Диана Димих

Селото се е изместило на юг заради язовира. Останала е самотна в старото землище само изоставената селска черква, до нея - тясната камбанария и гробищата до пресялната за чакъл и пясък. В черквата - обор. На пода - напластен сух тор, в който стъпките затъват безшумно.
Защо човекът остави своя Бог? Защо оскверни храма?
Животът излезе по-костелив от вярата - побягна към баира, по-далече от голямата вода. А в Божия храм настани добитъка сред потрошени греди и голи стени. Вдигнах едно дървено парче от храмовата украса, с вдълбана спираловидна резба. Тръгва отвътре, завива се веднъж, дваж… Къде ли е заплитало началото си това кълбо на безкрая? Човешка ръка или гръб на добиче са го откъртили, скъсвайки нишката на живота? Държа го сега, оваляно в сивозеленикав, ронлив тор, и немея.
Грях ли е човек да обръща гръб на вчерашното, защото закопава тогавашните си надежди, или е грях да се опъва на хода на времето? Вината в човека, в епохата ли е?
Доближих олтара. Всичко е голо, лъхащо отчаяние като похитена девственост. Зее поруганото светилище - избодено от варвари око. Олтарът, това свято място, скритото тайнство на всеки храм, където жена няма право да пристъпи, сега е развалина.
Можех за пръв път в живота си да вляза в олтар, макар и бивш. Нямаше да е грях - Господ беше прогонен от… обора.
Можех, но не можах. Не си позволих да пристъпя.
Само постоях под свода, на границата на олтара, и го обходих с поглед. Върнах се назад, където полуизкъртените красиви решетки на обезстъклените прозорци пропускаха мекия сутрешен въздух.
През купчина тесни тухли се измъкнах навън с една обърканост и болка пред съсипните. Понесох в себе си рана от неранимостта на селяка-безверник, вкарал стадото в Божия храм. Рана и от безмълвието на отсрещното село - свидетел на осквернението.
Християнска ли е моята вяра, щом в душата ми има повече бунт, отколкото смирение?