Иван Митев

По-късно Гримната си спомняше, че преди да се чуе викът на Тестемела, той клечеше край огъня до опушения казан с фланелките, които се боядисваха, и поглеждаше от време на време под капака на часовника си. Но тъй и не можа да дочака времето, когато трябваше да ги извади, защото Тестемела вече бе стигнал селото и свърна от черния път към асфалта.
Денят беше горещ и малкото догановци, които чоплеха с мотиките горе в лозята, почиваха под сянката на един орех; затова видяха бягащия човек чак когато стигна първите къщи.
Още щом съзря как Тестемела спря и пое няколко пъти въздух, преди да извика, Гримната остави казана и се възправи на портата.
Гласът на Тестемела стресна тези, които го чуха - приличаше на отчаяния сигнал на кораб, към който се приближава опасна мина.
- Ук-ук-ук-ук! - повтори ехото в гората.
Догановците в лозята знаеха, че така може да тича само човек, видял триметров смок да суче мляко от бозките на кравата му, или чийто коч си е счупил крака малко преди времето на заплождането. Но когато чуха вика (той премина през селото, плъзна се по ската и се изгуби между лозите), усетиха, че работата е друга.
- Дървото гори! - извика Тестемела на Гримната и затича надолу. Шат-шат-шат! - заподскача асфалтът под цървулите му.
Гримната не можа да си представи изведнъж как може да гори дърво на хиляда години в такъв тих ден, след като нито гръм беше падал наблизо, нито бяха палили стърнища. Сетне помисли, че ако се натъпче хралупата му с бали слама и се даде огън, може и да се случи тая работа.
Горе в лозята вече бяха разбрали проглухата на Тестемела, хвърлиха мотиките и са заспускаха към нивите.
Гласът се чу пак - призивен и ужасяващ, като вик на кукумявка, сто пъти усилен.
Когато Тестемела извика за трети път, първите излезли от селото съгледаха гърбовете на тия от лозята далеч напред по стърнището.
Всички бягаха натам, но никой не се сети да вземе каквото и да е със себе си; бягаха, сякаш да отидат по-скоро и се уверят истина ли е или не.
Манегата тичаше последен. Той се забави, защото опъваше кожи под стряхата и работата му не търпеше отлагане. Но като видя, че Теменуга изскочи на улицата и хвърли обувките си в двора, за да тича по-бързо, остави кожите и тръгна.
В същото време Гайганата се таеше, свит на две, в дама си. От няколко дни котката му мяукаше като в края на фавруари и той искаше да разбере какъв котарак я разплаква. Гайганата разбираше от породи и не можеше да дапусне някой хилавник да се занимава с нея. Острият нюх му подсказа, че нещо се е случило, преди да разбере точно какво. Взе ножа си, прескочи оградата и затича да настигне тия пред него.
Докато топуркаха нататък, догановците трескаво желаеха да не е истина това, което бе видял Тестемела. Беше все едно слънцето да спре да изгрява над селото, защото догановци тачеха дървото, както тачеха деня и нощта. От уста на уста се бе предавало хиляда години наред, че на това място били посечени много хора наведнъж, все избрани; земята около падналия жълъд прогизнала от кръв, а сетне стотици години наред селото преливало с черно вино мястото на тая смърт и така, хранен с кръв и вино, се възправял исполинът, вчепкан в черната пръст. Казваше се - пак от уста на уста, и това, че един ден той ще проговори. Какво щеше да каже и как, никой не знаеше, но беше сигурно, че ще стане, и догановци чакаха тоя ден, без да спират да поливат мястото с вино…
Първите, които стигнаха там, не приближиха съвсем, а спряха отстрани, зашеметени от онова, което виждаха. Свиреп огън пламтеше вътре в корубата, искри хвърчаха нагоре, там бучеше, съскаше се и тропаше нещо, а отгоре короната протягаше ръце към небето, което не можеше да се види от безмерния листак.
Веднага разбраха догановци, че не могат да помогнат с нищо на дървото. С нищо. Такива пламъци се сплитаха вътре, че нито можеха да задушат огъня, нито да го угасят по някакъв друг начин. Прииска им се изведнъж реката да потече в корубата и всички погледнаха натам, но тя си кривулеше далеч в полето, скрита между върбите.
Втрещени бяха догановците, не забелязваха залепналите по гърбовете си ризи, нито виждаха издрасканите боси крака на Теменуга с кървави капчици по тях. Нито каквото и да е друго. Чуваха само страхотното бухтене и стояха онемели пред величието на тая жертва…
Капалията и Тарапаната първи се огледаха наоколо, защото преди да довтасат, опитваха от догановското вино (то се пие през цялата година, толкова е добро) и разсъждаваха по-бистро от останалите. Озърнаха се и забелязаха това, което другите още не виждаха.
А дървото си отиваше - без да е проговорило, сумтеше извътре и ставаше на жар; пред очите на цялото село изгаряше историята му…
- Гледайте и помнете! - каза Биньо Стайков, но никой не обърна внимание на думите му. Откъде можеха да знаят какво ще се случи след месец!
Най-после и останалите догановци видяха стадото, вдигнало уплашени муцуни към тях, и разбраха, че скупчените овце няма да дочакат стопанина си. Познаваха тая омразна твар от съседното Гемишанци, дето нощем ровеше чуките за пари, и всичко догадиха, преди да им го каже Тестемела. И без дума да издумат, обрекоха на курбан нечистата му душа, замислила това, дето и Господ не бе посмял да стори хиляда години.
Дървото гореше. Свраките пищяха неистово. Догановците се бяха спогледали вече; той им принадлежеше, но не тръгнаха веднага по следите му, а почакаха желанието за възмездие да ги изпълни докрай.
И то се настани в тях, като бяс се промъкна в жилите им.
Тогава догановци оставиха дървото и влязоха в гората със стиснати юмруци, сигурни и силни в яда си, бе з да видят, че там остана само босата Теменуга, без да разберат, че след тях огънят стихна изведнъж, извътре се изви дълга синкава опашка, помуши се през клонака и се разсипа наоколо. А отгоре продължаваше да свети слънцето и сянката бе все така хладна като нощ.
В гората догановците дълго вървяха, оставили се на сляпата сила, която ги водеше през дерета, шумаци и пътеки, а неизказаната им ярост не стихваше. И затаиха дъх, обнадеждени, когато Гайганата пръв изкачи една урва и показа надолу. Щом се скупчиха там, видяха, че този, когото търсеха, лежи върху камъните и ги чака.
Слязоха при него и го наобиколиха, без да разберат защо толкова нещастия получаваха в един ден.
Най-сетне заплакаха.
Заплакаха, без да се срамуват едни от други. И плачеха не за онова, което не можа да им каже дървото, не за своята изгоряла памет, а за това, че не можаха те да разчекнат тая кратуна и да й изскубят косите. Плачеха и затова, че нямаше да могат никога вече да го направят. Плачеше Гримната, който не бе посягал на човек досега, забравил казана си, плачеше най-страшният ловец Гайганата, плачеха Даньо Банев, Таргата, Бикогледача, цяло Доганово плачеше.
Само Теменуга я нямаше там.
Когато се върнаха обратно и излязоха от гората, те я съгледаха при дървото, което вече бе прегърнало сянката си, огромно като небето. И не повярваха на очите си. Босата Теменуга ходеше край върховете и късаше клонки от цъфнал трън!
Приближиха се съсипаните догановци и видяха, че необхватната корона е окичена с избуяли храсталаци от тръни, чиито бели цветове светеха нежно на залязващото слънце.
Цялата им история, здравият корен, напояван столетия с кръв и вино, бе дал накрая живот на трънак, трънакът цъфтеше, щеше да върже и да пусне семе за още!
Уплашиха са догановци, сякаш чуха, че дървото казва нещо. Нещо, което не можеха веднага да разберат.
И докато стояха, без да продумат пред поваленото си минало, пред жертвоприношението, принесено без съгласието им, Теменуга си тръгна с белоснежния букет, прекрачи с босите си нозе в стърнището. Тогава и те, по един, по двама, мълчаливо поеха след нея, понесли в себе си предчувствието че нещо ще се случи на селото, останало без памет. И се зарекоха догановци да научат истината за себе си, каквото и да се случи.
Напразно Таргата ги убеждаваше, че тръните били поникнали от десетките сврачи гнезда, оттам се вплели в клоните и израсли нагоре. Напразно…
И той спря да говори след по-малко от месец. На 17 август изчезна Биньо Стайков.

1984 г.