Христина Панджаридис

Не спечелиха зелена карта и пътят за Америка се затвори. Но друга посока - за Франция ги подмами със съблазнителното предложение за работа.
Иван беше специалист, не един от многото. А пръв сред първите. С научни публикации, със зашеметяващи идеи - тесни за бедното пространство около него.
Людмила имаше хубава работа, дом с градина и хоби, но мъжкото его на любовта би страдало без нейното присъствие. Мечтаеше за Америка, тръгна към Францията.
Непознат град, чужд език, любезни съседи. Поздравяваха и отминаваха. Не звъняха на вратата ти за олио или за по едно кафе на крак.
Иван от единствен капацитет се превърна в един от многото - лампичка по булеварда на знанието. Самочувствието му спадаше. Дрехите провисваха. Намаля и апетитът му.
Людмила се записа в курсове за изучаване на езика, търсеше сънароднички. Нямаше илюзии за живот на принцеса и обикновените дни й харесваха. Ориентира се като стюардеса в подменен самолет. Не й се ходеше отново в университет, за да се доказва, че я бива. Сложи си превръзката на очите и се хвана да чисти домовете на богати руснаци. После се запозна с полякинята Дебора, която работеше в старчески дом. Чистачка, но на топло и сигурно. Покани я да се пробва. През ваканциите търсеха хора. Две години се водеше все по заместване. Накрая спечели постоянно място сред застаряващата компания. Даваше си зор, работеше юнашки. Неуредиците я амбицираха и търсеше да говори с директора.
Той се изненада от компетентността и чувството за отговорност. Обещаваше да сложи ред. Но никога не си записа нейните забележки и предложения. Обичаше собствените си правила. Той си беше в родината.
Тя схвана, че и тук на мнозина не им се работи, идват по навик и да мине времето. Напрягат се лека-полека към пенсията. Слагаше си неудобните очила “не ми пука” и си пееше ту Марсилезата, ту Мила родино.
Иван го уволниха. Съкратиха четиридесет процента от персонала на института и той попадна между тях. Не беше се сдружил с шефовете, изобличаваше претупването на задачите. Не се вля в синьо-червено-бялото, а си остана индивидуалност. Горд, но самотен. Безработен накрая. Остави се да го яде недоволството. Сети се за и за носталгията и започваше дългия ден с четене на новини и пиене на български дози кофеин. Стана повече критичен, отколкото по френски толерантен. Не го свърташе и изведнъж се сети за бащините имоти и оцелелите роднини. Единият крак беше във Франция, но обикновено и двата се обуваха за България.
Людмила се поболя и я преместиха на четиричасов работен ден. Другаруваше си с полякинята и една испанка. Свикна да мисли на френски и да отговаря на испански.
Иван замина към родния дом и недоволстваше в телефонните разговори. Обаждаше му се тя, защото позвъняването на домашния номер беше включено във фиксираната цена: телефон, телевизия, Интернет.
Любовта им се повлия негативно от настъпилата и наново настъпваща икономическа криза, но не беше подходящия момент да продават акциите й.
Петъчният следобед не си допи чая. Телефонът извъня и женски глас се представи като нейната братовчедка Сияна. Държала да я предупреди какви ги върши собственият й мъж. “Наторява чужди ниви”, определи поведението роднината. Людмила се сети, че професията на Сияна беше агроном и съответно работата й изкривяваше погледа върху нещата. За мъжлето се залепила като пчела за цвете една ненормалница. Ненормалница?
За агрономката, бивша или не, означавало жена, която родила две деца и ги зарязала за осиновяване. Не се женила, не се чифтосвала с никого. Ненормалници всеки град и всяко село си отглеждат, но нейничкият… Той си е разперил крилата и кръжал около къщата на онази подобно ненаял се с орехи гарван. Пуснал слух се, че жена му си кротува в чужбината, а и развод можели да планират.
Развод преди пенсионирането? Идеите никнат и от телефонните разговори.
“Нека си използва половата принадлежност”, залудува балканската кръв в Людмила. Тя като е работна кобила и не се спира, няма да слага телепатични юзди на мъжкаря си!
Успокои разтревожената душа на женицата, роднината де, и си сипа по френски, и по български чаша червено вино. “Ами да се начеше, щом го сърби!”, заключи информацията за него с ключа в съзнанието си.
Главният лекар на старческия дом, където се раздаваше по примера на майка Тереза, не забравяше да поднови поканите си за вечеря. За кафе, в краен случай. Но тя като опълченец на Шипка не се предаваше. Мяташе му откази. И след активността на Иван нямаше да се съгласи.
Едва ли щеше да я затрудни да се яви пред любимия си, подмишкосала елзасец с боядисани в свежо черно побелели коси, и да пресече отворилата му се глътка за по-млада плът. Но тя правеше обратното на очакваното от нея.
Женското сърце се оприличаваше на платноходка, водена в посоката от вятъра, но не и нейното тупкащо апаратче. Бе пропътувала няколко маршрута с платноходка и вече предпочиташе кораб с капитан и определен маршрут.
Прииска й се да замине на пътешествие. По Средиземно море, да кажем, и да опознае света. Мъжът й не криеше повече изненади.