Диана Димих

Беше през ученическите години, когато модата ни строяваше по-добре от всяка униформа - черно поло до черно поло. Веднъж, сбутани в купето на пътническия влак, в желанието си да бъдем модерни зъзнехме от есенната влага, а лелката отсреща премяташе бързо куките и виненият цвят на плетката избиваше чак по бузите й. Как да не й е топло - облечена беше с блуза, елек, че и жилетка отгоре, все от дебела домашна прежда. Поогледа ни над очилата, каза нещо по адрес на силоновите “тенекии”, дето са ни стиснали за гушите, и взе да се съблича - първо жилетката, после елека. Метна ги безмълвно в скута на съученичките ми, а за мене направи най-голямата жертва - забучи куките в кълбетата, прехвърли торбата до краката ми и загърна раменете ми с недовършеното плетиво. Да стои три часа със скръстени ръце - това е истинско наказание за една селска жена!
Майчица българска! Всички деца по земята са нейни. Като квачка ги брани под крилата си.
Десетилетия оттогава, а видя ли груба прежда, сякаш отново разлива топлина по тялото ми недоплетената блуза и ме сгряват майчински добрите очи на непознатата от влака.