Валентин Найденов

Неопитните си мислят, че да уловиш светулка е лесно - посягаш в лятната нощ и улавяш живо огънче. Светулката е дяволито насекомо и винаги те мами в бодливите храсти. Така е, докато хванеш светулката си набождаш пръстите. Интересно и възвишено е да съзерцаваш живите огънчета в безлунните нощи, а още по-сладостно е когато изгрее луната, тогава от бодливите храсти се обажда славеят. Знаеш ли как пее славеят? Червеногушият славей пее така: Чричи, чу, чричи… чу, чри… чу… ци… фи, ци… фи, цифи… пю-пю-пю… пицитювит… чо… чо… чочо… чо… човит…

Разказах всичките тези неща на едно непознато момиче, което беше изпуснало бързия влак. После вдигнах тежките й куфари, натъпкани с книги, и ги занесох аз тези стари картонени куфари до гардероба на гарата.
- Не ми се вярва всичко това, за което ми говориш - продума тихичко Гергана.
- Добре - подсмихнах се аз на нейната наивност. - Нека да почакаме още малко, за да притъмнее добре. Нали си слушала, че има сто гайди, сто кавала, а тази нощ ще чуеш как пеят хиляда славея. Не съжалявай за бързия влак.
Гергана е лирична душа, със сини очи и руси коси. Продължих да имитирам гласа на славея, защото си мечтаех за такова момиче, омръзнали ми бяха всички теории за развитието на човека, които ми пробутваше дъщерята на професора. Дъщерята на професора се взираше в душата ми и твърдеше, че съм бил още в периода на юношеството, когато съм овладявал моята мъжка роля, иначе не би тръгнала с непознатия ловец на светулки.
Поканих я в ресторанта на гарата. Тя поиска оранжада, аз си поръчах голям коняк с кока кола. Винаги съм се провалял пред нежните момичета, защото не съм се държал като сериозен мъж - иначе не бих стигнал до оная пъпчива професорска дъщеря, която все ми ровичкаше в душата. Съвсем се стъмни, допих последната глътка, уредих сметката и бавно заизкачвах с Гергана стълбището на парка. Някъде на върха се белееше паметникът на освободителите. Дивакът в мен се обади и неусетно за нея се отклоних по странична пътека. Сърцето ми се разтуптя, това според дъщерята на професора било кардиостепаж. Оркестърът на славеите гръмна внезапно, светулки задраскаха в мрака.
Мушнах се аз в драките, надраскаха ми се ръцете и щом уловях светулка - пусках я в косите на непознатото момиче, с което се бях запознал на гарата, а имах такава възможност да се оженя и да стана зет на професор. Не зная броя на светулките, които улових, но Гергана със светулки в косите засия като фея от приказките в моето детство. От дете съм мечтал да си имам добра фея, тази фея да се грижи за мен, под нозете ми беше целия град огрян от огънчетата на приказната фея. Задъхан от желание и радост, с подскачащо сърце тръпнех пред моята фея и тя усмихната и светеща плуваше в тъмнината. Светулките на челото й образуваха огнена диадема.
И точно в този миг на щастие тя изпищя и падна на каменистото. Помислих си, че я ухапа отровна змия. Момичето лежеше, а нещо профуча в мрака със звука на безмоторен самолет. Опипах пулса на китката, опрях ухо до гърдите й - сърцето на момичето Гергана биеше бързо и учестено, като сърцето на влюбен. Прегърнах я, повдигнах я и тя уви белите си леки ръце около загрубелия и почернял врат на ловеца, който не беше срещнал нежност в своето детство. Този ловец се беше родил след войната, а майка му го хранеше с мляко на прах, с масло от фъстъци и този ловец се срамуваше от кривите си крака, наследство от рахита. Той цяло детство беше мечтал за дебело намазана филия с мармалад, когато порасна мечтаеше за най-красивото момиче.
Усетих как нокти се забиват в гърба ми, удари ме тежко крило и пак отлетя. После нападението се повтори.
- Бухал - каза Гергана. - Видял е светлината.
Бухалът отново нападна Гергана. Тя отново легна на тревата и закри с длани лицето си.
- Свали си сакото - каза.
- Нямам сако.
- Намери някакъв клон и го прогони. Страхливец такъв.
Нека дъщерята на професора да се взира в постъпката ми, ала аз си събух панталоните. Започнах да размахвам над главата на Гергана панталона, бухалът отново ме нападна, нападна ни докато излезем на светло. Извиних се на момичето, че съм без панталони.
- Няма да си обуваш панталоните, че може пак да дойде - каза то.
И така без панталони започна слизането по стълбата на Рая. Вече не изпитвах страх, нито се срамувах от кривите си крака. Седнахме до един бодлив храст да се окопитим от нападението на бухала. После слязохме при хората. Да не си мислите, че все още съм без панталони? Зарязах дъщерята на професора, момичето Гергана изпусна нощния влак, после се оженихме. Вчера ми каза, че сънува песента на славеите, аз пък я уверих, че за мен тя винаги ще е приказната фея с огнената диадема.
Отида ли в Пловдив, винаги виждам бухала как налита върху феята и едно момче, което размахва панталоните си, за да плаши хищната птица. Дойде ли лято все ме влече ловът на светулки, да размахвам панталони и да се усещам истински мъж. Дано и на сина ни да се случи да намери своята фея и да гони бухал.