Иван Есенски

Тия времена са покрити с прах от недопети песни.

Из личния ни въздух още се носят топлите сенки на вчерашното (за по европейски им викат “мемоари”, на мен ми звучи като клонирано минало, но както и да е - повечето откровено боледуват от естетическа, а и съвсем обикновена недостоверност).

Едва ли и този опит ще е изключение, но вече съм се втурнал в изобретения от Сесар Вальехо “…дъжд от сълзи на бедняци…” (курсивите са мои) - и ще го цитирам.

Старите кестени още живееха на площад “Славейков”. Дъждът шъпне умърлушено из шумата и тихомълком се урежда със софийско жителство в разхвърляната коса на Васил, от което тя лъщи като лакирана.

Пак сме тръгнали с научна цел - изследваме географията на алкохола. Тези експедиции по правило започват със счепкване в писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 и обикновено завършват със скандал другаде. Тоя път отнесе калая един безпомощен, но упорито лансиран преводач на поезия от испански, който се държа наплевателски, та се наложи набързо да се разделим с гръм и трясък; “Като Попокатепетъл ги бълва тия сакати преводи, мамка му и некадърник!” - Васил още е възбуден, ръмжи и мята заднишком по адрес на преводчика копия, гюлета, гилотини и алебарди, които падат беззвучно по мокрия плочник. “Зарежи го - опитвам се ходом да успокоя топката, - такива дишат не въздух, а злоба…”

Финалният скандал ни се разминава - Кръстьо Куюмджиев е на масата си до стъклото в кръчмата на “Раковски”, нахлулият откъм Средиземно море мрак вече е превзел омразния на прокуратора град…

Претъпканата с книги и ръкописи кожена чанта на Васил е на пода до стола, лактите са на масата, във въглените очи има объркване, има неподправено удивление и самотност.

- Боже! Четеш и не ти се вярва, че човешка ръка може да създаде такова нещо!  Ако има Книга на Времето, тя вече е написана…- изтъкан от спазми, с несресан нрав, серт и избухлив, неутолим за знаене и работа, дълбоко нежен, напорист и сприхав - колкото и да му е къс фитила, Васил става неузнаваем, докосне ли се до Високото Слово. Притихва.

Кръстьо клати глава - допускам, че “Майстора и Маргарита” в известен смисъл го плашеше. Никак не е случайно, че Булгаков (или как му е там името на ангела, създал тая вселенска симфония?) така категорично и неотстъпно навлиза в болезнената и страшна за човека тема - помненето. Всъщност, великият писател за пръв път след Достоевски поставя на пиедестала сърцевината на християнството. Не наказанието за престъплението, а опрощението.

И вече няма нужда от обобщения, защото самата констатация е нелицеприятна - колко постен и оръфан е само, колко обрулен и неподреден е фондът на оборотната ни национална памет!

***

Благороден жанр е телеграмата - не ти дава да се разпашеш. Другите жанрове са с предсказуема планиметрия, постоянно ги хващат коликите на тщестлавието и снобизма, за тях и сълзата е театрален реквизит.

Рисуването със сълзи обаче е допустимо само при фигуралните композиции, а там хич ме няма, затова ги оглеждам един по един: Здравко Петров с тъмносиния блейзер под негърските бърни; Цветан Стоянов - в светъл раиран костюм, Васил Попов с вълнено сако на карета и дънки, Стоян Бакърджиев върху зеленото поло е облякъл яке от шлиферен плат… Свил съм се в старата си ученическа куртка, слушам и се старая да запомня оживените коментари за  статията на Светлозар Игов. Той безпогрешно усети уникалността на Васил Попов, изрече го и не се отрече никога.

Разбира се, дотук и нататък всички посочвания и градации са според личните ми представи и пристрастия. Не претендирам за подробностите -  телеграмният словоред и без това се състои само от прости изречения и прилича на сгънат телескоп. Определящо е правилото не какво, а от коя страна и как искаш да видиш, защото не оптиката поставя въпросите, а съмнението. Моето е отлежало - будя го предпазливо, всяко разтърсване може да го размъти. Някои това и чакат - живи са още мнозина от ония, които въздъхнаха облекчено, когато Васил се прибра обратно в своите корени.  Надяваха се, милите, че в негово отсъствие ще се уредят да стъпят там, където се стъпва по рождение и с изключителна резолюция на небесата. Ще се надяват пожизнено, защото глупотията има продължителност цял човешки живот. Дай й на нея да глаголи за сръднята между народа и интелигенцията и срещу добро заплащане да се пъчи със селския си произход, с партийната си или друга някаква групова принадлежност. Има го това за нещо като индулгенция, когато я уличат в невежество или догматизъм (което по правило се случва ежедневно). Иначе със зъби и нокти се бие за изгодните местенца във всички възможни йерархии. Най паче - в културната. Споменатите „пролетарии на умствения труд” във времето на тоя разказ бяха прочути предимно като дежурни сценаристи на всички работнически спартакиади и тридневни фестивали на едноминутното мълчание.

През 70-те години коминтерновската „културна” идеология се индустриализира в международни размери. Художници и музиканти щъкаха по света, пееха и показваха картинки… (Апропо, някой изобщо  запитвал ли се е - защо никоя власт не е пипнала с пръст ни един художник или музикант, а за поетите и писателите винаги има готов дръвник?).  

***

Тогавашната схема изглеждаше вечна - степенувана до милиметър стъпаловидна подредба, тезиси и съображения, канализирани теми и герои, канализирани поколения… изобщо канализации и канализми. Тържество на просветителския атеизъм, на ортодоксалните проповеди и платената опозиция, обучавана и подготвяна за бъдещи закуски с бъдещи френски президенти…  

Извън (слава на българския Бог!) щатните  таблици останаха тримата - Васил, Цветан Стоянов и Иван Динков (в списъка могат да се добавят още едно-две имена) -  достатъчно, за да придобие Словото ни оня неподкупен вътрешен загар, който е сигурен признак за световност. Доказани и платени с живот прозрения, взрив на личностната поетика.

Защото ни прехласваха със  Селинджър, Стайнбек, Камю, Андрич, Павезе.

Защото ни сочеха за образци на “селската” проза  Раймонт, Рекемчук, Разпутин, Носов…Нищо лошо, разбира се - и от  “градската” сочеха: все чуждестранни. Нищо против, но никой не обелва и сега читаво обяснение защо все се надяваше сурдинката на родната литература. Откъде това мижаво, инфантилно чувство за второстепенност, сателитност, подчиненост?! Фигурите се завръщаха с пълни куфари лъскави благинки от задграничните си командировки и в един глас се вайкаха публично колко лошо било “там”, как нехаели за хората на изкуството, на какви унижения ги подлагали.

Тук продължаваха да калъпят квадратното си “изкуство”, тоя захарен памук, от който обществената душа ще се лекува от диабет поне още няколко десетилетия.  То със сигурност ще намери своето заслужено място в бъдещия Музей на мъртвите идеи - не в жалката пародия („соц-а”), която пък услужливо скалъпиха за отвличане на вниманието вчерашните комсомолски имитатори.

След “Корените”, след “Вечни времена”, след “Времето на героя” (Господи, какъв роман! - и  днес дъхът ми се стаява), след “Дайкири” и “Зеленият тръбач” - пътят на Васил Попов се спусна до “Низината”. Тогава ме порази предположението, че небесата на българското Слово са навътре в земята - при самото сърце на планетата. И не е нужна никаква генеалогия, за да съзреш небесния произход на корените му.

Но по правило националното ни зрение забелязва очевидното най-накрая. 

Тук  ще си позволя едно собствено убеждение - в тая нива, българската литература, най-къса е йовковската бразда. Най-неподатлива, най-дълбока и най-непосилна. Със своя вълшебен реализъм, с романтичните си дълбини, с филиграна на словесното плетение, с безпощадната самовзискателност, със съзнанието за служене на Отечеството…

В тая бразда за вечни времена са “Корените” на Васил. А “Това красиво човечество” слагам там от себе си. “Розово фламинго”, “Вулканът”, “Социология”, “Разказ за сърцето” и особено “Оставете балкона отворен” са проза, която предпочитам пред Борхес и Сароян, Маркес и Павич. Душата ми ги предпочита.

Всеки от тях е достоен да е сред първите, ако утре някой намери кураж да издаде антология на 50-те български разказа. А и сред 50-те  световни да ги сложи, пак ще натежат. Дано някой волнонаемен нашенски идиот не наложи дотогава латинския алфавит вместо извечната ни православна кирилица, защото бая проблеми ще има транскрипцията с имената на Жегъла, баба Неделя, Горския, Гунчев, Калуд…

***

Слободията се отрази здравословно на дежурните литературни дайрета. Допреди двайсетина години дрънкането щедро се заплащаше - сега хонорарите са от жълти стотинки, затова пък то е придобило мащабите на природно бедствие. Няма милост за никой словесен вид, род или жанр - всичко вкупом и без остатък е впрегнато да служи на гръмогласната графомания и хюбристичните оригвания.

Крясъкът, казваше Томас Ман, е пещерна форма на реториката.

Но така или иначе, персоналните идиотщини стават публично достояние начаса и “нали е демокрация”, брутално надвикват всичко истинско, що е създадено през тия невероятни наши две десетилетия.

А е създадено и още как!

Американизмът намери благодатна почва у нас, единствена тема днес са парите, които въртят света. Но това е половината - гръмогласно оповестявана, рекламирана и въздигана на пиедестали - истина. Да, парите въртят света, но премълчаната половина от истината е, че парите се въртят от смъртта.  В този смисъл ми се ще да добавя между другото: колкото повече словесници има България, толкова по-малко Америка ще й се случи.

***

В края на всяка телеграма има задължителна точка (пише се “тчк”).

Васил Попов беше роден от дуендето - възхитителното “дуенде”, за което възхитително пише Лорка.

Времето все още не произнася достатъчно високо името на големия български   (и не само) писател от българското село Миндя, но неговото време се задава. Той не е самотник в онова бранно поле - там са и любимият му Хемингуей, там са и Ремарк, и Йовков, и Булгаков…Много са там - повече, отколкото тук.

Притеснението ми иде от това, че у нас през последните стотина години драстично намалява коефициентът на обществена чуваемост спрямо Високото българско Слово. Произнесеното се чува чак след няколко десетилетия. Явно съдбата ни е такава - непрекъснато да разговаряме с ехото, но това депресивно занимание нито ни стряска, нито повдига въпроса -  а какво ни пречи да чуем  казаното и написаното на мига, още днес?  Както и не отговаря на съмнението кое бъдещо поколение ще е негов адресат?

Въпреки всичко, оптимизмът ми подсказва, че то вече се е родило.