Ваня Душева

* * *

Тази нощ летях високо.
Стигнах до звездата,
изгряла
при моето раждане.
Събуждането е болка.
Там, където бяха крилете.
Усетих колко тежи тялото,
но щом е мое,
ще си го нося,
докато животът го скрие
и аз освободена се завърна
при звездата си.

* * *

Като запалени са очите ми.
Сякаш невидим огън гори.
Дори студените длани
не го укротяват.

Но от огъня се ражда светлина.

Ако ще се съмва в душата ми,
ще издържа на болката.

* * *

Красотата е трошлива.
И невидима.

Сянката на думата
е заключена в подсмисъла.

В тишината е коренът на звука.

* * *

Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.

Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.

Съществуването е равновесие.

* * *

Първо е огледалото,
отражение на Истината,
код в ядрото на Светлината.
Ако веднъж поне гърбиците ни
                               станат криле,
тогава ще се гмурнем в извора,
ще достигнем гънките на ореха,
ще счупим костеливото си сърце
и ще намерим ключ.

* * *

Ако идеята облека във плът,
семето поникне върху камък
и камъкът стане крайъгълен
на небето и земята –
Бог ще гравира
скрижали върху сърцето.

Времето ще удари камбаните,
за да извести вечността,
пред която всяка словесност
е илюзия.

Мълчанието е подножие на Бога.

* * *

Ако аз съм идеята,
                     думата,
                     действието,
то кой инстинктивно
се рейва
след повика на сърцето?

Ако тези крака,
върху които усещам
теглото на ръста си
стъпват
през отредения миг от деня,
чии са онези,
с които достигам до слънцето?

Очите,
които нямат зеници –
гледат звездите
и обичат –
теб,
ближния по корен.

* * *

Защо да е тъжна Есента?

Оня несретник под липата –
уж сънува,
а се сбъдва:
че съблича неудобната материя –
от нея пониква трева,
а една кълбовидна мълния
се взривява.