Митрополит Иларион

Да работи дружно, да разкрива своите благородни стремежи и идеали и с общи, сплотени усилия да се стреми към тяхното осъществяване, е присъщо на човека. И, колкото човек е на по-високо обществено положение, толкова и неговото съзнание за всичко това е пo-силно. Туй съзнание, именно е общественият дълг, който се корени в стремежа у човека - да приобщи усилия за общото благо.
Общественият дълг е присъщо чувство на човека. Когато детето остане само, почва да плаче, защото то обича да бъде в ръцете на майка си и на другите и когато види друго непознато дете, особено пък, ако то е на неговата възраст, с интерес го разглежда и желае да играе с него. Това е тъй, защото човек на човека доставя радост.
Еднаквостта в разбирания, във възгледите за живота, пък и най-обикновените интереси сближават хората, тия, които в живота си с една обща мисъл, с една цел и с еднакъв стремежи се групират, организират в единство за тяхното постигане.
Така, дълг на човека е да дава, преди всичко своята материална подкрепа на обществото или средата, в които живее и се движи. На сдружението, в което членува и идеалите на което са и неговите идеали. Материалната подкрепа, която обикновено се иска, най-често е съвсем незначителна. Но ако човекът има възможност, то дългът ме налага да дава и повече от определеното.
Един приятел на Александър Велики - на име Перил, му поискал десет таланта - една значителна сума, за да приготви чеиз за двете си дъщери. Александър се отзовал щедро и, вместо десет - дал му петдесет.
- Достатъчно са само десет - му казал Перил.
- Тъй е, наистина - отвърнал царят - десет са достатъчни ти да вземеш, но те не са достатъчни за мен да ги дам.
Друг случай: един предан нему войник поискал скромна парична подкрепа, а Александър му дал цял един град във владение. Войникът се смаял от този жест и казал:
- Това е много за един войник.
А дарителят отвърнал:
- Но това не е много за един Александър.
Тъй, когато човек има, дългът му налага да дава съобразно своята възможност. И нравствената стойност на даденото е съобразена с възможността и изискванията на дълга. Затова Христос като наблюдавал народа в притвора на храма, казал, че двете лепти на бедната вдовица, които тя пуснала в съкровищницата на храма, били повече от даренията на гордите фарисеи, дадени от излишъка им с лицемерие, а тя дала от немотията си (Марк. 12:41). Богатият с многото, а бедният с малкото подаяние еднакво ще докажат щедрост и ще изпълнят своя дълг. “Всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават, защото Бог люби оногова, който доброволно дава” (2 Кор. 9:7). Следователно, добре е човек винаги да бъде благоразположен към услуги - да не живее само за себе си. Идеалното е да бъде готов да се жертва за другите. Който дава или пожертва нещо щедро за някоя възвишена, благородна цел, било за обществото или отделен човек - “той дава в заем на Бога.”
Ценна е материалната подкрепа въобще - и за обществото и за отделната личност. Но, много по-ценна е моралната подкрепа. Защото какво струва нашата парична помощ за едно сдружение с идеална цел, ако ние със завистливо око с язвителен език рушим неговите устои? Ако не можеш да направиш добро - казва народът - не прави зло! А източникът на злото, преди всичко, е егоизмът и завистта. Те са най-страшният враг на единството в обществото. Те карат човека да недоволства, да вижда само лошото и да критикува.
Попитали един мъдрец: “Кои очи гледат най-добре - черните ли, сините ли, на мъжете или на жените, или пък тия на животните?” Той отговорил: “Очите на завистливия, защото виждат и надалеч и най-дребните неща: те виждат и това, което не е: виждат “всичко”. Сам едно не виждат - доброто! И, ако го зърнат, зажумяват, за да не го гледат: скърбят и плачат, когато им се изпречи пред погледа.
За да може човек достойно да изпълни своя обществен дълг, трябва да се освободи от завистта, която го кара да вижда сам лошото и да критикува. Да се критикува е лесно - всеки може, но да проявява дейност, е трудно… Личната преценка често пъти е непълна, своебразна, поради туй човек трябва да се въздържа в изказванията си. Да бъде снизходителен към грешките и недостатъците на другите!
За обществените начинания всеки може да дава мнение, да изказва препоръки и пр. Трябва обаче да се помни, че тия, които стоят начело, са излъчени от обществото на другите и на тях е предостатъчно да ръководят дейността на сдружението или обществото, като имащи умение, опит и съзнание за всичката отговорност за неправилно насочване на задачите. Защото ако всеки иска да наложи своите разбирания в обществото на другите, считайки ги за най-правилни, какво би се получило: тогава едва ли би могло да се очаква някакъв успех.
Поликрат - гръцки ваятел, бил известен майстор на длетото. За да изобличи неправилното намесване на хората там, дето не е им е мястото и за да им докаже, че всяко дело, извършено само за угода на този или на онзи, не струва нищо, почнал да работи едновременно две еднакви статуи - едната работил открито, а другата скрито от другите. Хората минавали, спирали се, разглеждали работата върху откритата статуя и давали най-различни мнения и препоръки: тази ръка, този крак - тъй да бъдат, тази гънка, тази линия - да се оправят тъй и тъй… Скулпторът се вслушвал и работил според вкуса на хората. Когато и двете статуи били готови, той ги показал пред народа и попитал: “Коя е по-сполучлива?” Всички, без да мъдруват, извикали: “Тази!” - и посочили статуята, която ваятелят работил по свой вкус, тъй като другата била съвсем несполучлива. Ваятелят казал: “Ето, тази аз направих според моите разбирания, а другата според вашия вкус, но тъй различни са вкусовете ви, затова е такъв резултатът.”
Св. ап. Павел дава идеален пример за единството в живота, като сравнява членовете на Църквата с членовете на тялото. Трябва да се има предвид значението на всеки член от тялото. Членовете на тялото един без друг не могат. Защото “… тялото не се състои от един член, а много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима за това тя не е от тялото? И, ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима за това то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото тяло бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете на тялото тъй, както му бил угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие… И когато страда един член, страдат с него всички членове. Когато се слави един член, радват се с него всички членове.”(1 Кор.12:14-24,26).
Различни са дарбите и възможностите на хората и всеки според силите си трябва да изпълнява дълга си в обществото. А за да има такова съзнание, трябва да има взаимно зачитане между хората, и всеки да вложи сърцето си за постигане общия идеал!
Всеки трябва да счита най-голяма своя чест не титлите и различни отличия, с които може да бъде удостоен, а това, че обича и че е готов да се жертва за възвишения идеал на обществото, към което принадлежи.
Един учен човек - Леон Гаутиер, който бил вярващ и добродетелен, скромен и честен, без да отдава стойност на всички други отличия, които притежавал, си написал в стихотворна форма надгробен надпис, приблизително със следното съдържание:

На гроба ми, в молитвен спомен
за братска обич и привет,
като велик към вас завет,
четете надписът ми скромен:
Леон Гаутиер -
смирен и грешен Божи раб,
с недъзи, недостоен, слаб -
се сам от себе си отричаше,
народа и Църквата обичаше!

1961 г.