със своите непробиваеми кодиращи технологии.
Тръгнаха си с номера на банковата сметка, която по негово нареждане Бихрен нарочно изписа неправилно. Това можеше само да ги забави, но не и да ги откаже от намеренията им.
Останали насаме с Хасим, Ахлан го подкачи:
„Иска ми се да извлечем полза от този опит за контакт, но в момента не знам как.”
„Като ги използваме. Това, което и те възнамеряват да направят с нас. Само че ние трябва да сме лоялни към тях. Нали именно те зареждат с гориво машините ни. Без тяхната благоразположеност стандартът в страната ни ще се срине.”
„Говориш така, сякаш имаме някакъв стандарт, за който може да ни се завиди. Откъде ги познаваш?”
„Срещнахме се на една международна мюсюлманска конференция в Техеран.”
„Всичко, което правим с външни контрагенти, трябва да е открито, прозрачно, иначе ще ни подгонят и разпнат. Не забравяй, че може да ни направят и постановка, за да ни уличат.”
„Прекалено мнителен си”.
„Мисля, че след 11 септември службите, съвместно с Интерпол, следят всякакви съмнителни елементи от арабския свят, които акостират у нас.”
„Преувеличаваш. Ние просто трябва да си партнираме с представители от Близкия изток, с които сме близки на верска основа…”
Изведнъж всичко доби смисъл и застана на мястото си. Механизмите на пропития с философия и рационализъм мозък на Доган започнаха да работят в синхрон. Той не дочака транзакциите, колкото и примамливи да бяха те. Страхуваше се, че това е уловка, тоест поредното мероприятие на службите, които проверяваха неговата лоялност. Преди подобна проверка се наричаше „Мероприятие Родопи” , сега навярно „Преданост”, „Последователност”, „Непредвидливост”, „Устойчивост” или дявол знае как бяха кръстили надничането в душата на агента.
Още същата вечер Ахлан направи донесение до своя резидент за двете срещи, макар да беше убеден, че службите вече бяха засекли и картотекирали проявения интерес, ако разбира се, всичко не беше по тяхна инициатива. Но Абд Ал Азиз и Ариф Саид наистина се оказаха посланици на „Ал Кайда”. Бяха обучавани в терористични лагери в Йордания, Сирия и Афганистан. В името на Корана, като истински уахабити, бяха научени да се бият, да отмъщават и да убиват. Благодарение на Доган, а може би благодарение и на него, антитерористите се погрижиха за тях.

Сега двамата с Дал седяха един срещу друг и се гледаха проучващо. Изведнъж Хасим заговори:
-Има нещо, което мисля, че трябва да знаеш… - замълча неловко за миг и продължи: - Азиз се опита да ме сплаши и изнудва, ако не им съдействам…
-Стоп! Започни отначало…
Дал неспокойно се размърда:
-Намекнаха ми, че могат да направят няколко терористични акта, които да ни припишат, ако не им сътрудничим.
Доган си представи какво щеше да стане със София, ако например взривят бомба в метрото. Стотици жертви и пълен срив на крехката ни икономика. После кого ще обвинят? Едно време имаше съмнение, че всичко е режисирано от ДС. Макар и да не оправдаваше постъпките на атентаторите, след години с действията си се солидаризира с тях. Пък и паметната плоча си беше чист пиар. Трябваше да подсили репутацията си на „борец” за права и свободи, да изплува от сивото множество, да се открои. На него всички възлагаха толкова надежди-първо ВКР и ДС, после КГБ, накрая едноверците му. Не можеше да не ги оправдае, не искаше да разочарова и огорчи никого. Е, на хората, които му дадоха път в живота, наистина натри носа, но те си го заслужаваха (което обаче бе друга тема). Иначе Доган чистосърдечно отричаше насилствените актове, ненавиждаше тероризма. Това дебело бе подчертано и в последния вариант на програмата на Турското националноосвободително движение в България, който той редактира. Първите два му се сториха екстремистки и неприемливи.
-И защо научавам това едва сега? - Изведнъж се почувства лишен от енергия, от цел, от желание, сякаш въздухът не му достигаше, а импулсното моторче в гърдите му прескачаше.
-Вчера и това исках да споделя, но…
-Искал си! Защо чак вчера? Винаги ли трябва превантивно да действам по интуиция? - Тънка усмивка се появи на устните му. Тънка, иронична и деспотична. Тя внушаваше, че той контролира нещата, контролира него и всички около себе си.
Засега му бе казал достатъчно. Дал трябваше да осъзнае, че не може да подвежда лидера си или да го смята за глупак. Изведнъж Хасим разбра, че не знае нищо за живота му, за неговите истински помисли и постъпки, завоалирани зад мъдри или ефектно блещукащи като натрошени стъкълца думи.
В този момент Ахлан забеляза, че Хасим гледа снимката на дъщеря му Демет, която стоеше в остъклена рамка върху бюрото. Между лидера и заместника му тлееше някаква странна сдържаност, която Доган искаше привидно да разчупи.
-Хубава е, нали? Взела е нещо и от мен.
Той отдалечи портретчето, като че искаше да го види на по-силна светлина или от по-различен ъгъл.
-В последно време съм преуморен, напрегнат, изнервен…
-Проблемът ти е, че никога не си ходил на истински лов, макар Ахмед Амин неведнъж да те е канил. Не си общувал с хора, които държат оръжие в ръце, и въпреки това са добронамерени към двуногите си събратя.
-Кога ще ме заведеш в някой резерват?
-Ти сериозно ли?
-Тези дни четох книгата на един писател-авантюрист, Тодор Велчев-Тато. Неговите ловни и рибарски приключения просто ме грабнаха. Искам да се запозная с него, но сред природата. Организирай нещата, покани го. Дано e така добър в лакърдиите, както в писаните истории. Дано фантазиите му не са много по-големи от опита…
Когато Доган остана сам, изражението на лицето му се промени. Той отпаднало се отпусна в креслото, свали очилата и претвори клепки. Пред очите му изплува целият кошмар, който случайно или благодарение на своя нюх бе успял да предотврати. Той се пресегна и натисна бутона на селекторното устройство. Секретарката влезе несигурно, с нещастен вид. Знаеше, че скоро ще се омъжва за Джейхан Ибрямов-председателят на младежкото движение, но дали и тя не си падаше по Дал? Поиска отчетите за предизборните обиколки.
Когато приключи, бутна листовете настрани и погледна през прозореца. Навън времето беше душно и мрачно. Щеше да вали, а не бе изключено да падне и градушка. Повече не му се седеше в този кабинет. Гнетяха го липсата на истински простор и предчувствието за буря. Извика шофьора и потеглиха към Бояна. Реши само при крайна необходимост да слиза до централата.

Бележки:

1. Дяволски (от тур.шейтан).
2. Човек, който движи нещата (индиш).
3. Голямата клечка (индиш).
4. Слава богу! (араб.)
5. Лимонада, ако обичате (араб.)
6. С повече захар, моля (араб.).
7. Кадаиф (араб.).
8.Силен вятър, който духа откъм пустинята (араб.).
9. Саможертва (араб.).
10. Превежда се като половинка, слугиня, любовница (араб.).
11.Луд, ненормален, щурак (араб.).
12. Приятелю (араб.).