Елена Деянова

ЗИМА

Зима!
Небето се лющи.
Просяци,
            кучета,
                  кръстове.
Щръкват
очите ни голи.
Зъзнат
           на върха на пръстите.
Тръпен,
залепва въздухът,
с ноздри подгонил
                             хрътките.
Чупят се
гърбави мостове.
Вятър
            ветрее
                       скуката.
Гонят се
стъпки шарени.
Лази пръстта
                   под кокичета.
Връзват се
сухи бръшляните,
с лъскав варак
                      накичени.
Припек е.
Слънцето шава -
циганка, гъвкава
                         в кръста.
Просват се
кожите щавени.
Вълците
              блеят
                      от гъстото.
Изстрел!
Птичарите скачат.
Люшват се врани
                          и вино.
Здрачът
се стели развлачен.
Пуши
над къщите сини.

СНЕЖНО ВРЕМЕ

Очите ми затънаха в снега.
Врабците лакомо ги изкълваха.
Крачка и пух, напукан студ над тях,
залепнаха с висулките под стряхата.

Охлузено, небето се опря
на слегнатите свечерени покриви
и мракът като куче заскимтя,
зави, заскърца и се сви измокрен.

Той беше си намерил вече храст
да легне, да погълне белотата му.
Снегът да го затрупа вътре в нас -
да не остане даже отпечатък.

Нощта се хлъзна, тънка като лед.
Премръзнала, уви се в синкав пушек.
Отвън - самотен, между мен и теб -
снегът вали. Дърветата го слушат.

НА ЗАВОЯ

На завоя на лятото
луната е топла.
Нощ - кестенов сън отронен.
Докосва началото края…
и хлопва.
С небето изтичам в корена.
Още в мен
над ръждата,
зъзнат щурци
и се сипе дървото прошарено.
На стената,
в рамка от цветни конци,
самотата
виси сподавена.
На завоя е лятото
изгубило дъх.
Страшно е да те целуне птица.
Прегоряваме бавно
с пожълтелия връх
и звездите
ни взимат на прицел.

СПОМЕН

В края на залеза дядо е седнал.
Пред него къщата преде в лозницата.
Земята жилеста, отгоре легнала,
къса зърната на броеницата.

Гледа към корена - вино в темела,
камък по камък, бразда в браздата.
Покривът тънки ръкави вее,
деца и жребци - всичко е вятър -

скачат през портите и отминават.
И ослепява дворът без птици.
Жито за помен и за забравяне.
Хапят дуварите сухи езици.

Ритат се атове и се разпада
бялата луна в черните ниви,
и излиняло слънцето бяга
с есенни гущери в просеки криви.

Гледа премрежен от влага дядо,
седнал в небесната зряла пшеница.
Над буренясалите хармани
кръсти се със прозрачна десница,

над нас, по-голи и от стърнища,
скъсани обръчи на глухи каци.
Секват зърната на броеницата,
броила хора, а не байраци.

А подивяла шуми лозницата,
обгръща дядовата държавица.
Метнала залеза като кобилица,
тъпче с копита, разкъсва здравеца.