Георги Н. Николов

Новата книга на Бойко Беленски - “Да те закука Сокол”, метафорично ще сравним с плочка за домино. С която авторът продължава нелеката творческа задача да изгради пред читателите образа на съвременна България такъв, какъвто е в грубата реалност. Той сполучливо бе осмислен в “Месия без мисия?”, “Недосегаемите”, “Двойникът на Сатаната”, “Между апокалипсиса и ада”, “Прегръдката на Совата”, “Отмъщението”, “Да се довериш на дявола”, “Похищение”… Всяко заглавие е страница от летописа на страна, в която истински властник е хаосът. Лишена от граници, армия, икономика, социални надежди и реално бъдеще, държавата в книгите на Беленски е кухо понятие за едни и щастлив оазис за шепа други. Криминално-политическият ъндърграунд е прокарал окопна линия между интересите си и сивата маса, наричана до 1989 г. “народ”. Лишен от права, въжделения и вяра в безкрайния обществен преход. Но дарен богато с евтина демагогия, в която не вярват дори и нейните платени изобретатели. Преходът няма край, защото е превърнат в трайно феодално владение за избраници от върха на социалната пирамида. Те са новата аристокрация на България и делят позициите си само с някой по-силен. Воден от неутолими апетити, изключващи милост и нравствени задръжки по пътя към просперитет. Мрачни сенки в мрачно царство, които Беленски чрез творбите си тласка към светлината на прожекторите. С уговорката, разбира се, че всички герои и събития са случайно съвпадение…
В романа “Да те закука Сокол” случайностите продължават, без да повтарят тематично създадените по-рано творби. Герой сега е някой си Ахлан Доган, успял в политическата мътилка да се издигне до емблематична фигура в разкъсваното от противоречия общество. Той е далеч от структурите на “мутри” и близки до тях криминални формации, защото е грижливо моделиран в лабораториите на Държавна сигурност. И от ларва на злото, какъвто се ражда в Строителни войски, агент Сергей минава през стадиите на агент Ангелов и агент Сергей до апогея на агент Сава, все по-умел в доноса, интригата, подлостта: “При изпълнение на задачите проявява умение и тактичност, независимо, че е нововербован, което се дължи на високата му култура и възпитание”. Награда за провалените от него човешки съдби е Философският факултет на Софийския университет, назначението в БАН и… последвалото огромно разочарование. Родило метаморфоза на личността, която шокира господарите от ДС. Случайна ли е тази корекция в принципите, години наред водили Доган към апогей в обществото? Защо авторът цитира схващането на Джеймс Олдридж, че “ако човек е изменил на нещо, по-късно често е склонен лесно да повярва, че целият живот е само измяна и измама”?
Привидно Сокола, както наричат Ахлан, е разочарован от ниския си статус в БАН и неизпълненото обещание за специализация в чужбина. Но истинските мотиви са други. С вещина и постепенно Беленски припомня събитията около възродителния процес и изселването на хиляди семейства зад граница. Но те оставят в истинската родина тлеещ фитил на раздвоение в обществото между полюсите “това беше правилно” и “процесът беше грешка”. Което води до прекрояване на българския етнически модел и създаване на Партия за права и свободи (ППС), оглавена от Ахлан Доган. Разбира се, доста по-късно. До тогава на Сокола предстоят затвор, опити да бъде върнат в прегръдката на ДС, привличане на съратници с турско самосъзнание… И излизане на политическата сцена с помощта на Андрей Луканов, благословил ППС в кулоарите на Народното събрание. Отново с дискретното участие на службите за сигурност, които не са възкръсвали като Феникс от пепелта. Защото никога не са умирали иначе, освен мимолетно в цветната мъгла на мимикрията и обществената заблуда. Като добър психолог авторът разбира, че феноменът “Доган” има свой първообраз и мотивация, тласкащи мрачното му развитие спираловидно нагоре. Беленски се връща назад в годините при едно нежелано дете в село Дръндар, жаждащо да се докаже пред околните. Отначало дави кучета, беси котки, избива славеи с прашка, посещава спортното игрище, където е съвсем безлично. Постепенно малкият Ахлан съзнава, че има и друга сила, освен физическата и тя носи повече уважение. Умът му всява респект сред връстниците. Неусетно започва моделиране в нормите на мюсюлманския религиозен кодекс за морал и поведение. Тези предпоставки, тласкани от вътрешна неудовлетвореност, водят до твърдо решение Доган да се спаси от затънтената провинция. Да се издигне в обществото и за него да се говори. Затова без колебание прекрачва прага на “службите” и се превръща в кукла на конци… Беленски гради образа на своя противоречив герой с много търпение, а перипетиите, за които разказва, превръщат Ахлан в завършен циник. За него няма морал, задръжки, трайни идеологеми, на които да се посвети изцяло. Важен е мигът, наситен с материални възможности, чувствени наслади, усещане за могъщество и власт. Обръчи от фирми гарантират безметежно съществуване, а сараите в Бояна добавят любопитна загадъчност към лика на собственика. Стават нарицателно за личен успех, за неприкосновеност и могъщество, което трябва да се уважава. ППС се превръща в придатък към империята на Доган и послушно оръдие за опазване на вече изпълнени политически цели. Това води до конфликт с дългогодишния съратник Хасим Дал, но разразилият се спор и отцепничеството на Дал не променят Сокола. Житейските върхове, които е покорил с нечисти средства, са го откъснали от поддръжници, приятели, политически партньори и са го превърнали в завършен егоист. Ахлан Доган е сам, макар заобиколен от деца, любовници и лакеи. Единствена Алтън се опълчва на грубия му тон, допълнен с ревност и с убийството на фотографа, с когото е делила легло. Привидно полетът на Сокола в безоблачните небеса, над плебеи и делнични тревоги, не ще има край. Защото “на Ахлан допадаше учението на Епикур и смяташе, че не обществото следва да стои по-високо от субекта, а личното щастие трябваше да се превърне в стимул за разцвета на обществото”. Тогава отново се намесва реалността…
Тя идва с резидента Фирсов, заменил колегата си Руслан Золотов в живота на Сокола и в руските интереси у нас. Време е неуправляемият ракетен снаряд, както Беленски нарича героя си, да бъде отрезвен и върнат в полезна траектория. Грешки, допуснати от него към помашкото население с идеята за турско самосъзнание, националистически изказвания и опити за нов прочит на историята водят до скандали и смразяване на съседни държави. Което пречи на работата на бившето КГБ тук и Фирсов не крие недоволството си. Отправя и дискретната заплаха, че без закрила Сокола е загубен и легендата за неговото могъщество веднага ще се срине. Плаща му се, казва авторът, не за чар, а за лоялност. Той не трябва да забравя кой го е родил за най-новата история и кой е истинският му благодетел. Нито да се заблуждава, че е постигнал нещо в живота сам. А още - че бившите наставници от ДС продължават да таят обида за предателството му и са готови на отмъщение.
Тази възможна развръзка Бойко Беленски внушава с първите страници на романа. Идеята за покушение над Ахлан и споровете дали да бъде премахнат са втори сюжетен център в книгата. Изтъкан от плашещите личности на Димитър Луков, Божко Веселинов, Добромир Пешев - все членове на полувоенната структура “Поразяващите мълнии”. Тук са още полковник Тодор Харалампиев, Бац, Прецако Премахнев и други бивши представители на ВКР и ПГУ, сега уж коректив за язвите на съвременното общество. Чрез атентати, убийства и отвличания те напомнят, че зад рехавата власт стои мрачна и непоколебима сила. Готова да отстрани всяка болезнена язва от снагата на държавата. Разбира се, по своя преценка. Но когато решението е взето, в отвъдното се отправя Андрей Луканов, а след него и други имена на прехода. Съдбата на Сокола извиква сред тези отмъстители много спорове. Подмолните им действия пък го тласкат към самоубийство. Покушението в Бояна, източването на информация от компютрите на ППС и тези в сарая, компромати, изборен провал и лични неудачи водят Ахлан до нервен срив. Куршумът го пощадява, но психиката на героя е разклатена. Обременена с отчаяние, с неувереност за бъдещето и за посоката, която трябва да поеме след изживените травми. Оттеглят се старите съратници. Ахмед Амин се самоубива, а Корморан изменя на ППС. Вече не напомнят за себе си и “Поразяващите мълнии”. Руските им колеги, твърде могъщи, за да не бъдат слушани, имат други планове за Ахлан. Да осъществят младежките му мечти за Оксфорд, или може би Кеймбридж. “Трябваше сам да реши какво да избере. Какво? Тежка дилема! А може би по-добре да отложи всичко за след президентските избори. Пък тогава - каквото сабя покаже!”
С този енигматичен финал на книгата Беленски подтиква към размисъл. Защо връща героя на далечния жизнен старт, който той едва ли би избрал отново? Защо просто не демонизира смъртта на скандална личност, присвоила си правото на баланс в съвременната политическа игра? Или наивно вярва, че след многото сторено зло идва умора, а с нея вътрешната потребност да се правят добрини?
Психологическата конструкция в образа на Доган е сложна, основана върху противоречиви нравствени стойности. Така става достоверна, реална и убедителна в съзнанието на читателите. Пътят от момчето до капризния властник е труден, криволичещ, измамен и зората, осветяваща “радостния” му край, излъчва студени багри. Потребността да се докаже като мислеща, философски задълбочена личност търпи деформации. Защото средствата, които предлага държавната структура някога са изчистени от морал и право на съмнение в правотата им. Службите предлагат власт над останалите хора, но в замяна поставят личната свобода на сътрудниците в клетка. Полетът на Сокола е само в нейните рамки. Те ще освободят впримчената птица едва след физическата й смърт. При други обстоятелства енергията на момчето от Дръндар би творила добри чудеса. Това загатва финалът, но без категорични изводи. И оставя на нас правото да го донапишем според съвестта си. Според критериите ни за добро и зло и с евентуални прозрения какво ще се случи утре, след година, след век. Дали въобще ще се случи нещо, или над България вече лежи тежката тишина на необратима политическа захапка. На нова робска психология в поколения, безропотно обрекли плътта си на господаря на деня. Бой се от смъртта, за да измолиш право на живот, макар анонимен някъде в тълпата. Все пак е повече от нищо, а изборът, съвременнико, донякъде е твой…
Образът на Сокола съвсем целенасочено е единственият завършен в този роман на Бойко Беленски. Около него гравитират епизодично други личности, с които приликата е пак случайна: Румен Овчаров, Айсел Руфи, Осман Октай, Илия Павлов, Таня Железчева, писателят Тодор Велчев-Тато… Те допълват емоционално житейския жребий на Ахлан върху платно с нанесени вече контури. С оповестена тоналност, сред която доминират тъжно-мрачни светлосенки. Радостта от битието, ведрият оптимизъм, правото да се самораздаваш в името на обществото са забранени за Доган и душата му е заключена тъмница. От страниците лъха мраз и читателят неволно мисли: “Благодарен съм, че не съм Сокол!”
Книгата, дело на издателство Сатори Ко”, София, 2011 г., носи още редица достойнства. Размисли върху Корана и мястото на вярващия мюсюлманин в съвременния свят. Отрицание на тероризма като средство за власт на определени групи хора над други. Внушава, че не религиозният фанатизъм, а хармонията е гарант за развитието на обществото и на отделната личност в него. Маркира промени в българската народопсихология днес. Можем да ги обобщим като стъписване пред факти, с които не сме очаквали да се срещнем. Написан на достъпен език, новият роман на Беленски се чете леко, но оставя трайно въздействие с прозрения и истини. Взривени от емблематични герои на деня, в който по волята на съдбата крачим и ние. “Да те закука Сокол” не е традиционно криминално произведение. То съчетава елементи на психологическия трилър с биографично четиво. Подплатени с достоверен политически анализ за вододела на 1989-та и сега, но със заявка за верни прогнози в бъдеще време. Бих добавил - четиво, плашещо с искреността си. И сме изправени пред избор. Да я преглътнем, четейки книгата, или да заровим глава в пясъка. Аз лично предпочитам първото и го препоръчвам. Колкото и да се правим, че тези истини не ни засягат, все едно - те са крайъгълен камък в съвременната история. Няма как да го заобиколим. Нищо, че не сме соколи и всяка вечер вместо молитва шепнем, че преклонена главица сабя не сече…