Иван Митев

Не се разбра кой пръв донесе вестта, но тя се разнесе като заразна болест между хората. Слуховете, които по нищо не си приличаха един с друг, имаха в основата си следното: сутринта Биньо отишъл с магарето си за даржан (даржанът не е друго, освен дребно диво просо, което догановци събират из нивите и го сушат на покривите на сайвантите си; затова керемидите им са винаги изпочупени), а на обед жена му намерила каруцата, натъпкана до канатите с трева; магарето извръщало глава и посягало към дългите държанови езици. Разбрала, че работата не е чиста, защото Биньо не е от хората, които ще оставят магарето си в калта, в случая — на тротоара пред вратата. А след като и до вечерта Биньо не се върнал, тя била сигурна, че се е случило нещо с него и отърчала, та казала на брат му. Братът тръгнал по видело и се върнал късно през нощта, изкалян като грънчар. За това време той изгазил около шейсет декара току-що полята царевица, висока два човешки боя, да търси брат си, вдигнал два мъжки фазана и намерил шест таралежа, но от Биня нямало и следа. Върнал се, след като не можал да разбере по дирите на каруцата имало ли е човек отгоре или не. Биньовото магаре било добре възпитано и само заобикаляло дупките.
На другия ден целият Биньов род щъкаше по къра и търсеше своя роднина. Нямаше съмнение, че нещо го е сполетяло, но какво точно - не можеше да се разбере. В търсенето се включи и кметът, понеже нямаше никаква работа през целия ден. Той се затвори в канцеларията си и поиска да му съобщават резултатите от издирването на всеки половин час. Децата с удоволствие вършеха това. Нахълтваха през тапицираната врата и застанали по войнишки, докладваха, че и последният кладенец в полето бил претърсен. Ради Железаря изковал специална кука, която измъквала всичко от дъното, но засега освен едно удавено куче и един ботуш, друго не било намерено.
На втория ден кметът съобщи на милицията. Цялото село се събра около пристигналия следовател, като очакваха, че ще се инсценира изчезването на Биньо от самото начало, но следователят поговори с роднините и си замина. Разочарованите догановци разбраха, че върху тях ще падне цялата тежест по издирването на техния съселянин и се превърнаха веднага в следователи. И колкото повече закъсняваха резултатите от дейността им, толкова повече се амбицираха. Чертаеха схеми по цигарените кутии, изказваха предположения и се питаха кой може да е имал зъб на Биня. Голям Кольо се сети, че като малък Биньо се сбил с Куция Таньо за една попска чекия (сгъваем нож с едно острие, който догановските деца използват за вадене на гълбоченки. Гълбоченките са най-обикновени луковици, децата си ги разменят за стъклени топчета и гума за прашки). Но Куция Таньо отдавна се бе превърнал на чернозем в догановските гробища, а наследниците му вероятно не знаеха за случая и нямаха претенции за ръждясалата чекия.
И вместо да се изяснява, случаят все повече се забулваше в тайнственост. Докато една вечер се запали плевникът на Бикогледача.
В Доганово се знае по всяко време какво става зад всеки плет и хората се събраха на минутата. Огледаха огъня и се приготвиха да гасят. Догановци си имат свои начини за вършене на много неща. И сега щяха да гасят пожара както винаги - изчакваха да се разгори добре, че тогава да започнат. Но Даньо Банев, който бе на покрива да разкрие керемидите и да види силата на горенето, чу как прътите под него припукаха и се намери сред пламъците като прегрешил ангел. Не оставаше нищо друго, освен да угасят веднага огъня, за да не пострада той.
След гасенето старите запалиха по цигара от димящите главни и седнаха да си припомнят предишните пожари. Бикогледача, като пусна шишето с ракията, каза замислено:
- Това сено по право се падаше на Биня, но аз смених листчето от чопа и май че Биньо разбра…
Думите му подействуваха като пролетен дъжд върху засята нива. На другия ден селото знаеше трийсет и две версии (колкото бяха хората на гасенето) за това как Биньо е запалил сеното. Маганеца каза, че той пък се е препирал с Биньо за някаква слама. Макар че не му повярваха, на другия ден, точно по обед, половината село хукна към неговия двор, където се виеха кълба синкав дим. Маганеца заслужи омразата на всички, защото гореше не сламата, а сметището му.
От тоя ден започнаха да се случват чести произшествия в Доганово. Когато тресна бомба в Дълбокия вир и на брега излезе всичката риба с един пън и два кубика пясък, обясниха на ловния надзирател, че това е работа на Биньо. Да го хване, ако може. Няма да може естествено, щом и милицията не го е открила още.
За кратко време Биньо се появи на различни места из селото. Отвличаше нощем зайци и патици, разлайваше оцелелите от избиването кучета, научи се да кара и автомобил, макар че не знаеха кой го е снабдил с документи за това. Пазачите разказваха толкова убедително как Биньо отмъкнал чувал жито, как отвързал кон, издоил крава, че Биньовата жена, щом чуеше кучета да лаят, отиваше натам и го викаше. Напразно. Биньо вършеше злодействата си шумно, но безнаказано. И разширяваше територията си на действие. Задигна овен от съседното село, малко след това се скрил под моста на реката между двете села и уплашил няколко момичета, които се връщали от дискотека. Излязъл на пътя, разперил ръце и попитал с престорен момчешки глас: “Къде бе, душички?”
Скоро след тоя случай Биньо престана да действува. Това, че кметът заедно с трима доброволци успя да залови няколко хлапетии в нощите, които се бяха увлекли от примера му и вършеха подобни зулуми, явно му подействува. Нещо повече - Биньо напусна като че завинаги района на селото. Мълвата за него започна да утихва и малко оставаше да го забравят съвсем, когато единственият студент от Доганово, върнал се от някаква екскурзия, каза че видял в най-голямата пражка кръчма “У Флеку” сервитьор, приличен на Биня. Какво ти приличен, скара му се Капицата, това си е бил апачик той. Виж го ти, пустият му Биньо, къде се запилял. Положението се изостри, когато няколко догановки отишли при Биньовата жена и поискали да пише на Биня да им изпрати сокоизстисквачки от Чехия. Тарапаната поискал бойлер, Хеметеня - пушка. Месец след това Капалията видял Биньо да продава две ярета на Чирпанския пазар. Докато успее да каже на милицията, и Биньо изчезнал заедно с яретата. - Защо на милицията, какво имаш против Биня? - запита Каргията. Капалията се обърка. - Нали го търсят - смутолеви той. - Търсят го, търсят го - разсърдиха се и другите. - Ако искахме да го хванат, досега да сме го предали десет пъти. Голяма работа, че направил това и това… Ама що се е върнал от Чехия? Сигурно бил объркал нещо в сметките. Почти сигурно било, математиката не му вървяла още в отделенията.
С една дума - Биньо беше по-жив от живите. Повече - Биньо беше заел място в душата на всеки догановец. Не може да се каже дали това място му се полагаше, но фактът си е факт - когато питаха някой догановец откъде е, той отговаряше: от селото на Биня, изчезналия.
Догановци сякаш бяха чакали това изчезване открай време. Всички изведнъж проумяха, че само той е имал право да изчезне, защото досега не беше направил нищо в живота си. В петдесет и пет годишното му съществуване нямаше нещо впечатляващо. Сменил бе много професии, все около зърнените култури - беше окопавал, поливал, теглил и пазил царевица, а сега скубеше даржан за трите си овце от нея. Като малък си пасял кротко воловете, не посягал на чужди бостани, оженили го при пълна месечина и това е комай всичко. По празниците не плащаше счупени бутилки, не заглеждаше чужди жени и не се караше с управителя на ресторанта, че ментата му е с един пръст под чертата. Нямаше даул, нито сак за разлика от всички догановци. Не беше спестил поне за шкода на сина си, който, отчаян от недалновидността на баща си, се ожени преди казармата, а щом се върна, си купи с двете хиляди от сватбата уредба на старо и замина в града с амбицията да премери силите си с Тако Струната - най-известния дисководещ в района.
И ето, дошло бе времето на Биня.
- Ще видите какво има да става отсега - заяви Гайганата една вечер в ресторанта. - Ще ви го връща Биньо, дето не се сещахте да го почерпите поне една ракия…
- Нямаше за какво бе, Гайгана, кой го е знаел, че ще изчезне - оправда се Каргията. - Че като играеше хоро, той даже не викаше като хората, ами само се смееше. Ситно тропаше и ситно се смееше.
- Наситни ли ви го сега? - питаше Таргата, докато свиваше цигара, дебела като палец. Той беше съсед на Биня и минаваше за негов приятел, доколкото Биньо бе имал приятели.
Думите на Таргата се сбъднаха. Отмъщението, ако изобщо Биньо бе решил да отмъщава, бе жестоко. Точно по това време Манегата купи на сина си мерцедес. Това бе първата кола от такава величина в околните дванайсет села. За да бъде триумфът му пълен, Манегата се настани на предната седалка, върза се с колана и накара сина си да го прекара през всичките улици на Доганово. Накрая спряха пред ресторанта.
- Вчера ме закара на морето, та си натопих краката - каза Манегата на зяпачите. - На обяд тръгнахме и вечерта си бяхме тука.
- Тъй ли? Не чу ли нещо за Биня? - попитаха го.
Този въпрос изпоти Манегата и го накара да си припомни най-дългата фронтова псувня, която знаеше.
Но най-тежко се стовари Биньовото изчезване върху Аната. Аната се числеше към хората, които живееха, за да привличат вниманието на околните към себе си. Сега той омъжваше дъщеря си и може да се каже, че за тази сватба се готвеше още преди нейното раждане. Аната бе приготвил десет бурета двайсетгодишно вино, запечатани с восък, и още отсега се говореше, че освен обяда ще се поднасят и кебапчета допълнително, само за мезе. А избраникът на дъщерята носел лейтенантски шинел - това предполагаше, че на сватбата ще има много лейтенанти, а можеше и някой капитан да дойде и щеше да падне голямо пукане с пищови. За сватбата Аната покани групата на най-известния музикант в тази част на страната, за който говореха, че казва името си с кларинета. Освен това покани цялото село.
И се започна. Аната, разбрал, че това е неговият ден в живота, ходеше между хората, вдигаше наздравици и надаваше ухо да чуе какво е отражението на ефекта върху тяхното съзнание. Сърцето му тупаше като на гергьовско агне, съборено на земята, преди да му теглят ножа.
И той чу:
- Хиляда души е поканил Аната, ама никой не знае нищо за Биня!
- И музикантите не знаят, а те ходят навсякъде!
В един миг Аната проумя, че със сватбата прави само огромна услуга на селото, като ги събира всички заедно, да могат да си поговорят за Биньо. Побеснял, той грабна микрофона и ревна: “Да не съм чул повече някой да продума за Биня!”
След което можеше да бъде сигурен, че до вечерта всички говореха само за Биня.
Крахът на Аната беше пълен.
След това Гримната обяви, че нарича новия вид фланелки, които произвеждаше, на името на Биньо. Фланелките се стопиха като сняг през април и Гримната удари голяма печалба. Той си падаше малко нещо амбулантен търговец, купуваше бели фланелки от града, свързваше ги като салами, сгъваше ги, мачкаше ги и топеше краищата им в няколко легена последователно. От легените се вдигаше отровно-разноцветна пара, но Гримната крачеше смело между тях, връзваше, развързваше, цедеше и простираше боядисаните фланелки. През времето, в което Гримната работеше, домочадието се изнасяше на безопасно разстояние, защото той превръщаше къщата в крематориум. След като фланелките изсъхнеха, Гримната дори не си правеше труда да ги изглади, пълнеше ги в един чувал, мяташе чувала в коша на мотоциклета и запрашваше из околните села. Не се помнеше алхимикът да е учил някога естетика, но стоката отговаряше на всички изисквания на купувачите. Най-голям успех Гримната пожъна с фланелките тип “Биньо”. Тях той дори не боядиса; просна ги на терасата, потопи ръката си в боя и започна да я отпечатва в различни посоки отпред и отзад. В другите села Гримната твърдеше, че отпечатъците са от ръката на Биньо, без да се смущава от обстоятелството, че едната му длан бе зелена, а на другата - морава. Най-много се търсеха фланелките, върху които пръстите от отпечатъка на Биньовата ръка посягаха към пъпа на бъдещия притежател или към кръста, ако ръката беше отзад. Старият Порт обясни явлението с една дума - “мераци”.
Дните на лятото изтекоха като дребна риба през пробит кош. Слънцето смаза всичко живо с топлината си, но не и мълвата за Биня. Казваха, че стогодишният дядо Банко попитал: “Найдаха ли Биня?” Може да се разбере какво впечатление са направили думите му, като се знае, че той не излизаше от двора си и нямаше откъде да научи как стоят нещата. А Собата заяви, че ако се било родило детето му малко по-късно, щял да го кръсти не Ханко, а Биньо.
Слънцето взе да се уморява вече, отстъпваше по-голямата част от деня на мъглите. По някое време проглеждаше едва-едва и пак си затваряше окото. Сетне съвсем се изгуби, когато се бялнаха острите зъби на зимата. Доганово е на такова място, че два месеца от годината е винаги засипано със сняг. Облаците сякаш го разпознават и се спират над него. За тази година се знаеше, че снегът ще бъде много. Герлата, селският метеоролог, го беше казал. А прогнозите на Герлата не са като тези на телевизията.
Герлата разчупва от една глава кромид дванайсет люспи, колкото са месеците в годината и посипва във всяка от тях по малко сол. В която люспа се събере вода, това е сигурен дъжд или сняг. За тази година януари и февруари бяха такива, защото Герлата грешеше веднъж на десет години. Миналата година беше сбъркал, така че сега прогнозата бе неумолимо точна. И когато наваля снегът, догановци разчистиха на първо време трите задължителни пътеки - до кладенеца, до нужника и до съседа си, затвориха се в къщите, преброиха парите от лятото, отрязаха по едно парче луканка и отпушиха пирозите на буретата. Какво по-добро от доброто вино на догановци със силно подлютеното им мезе (затова си го обичаха), когато темата за разговор висеше над главите им. Докато още Биньовата жена се чудеше черно ли да носи, на вестите, които й казваха, ли да вярва, за догановци всичко беше ясно. Животът на Биня показваше, че той не бе имал друг шанс, освен да изчезне. Така или иначе до края на зимата цялата Биньова биография бе разнищена. Даже Тимбата, който държеше ключа от читалището и волю-неволю бе изслушвал всички доклади години наред, подготви нещо като лекция на тема: “Приносът на Биньо Стайков за разцвета на с. Доганово”. Лекцията приличаше на научна работа, бе изпъстрена с имена на свидетели и дати. Тимбата я четеше по къщите, а свидетелите кимаха и искаха да чуят мястото, където бяха упоменати имената им.
Тимбата сръбваше вино, замезваше, цедеше мустак и започваше: “Биньо Стайков е проявявал смелост и самообладание при трудни обстоятелства (в Гърция при строгата охрана на кралските андарти успял да достави на отделението си тенекия маслини, едри като биволско око), участвувал е активно в борбата против опозицията, която навремето в Доганово беше много силна (прочел на Манегата позив, намерен на улицата), подпомагал е своите съседи, макар да беше най-бедният в селото (услужвал на Гайганата и Хеметеня с чесалото си за добитъка) и най-сетне - проявявал е героизъм и в мирно време (като пазач заловил сина на Тестемела, който свалял фара на трактора, за да го монтира на мотора си).”
Не се знае докъде щеше да стигне култът към личността на Биньо Стайков в Доганово, ако в един хубав пролетен ден, когато от купищата тор в дворовете се виеха облаци пара, през селото не бе минал някакъв турчин, който яздеше магаре и водеше козел след себе си. Той се отби в магазина да си купи цигари и се разговори със старите догановци. Между другото каза, че като идел насам, задминал такъв и такъв човек от това село, който му рекъл, че от доста време не се бил прибирал и сега си идел. Описанието отговори напълно на вида на Биня. Стреснаха се старите догановци, а след малко изтръпна и цялото село.
Биньо се връщал, идел си. Щом чу това, всеки усети, че ако стане то, ще се случи нещо непоправимо. Нещо трагично и черно за Доганово. Все едно цялото село да умре наведнъж. Ще се случи нещо такова. Или подобно.
Старикът още дърпаше козела си из улиците на селото, когато всички се събраха като по уговорен знак. Нищо не се каза на това събрание - само Гайганата, който беше председател на ловната дружина, изръмжа, че нямало да е зле да постегнат хранилките за дивеча. Ловците да си вземат пушките и да го чакат в горния край на гората, по пътя към града. Да вземат и патрони с по-едри сачми, може да се весне някоя лисица.
Другите се пръснаха. И си казаха, че догодина непременно ще преизберат Гайганата - добър ловец е, как да не му се довериш…

1984 г.