ХРИСТОС ХАДЖИПАПАС - “НЕУВЕРЕНА ПОХОДКА”
Нов кипърски роман гостува в превод у нас
Съвременната кипърска литература все по-убедително присъства в културния живот на нашата страна. Доказателство за това твърдение са редица преводи на книги, приети добре от българския читател и от критиката. А броят на списание „Пламък” от 2009 г., кн. 11-12 е посветен почти изцяло на творците от Острова. С усилията на съставителите й, Василка Петрова-Хаджипапа и Георги Константинов този брой мъдро онагледява литературни образци на кипърските автори и на практика въвежда в творческата им лаборатория през различни години, тематични търсения и естетически върхове…
Продължение на тази добра традиция на литературно гостуване е новата книга на Христос Хаджипапас „Неуверена походка”, издателство „Пламък”, 2010 г. Нейният създател отдавна е широко популярен в България с публикациите си в наши издания и с преведения през 2005-та роман „В окото на змията”. В послеслов към „Неуверена походка” Георги Константинов отбелязва: „Заедно със съпругата си Василка Петрова-Хаджипапа са изготвили кратка антология на българската поезия, публикувана в списание „Неа Епохи” през 1981 г. И са превели пиесите „Опит за летене” на Йордан Радичков и „Смъртта на Сократ” на Стефан Цанев. Друг техен съвместен преглед е поемата „Септември” от Гео Милев на гръцки език. Неговите белетристични произведения, обичани в родината му, са издавани от известни атински издателства. На английски език е издаден сборник с разкази. Отделни негови творби са преведени на английски, руски, немски, румънски, испански, френски, албански и други”.
Сборникът „Неуверена походка” е изграден от двадесет разкази и новели, вплетени в три взаимно допълващи се части - „За битието на душата”, „Кипърски истории”, „Робски истории”. Още с първия прочит става ясно, че авторът се интересува трайно от философията на човешката енигма. От явлението „човек” като феномен, съсредоточен върху къс географско понятие някъде по света. Но и от човека - продукт на обществени закони, на лични противоречия и конфликти. На забързани стъпки върху подарения от биологичната съдба житейски друм, оставящи следа в история, настояще и завещано бъдеще. Акцентът в тази книга на Христос Хаджипапас, особено в страниците „За битието на душата”, пада върху привидно делничното. Върху истории, които сме изживели и ние и немалка част от разказаното творецът споделя в „аз” повествование. Нещо се е случило, редуват се срещи и раздели, спомени възраждат поизбледнели бивши дни. Но делничното свършва тук. Разказът неусетно внушава асоциацията за лавина, която разбива тематичните си рамки и напуска съзнанието на типажите. Както и на своя архетип - писателя. Идеята му е от дребното житейско зрънце да изведе закономерността на общуването, а чрез него - законите на житейския кръговрат спираловидно нагоре. Хаджипапас е изследовател, лекар и диригент за сложната гама на човешката душа. Нерядко в разказа той приема двойна роля. Да бъде пряк участник в сюжета и чрез монолог да съгради архитектурата на произведението. Но духът му наблюдава отстрани случващото се и тогава прилича на участник в състезание по шах, в което партнира със съдбата за участта на своите герои…
Каква участ заслужават те според родилия ги върху белия лист Христос Хаджипапас? Реалистични ли са, или умозрително-безплътни?
Отговорът не може да е еднозначен, но всички са убедителни за читателя, защото са изтъкани от мисловност. И чрез нея, всеки в позицията си по етажите на социалната пирамида, търси място под слънцето на обществото…
Занимават ги разни неща - любовта, смъртта и сексуалното влечение в нечистата си сладост. Примирението да живееш с телесен орган, принадлежал на друг. И правото да чупиш гръб в държава на диктатор, където баничката е равнозначна на глътка кислород: „Съвместим черен дроб”, „Дяволското гърло”, „Гладът на господин Радеску”, „Неуверена походка”, „The peculiar man”, „Смъртта на цветето”… Към всички ще добавя разказа „Един старец” - причудливо-достоверна багра върху цветния тематичен витраж на „Неуверена походка”. Апатията, равнодушието, липсата на интерес към живота от страна на бившия човек са привидни, щом отново в разговор изгрее несбъднатата му любов. Едничкото нещо, с което старецът е топлил празнотата на годините. Заедно с крехки мечти, че с красивата като Афродита девойка ще имат бисерите на интимното, преди нелепата смърт да я отдели в друго измерение. Този разказ не прави изключение в общото мото на книгата, че здравия разум на постъпките не винаги е вярната посока, на която да се доверим. Че понякога дивото, първичното, привидно нелогичното с привкус на атавизъм насища повече от писаните правила. Защото нерядко чувствеността е икона на изцелението, пред която да се преклоним, за да живеем в мир със себе си: „А какво не би дал за онази вечер във влака… Да можеше да се върне отново онази омайна нощ. И да слезеше, щом свирнеше влакът, и да се изгубеше сред нощните долини на вътрешността. Вътре в нея. Където между бедрата на тъмните планини течаха буйни бистрите реки на щастието. И нека да станеше грешник, когото щяха да чакат напразно мрачните утрини на едно изнурително благоразумие. Далеч от неразкрития вой”.
Всеки автор, съзнателно или не, включва в творчеството си темата за красивото в живота. Едни - върху свои политически платформи, други - според естетически критерии във времето, когато съществуват. Чрез героя в „Градът на грозните” Хаджипапас споделя, че не може да се храни с грозота. Струва ми се, че според него тя граничи с понятието за гротеска и има единствена роля - да подчертае с абстрактното си несъвършенство пълнокръвните символи на изящното. В което доминанта е женската красота. „Градът на грозните” е писмовна картина, напомняща в размисъл платна на Йеронимус Бош. И като антипод - на Леонардо. Писателят отново използва любим похват, реалния повод, за да разсъждава върху символите на индивидуума. Който е ангагонистично единство от съвършенство и грубост, от красота и уродство, от смешното и жалкото в живота. Тази противоречива плетеница не винаги докосва човешкото съзнание със силата на прозренията, които носи. Защото физиологичната същност често ни превръща в роби, слепи за крайностите на нравствената таблица. Без нея животинското взима превес и грозното, смешното, гротескното убиват божествения замисъл, по волята на който целуваме земята: „Когато разбереш / бруталността на смешното / от вътрешната страна на клетката / си помисли. Живот / пребит октопод / в горещия крайморски камък / с отпуснати вендузи / посрамени / в очите на минувачите / безформени сепии / проститутки / изпуснали чернилката си навън / едно чучело / по кейовете / крачи”. В целия разказ, както въобще в цикъла „За битието и душата”, властва /не/добродушен сарказъм. Защото Христос Хаджипапас извайва отделната личност а приори като завършено творение. Всяка грешка от предначертаната й непогрешимост приема като поругаване на красотата в един вселенски Пантеон на безсмъртния живот. И принизяване на поколенията до тълпа с мимолетни страсти, подхранвани от абсурдността на себичното его. Тази част от книгата може да се разглежда и като отделно, самостоятелно произведение, със своя концепция. Със свой кодекс на честта и снизходителни индулгенции към грешниците, осмелили се да не вникнат в завоалирания му смисъл. Затова пък няма прошка за лицемерните праведници. Отрекли пречистващия купел на плътската греховност, в който людете откриват желана реинкарнация. Сдобиват се с крила за полет над дребнотемието, евтините дрязги, мимолетните проблеми. Или, казано другояче, в човека се ражда друг човек…
Без да се губи, силата на философското внушение отслабва в „Кипърски истории” и дава път на сравнително новата история на острова. Тук Хаджипапас споделя неприкритата си обич към земята, на която е роден. Болката, че с Кипър се случват чудовищни неща, несъвместими с понятията за световна цивилизация и граждански мир. Турската инвазия, отзвукът й върху местното общество, политическите промени след нея и дистанцирането на хората от различни етноси са теми, които не губят актуалност. Много тъга лъха от редовете за неизповяданата детска обич към Ясемин. Съпротивата срещу чуждото присъствие не убива доброто в „Ти, аз и Господ”. Безредици, щракане на пушечни затвори и неясни съдби ознаменуват разказите в този фактологически достоверен и много тъжен дял от книгата. Дори лекият хумор - „В публичния дом на Лимасол” - не може да разсее тягостното чувство. Подсилено и запечатано от автора във финала на друг разказ: „Никой друг не се самоуби. Само страната ни. И се мъчим сега да я върнем към живота. Тури му пепел”. В „Кипърски истории” интелектуалецът Хаджипапас заема мястото си на обществен трибун. Не се заканва, не вещае мъстително кръвопролитие. Но и ролята на примирен светец не му е присъща. Разказаното в петте фрагмента, привидно с регионален привкус, всъщност излита над Кипър. И поставя риторични въпроси, чиито смисъл в хода на човешкото развитие никога не е отслабвал. „Кой има право да заменя мира с омраза между хората? Вярно ли е, че тропотът на военни ботуши е по-силен от любовта? Може ли обществото да крачи напред с взор, впит в минали обиди?” За жалост, тези въпроси непрекъснато пускат кълн в разни точки по света. Нека случилото се в Кипър не се повтаря, внушава авторът и ние, съвременниците, убедено се съгласяваме с това…
А „Робски истории” са тъжна песен за българското гурбетчийство… там. Неплатени сметки, измамени работници, човеци без дъх и без свободно време, изнасилени девойки, болести и несбъдвани надежди щъкат из финалните творби на „Неуверена походка”. Разкази, изплели несигурен мост между две страни с донякъде сходна съдба, но с различна народопсихология. Която води до трудна съвместимост между нейните представители - едните с възможности, другите - с протегната за милост длан. Авторът чудесно познава България и в „The peculiar man” заявява: „Обичам българите. Те са най-хубавото нещо, което сме срещали в живота си. Само с остроумните си вицове могат да накарат целия свят да се смее”. Без обезчестената Милена, без кашлящия Илиян, Митра, Минка… „Робски истории” е послание, отправено от Хаджипапас към цялата българска нация. Дали ще го разберем? Като го прочетем, ще се вразумим ли? В името на какво и защо? Все въпроси, над които ни навежда приятел и ние би трябвало да сме му признателни за това усилие…
Както впрочем и за книгата „Неуверена походка” - ярко съчетание от философски прозрения, скала на нравствените стойности, цветен калейдоскоп от чувства. Динамично повествуване, исторически ретроспекции, реализъм с мъничко фантастика за привкус. Новаторство, в същността си неподчинено на географски ареал, на политическа канава или лична пристрастеност към обществени истини. Ненатрапчива елитарност, привличаща читателите от различни възрасти. И обет за още творби, каквито ще чакаме преведени на книжната лавица у нас. С най-добри пожелания за аргонавта, плаващ с лирата си между Кипър и България, писателя Христос Хаджипапас…
