Панко Анчев

1.

Тенденциите в българската икономика и в общественото развитие, които се забелязаха през 70-те години, през 80-те години все повече да се задълбочават. Сериозни са енергийните и суровинните проблеми. Тревожно изостава технологичното обновление, качеството на произведената продукция пада и трудно намира път към европейските пазари поради неконкурентноспособност. Вътрешният пазар изпитва недостиг от стоки и услуги. Цените растат, потребностите не се задоволяват, недоволството расте.

Властта предприема редица реформи в управлението на икономиката с надеждата, че те ще донесат така желаното ускорение и ще намерят разковничето на успеха. Очевидно е обаче, че това не може да стане поради сериозното изоставане на социализма. Държавата не осъществява достатъчно износ, поради което й липсва валута за закупуване на нови технологии, а без тях няма развитие. Наличната материално-техническа база пък не може да бъде снабдена със суровини, за да работи ефективно и пълноценно. Дефицитът на пазара е толкова тревожен, че поставя под съмнение изобщо способността на властта и държавата да осигурява дори минималното количество стоки и услуги, необходими за нормален живот на хората.

Под съмнение вече е жизнеспособността на социализма като обществено-икономическа система. За да се спасят останките, се прави твърде радикален ход, който по същество ревизира досегашните икономически концепции за плановото стопанство, ценообразуването, икономическия интерес. Призна се или по-точно възстанови се казаното от Маркс за стоково-паричния характер на социализма и че при него пазарът също е решаващ фактор за икономическото развитие. Т. нар. „фирмена организация” е опит да се даде простор на личната предприемчивост в управлението на икономиката. Дава се право на отделни личности да създават свои малки търговски дружества, в които да работят, след като са изпълнили задълженията си в държавната фирма, за да произвеждат стоки и услуги, които да продават при определени условия пряко на пазара. Т.е. позволява се да се появяват „капиталисти”, собственици на средствата за производство. Преструктурира се цялата икономика, но практически резултат не се постига поради половинчатостта на реформата и страха от появата на истински капиталисти.

Тъй като целият социалистически свят бе задушен от кризата, бе невъзможно вече да се проявява каквато и да било икономическа солидарност, да се оказва помощ на нуждаещите се и да се продължава с досегашната организация на икономическите отношения вътре в социалистическата система. Въвеждат се пазарни принципи при двустранните и многостранните отношения вътре в Съвета за икономическа взаимопомощ. СССР налага свои цени при продажбата на енергийните ресурси и суровините за промишлеността, които не са по силите на останалите държави. Самата социалистическа система, представена в двете си най-важни организации - Съвета за икономическа взаимопомощ и Варшавския договор - се разкъсва от вътрешни противоречия и центробежни сили. Трудната икономическа ситуация поражда недоверие и съмнение в способността на СССР да бъде гарант на системата и да й осигурява както и досега помощ, за да съществува.

Идването на власт на Михаил Горбачов и прокламираната от него „перестройка” вдъхнаха известни надежди за бъдещето, но те бяха твърде бързо разсеяни от липсата на яснота в концепцията за това преустройство. Общите приказки, показните действия, отсъствието на решителност за реални реформи обезвериха хората.

Към всичко това трябва да прибавим и лавинообразно растящата корупция, лицемерието, демагогията на властта, пасивната или полуактивна съпротива на народа, която по-късно получи наименованието „нежна революция”.

Властта всячески се мъчеше да скрие истината за икономическата ситуация и постоянно твърдеше, че няма никаква криза, а само временни затруднения; че темповете на растеж са високи, че проблемите идват от реформирането на народното стопанство и всичко много скоро ще се оправи. Т. нар. „Юлска концепция” беше обявена за панацея, но не бе приложена в пълнота и не изпълни предназначението си да избави държавата от бедата, в която бе изпаднала.

2.

Променя се общият дух на времето. Българското общество е подложено на изпитанията на една разпадаща се система, която не вижда възможности за изход и която вече допълнително се ерозира от недоверието на неговите членове. Поражда се чувството за безизходност. Това се отразява в духовния живот, който обеднява откъм идеи и живец. Става някак равно и сиво.

Властта впряга всичко за спасяване на разпадащата се система. Идеологията става агресивна в усилията да убеди обществото, че нищо всъщност не се случва и че практиката постоянно доказва нейната правота. Духовният живот във всичките му проявления силно се идеологизира, но се вижда как е изгубил вътрешната си напрегнатост и идеологическите заклинания са някак вяли, неуверени и неискрени. За сметка на това са се засилили идеологическите заклинания, клетвите и уверенията във  вярност и преданост. Времето напомня на 40-те и 50-те години, когато също бе време на такива клетви, но сега не става дума за правотата на идеологията и необходимостта да бъде усвоявана от творците, за да се създадат творбите, които да възпеят новия човек и го вдъхновят за трудови подвизи. Сега само се повтаря, че тези творци са предани на партията и убедено я следват. За заклинанията сега сякаш има още повече поводи. Използва се всяка годишнина от 9 септември, поредния конгрес на БКП, конгресите на културата, каквито се провеждат след назначаването на Людмила Живкова за председател на Комитета на култура, „априлските дискусии” на Съюза на българските писатели, организирани от 1981 г., писателските конгреси, смъртта на Людмила Живкова, 75-годишния юбилей на Тодор Живков, международните писателски срещи, чието начало е през 1982 г., и др. Такива поводи са и всеки опит да се реформира социалистическата икономика. А такива опити започват още през предходното десетилетие. Целта очевидно е да се вдъхне надежда у обществото, да се разсее съмнението в жизнеспособността на системата.

През 80-те години очевидно нараства активността на творческите съюзи и особено на Съюза на българските писатели. Подчертавам: на творческите съюзи като организационни единици и лица на творците. Самата творческа активност се свежда до дейността на съюзите, до тяхната организационна готовност и дори боеспособност. За целта се подменят ръководствата им, като начело застават по-млади, но безспорно доказали се творци, които могат добре да говорят публично и да организират мащабни прояви с творческо-политически характер. Властта в тези съюзи се централизира неимоверно, а проявите зачестяват. Амбицията е да се обхванат всички членове в някаква всеобща мобилизация. Никой не бива да остава извън организацията и неангажиран с живота на своя съюз. Създава се впечатление за изключителна активност и ангажираност на писателите с решаването на проблемите заедно с партията и властта. Т.е. за реалната и съзнателната им принадлежност към властта. И наистина, в масовите изяви участват писатели от различни поколения.

Писателите (чрез своя съюз преди всичко) трябва да покажат, че са единни и че имат съзнанието за изключителността на времето, в което ще се осъществи идеята за социализма като общество на солидарността и справедливостта. Единството показва, че трудностите и лишенията се осъзнават като временни и че са породени от обективни причини, но че тези причини са лесно преодолими и се отстраняват заедно. Като „време за герои” е определено това време.

През 80-те години, както никога преди, се открояват две течения в литературния живот: от една страна е официалното, което е натоварено с много политически тежести и служи на политическата пропаганда; от друга страна, все по-активно и пълноводно е течението на несъгласните и на тези, които не желаят да участват в политическата пропаганда, които бранят неприкосновеността на писателския си талант и на литературата като социална дейност и които се опитват да говорят по друг начин. По много особен начин едновременно им позволяват и забраняват да го правят. Никога преди по времето на социализма не е имало подобна социално-политическа ситуация, в която властта се мъчи да затяга реда и ограничава волните изяви на своите писатели, а в същото време пропуска и дори отличава редица творби, които откровено я дискредитират. Властта тактично прехвърля собствената си отговорност пред себе си на критиката, укорява я, че не си гледа достатъчно добре работата, че не е взискателна и подчертава, че не желае да се меси в оценките на литературата, но е напълно наясно кой прави пропуски и кому ще търси отговорност.

Показателен е случая с появата на романа „Лице” от Блага Димитрова, както и с оценките и установяването на „неприемлива” йерархия в двутомното издание на „Очерци по история на българската литература след Девети септември 1944 година” с авторски колектив Васил Колевски, Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Елка Константинова и Ваня Бояджиева. Но това се отнася и до редица доклади на априлските дискусии.

Реакцията на романа на Блага Димитрова е, от една страна, отзвук на упреците към критиката, че не е взискателна и че критикува единствено млади и слабо известни автори, които са беззащитни и не заемат висок пост в литературната йерархия, че не осъжда отклоненията от социалистическия реализъм и не помага на писателите да намират верния път в творчеството. Причината да бъде атакуван романът „Лице” е това, че авторката е допуснала съмнение в смисъла на житейските жертви в името на идеята. Според нея излиза, че е било безсмислено героинята й да се лишава от нормален живот заради някакви съмнителни принципи. Но как да критикуваш утвърден автор за идейни отклонения и прегрешения? Би било тревожен знак, ако се разпали идейна дискусия около творба и автор, които заемат важно място в литературата; авторитетът на Блага Димитрова е достатъчно висок и наблягането на факта, че тя е написала книга, в която се критикува социализмът и самата идея за него, би бил доста неприятен. Затова е по-добре да се правят естетически бележки и да се критикува художествената несъстоятелност на творбата. „Няма го в романа народният живот, няма ги трудовите хора, няма ги онези, които строяха нашето бъдеще. /…/ Но фразите за нравствена чистота, за човечност и съвест звучат фалшиво и кухо в тази книга, защото не може да има ни нравственост, ни съвест, ни човечност, ако не виждаме скромния героизъм на милиони труженици в нашата страна, които не само се блъскат в спънки и неуредици, а ги и преодоляват в мъчителното, упорито и неотменимо възлизане към високите върхове на идеала. И никой няма право да обвинява този идеал за привилегия на черногледците, на резоньорите и домашните фикуси, а да го отказва на истинските строители на комунизма, които с волята и мъжеството си изграждат бъдещето на родината.” Това са цитати от редакционната статия във в. „Литературен фронт” от юли 1982 г. по повод романа „Лице”. Приведох ги, за да се види новият стил на „идеологическата критика”. Този стил запазва категоричността на 50-те и 60-те години, но значително е смекчен с „естетически” оценки и литературно-теоретични постановки, за да се докаже, че писател от ранга на Блага Димитрова е написал слаба творба, а не че тази творба застрашава стабилността на системата.

Случаят „Лице” събира в себе си още една същностна промяна в идеологизираното литературознание, като прицелът само за малко остава насочен върху един-единствен писател или едно-единствено произведение. Писателят или творбата са само повод за по-широки литературоведски обобщения. Когато става дума за слабости в идейно или естетическо отношение, за нарушаване на основни принципи или за груби грешки, важно е винаги явлението, а не толкова конкретният случай. Затова е предизвикана и дискусията върху проблемите, поставени от двутомника, за който стана дума. Тя започва със статия от Георги Марков „Съвременната литература в историческо осветление” и се води на страниците на списание „Пламък”. Гневът на Георги Марков е предизвикан от това, че авторите на двутомника не съблюдават доминиращия тогава оценъчен принцип и въздават високите си оценки на имена и творби, които в идеологизираната йерархия на литературните ценности стоят по-ниско от „каноничните”. Извеждат се като основни не класовите тенденции, а нравствено-естетическите принципи в историята на литературата след Втората световна война. Съобразно тези принципи много писатели просто „излизат” от историята, а други заемат водещите места. Редица „живи класици” са „детронирани” и това вече е много сериозна опасност за целостта на системата. Сигналът е даден!

Макар този двутомник да се открива със студията на Васил Колевски „Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след 9 септември 1944 г.” акцентът не пада върху този художествен метод. Литературата след 1944 г. се разглежда като част от общото литературно развитие в Модерната епоха, а не като нещо изключително и непременно обагрена идеологически и подчинена на метода на социалистическия реализъм. Този подход естествено поставя под съмнение правилността на идеологическите квалификации и „производството на писатели” по идеологически и партиен принцип. Принципът по същество се обезсилва в очерците на Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, макар да не се отрича формално. Това много дразни някои участници в дискусията и особено нейния начинател, а също и Емил Манов, Владимир Свинтила, Пенчо Данчев.

3.

По същество въпросната дискусия (в която участвах и аз), както и всички след нея, не изведе и не формулира нова идея за обществото, не установи нов принцип, ново отношение към литературата и нейната история. Тя има някакво значение единствено като знак на нескриваното желание да се противостои на т. нар. „официална политика”, да се проявява романтична смелост и волнодумство, но не и да се подходи по качествено нов начин към проблемите на литературното развитие или на анализа и оценките на отделните писатели. В тези дискусии няма нищо повече от осмеляване да кажеш с по-силен глас онова, което вече се говори между писателите в кафенетата и което се знае от всички. Напр. че една част от писателите, които са в ръководството на СБП, не са никакви писатели и не заслужават високите оценки и признания, които им се отдават от властта и от услужливите критици. Литературознанието търси подобаващия език, за да заяви нещо очевидно, но което не му е все още позволено да казва. Т.е. всичко се свежда до езика, а не до идеите и методологията.

В това е и смисълът на станалите вече редовни дискусии - било вербални (като априлските или конференциите и конгресите на СБП), било в печата. Появява се рецидив от дискусиите на 60-те години, в които се утвърдиха водещите по-късно литературоведи Цветан Стоянов, Минко Николов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Боян Ничев, Любен Георгиев, и бяха изместени от тяхното водещо място литературоведи на 40-те и 50-те години като Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Пантелей Зарев, Искра Панова, Тодор Павлов, Георги Димитров-Гошкин. Желанието на последните за реабилитация е огромно и не може да се скрие. С него си обясняваме и настървението, с което те се нахвърлят върху въпросните „Очерци…”, а по-късно и върху книгата на Точно Жечев „Митът за Одисей” (1985).

„Митът за Одисей” е първи опит в най-новото време за утвърждаване на консервативни идеи. А това във времето, за което говорим, означава отказ от революционната идеология на социализма и интернационализма. През 60-те години Тончо Жечев бе сред тези, които налагаха да се говори за националното своеобразие, за търсене на националните основи на изкуството и литературата. Тогава той ратуваше за традициите и за предпазливо възприемане на новото - особено когато то е радикално и застрашава традиционните особености на родното. Сега вече е виден резултатът от радикалната промяна, от прехода към урбанистичен стил на живот и бързо приобщаване към „универсалните ценности”. И този резултат предизвиква сериозни и драматични размисли, защото общественото съзнание и особено литературата като негов най-автентичен изразител не може да остане безразлично и безучастно към случилото се. Идва момент, когато трябва да се направи равносметката и да се анализира в дълбочина историята. Това прави Тончо Жечев в своята есеистична книга „Митът за Одисей”.

Тончо Жечев непрекъснато се стреми към националната равносметка. Цялото му творчество е вглеждане в миналото и настоящето; то е търсене на смисъла и добродетелите в историята. За него е важен не просто резултатът, но и причините, които са го предизвикали, както и поуката от тях. Да си припомним книгата му „Българският Великден и страстите български” предизвикала шумен отзвук и огромна читателска любов. Решаването на т. нар. църковен въпрос през Възраждането е радикална промяна, разделителна линия в историята на българите, край на един исторически етап и начало на нов. Изразходването на огромна национална енергия не остава без последствия и тези последствия се проявяват още много дълго време. Но в „Българският Великден…” Тончо Жечев нямаше как да ги проследи и осмисли, макар че в главата за Петко Р. Славейков и неговата поема „Изворът на Белоногата” той поставя въпроси, чиито отговори се мъчи да даде в „Митът за Одисей”.

Отрицателите на „Митът за Сизиф” (Искра Панова, Емил Манов, Добрин Спасов) виждат в есетата на Тончо Жечев отказ от идеологията на социализма заради преклонението на автора пред изконните ценности, пред човешките стойности. За тях темата за завръщането съдържа неприемлива и опасна теза: ние сме тръгнали за някъде, достигнали сме до определена точка, но сега вече трябва да се завърнем там, откъдето сме тръгнали. Т.е. да признаем, че крайната ни точка не е достатъчно притегателна и бидейки в нея, сме изгубили твърде много, за да останем равнодушни и доволни. Впрочем, такава е в основата си и идеята на Точно Жечев - все едно дали той съзнателно я формулира и утвърждава или такова е впечатлението от четенето на книгата. Авторът размишлява за смисъла на пътуването (механичното - в пространството или във духовното - във времето) и за това, което непременно губим с отдалечаването си от началния пункт. А това означава: като се откъсваме от изконната си същност и тръгваме към идеи и идеали, които може да са добри и красиви, но те влизат в противоречие с нашата същност. Смело, нали?

Да, „Митът за Одисей” носи такъв характер и това бе видяно и оценено веднага. Но книгата е много по-сложна и съдържателна, отколкото се мъчат да я изкарат нейните критици и отрицатели. Това е книга за необходимостта от разумно отношение към процесите в историята, за вредата от революции и революционни промени. Тончо Жечев е първият български консерватор от втората половина на ХХ век. А може би и единственият през изминалия век мислител, който така последователно и аргументирано проповядва и защищава консервативни възгледи. Ние трябва, според книгата на Тончо Жечев, да придобием отново онова, което ни е принадлежало, да се върнем за него. Така ще закръглим съществуването си и ще постигнем целостта на знанието за себе си и пълния смисъл на собственото ни битие. Т.е. ще имаме това, което сме изгубили в новото време.

Но защо е необходимо това връщане и защо толкова напрегнато Тончо Жечев ни призовава да го направим? Този въпрос стоеше и през 80-те години, но никой не му даде отговор, защото и никой не го прие като важен. Точно тогава обаче българският свят е изправен пред избора накъде да върви, какво да спаси в хода си напред, от какво да се освободи, какви нови идеи да възприеме и от кои да се откаже. През 80-те години се усеща, че настъпват съдбовни дни и че ще се осъществят някакви радикални промени, защото досегашното вече е негодно да съществува, ала е очевидно, че либерализмът и тогава започвал да доминира и формира общественото съзнание. Самата перестройка в СССР е отклонение към либерализма. И макар тя да не се възприема еднозначно от интелигенцията, никой освен Тончо Жечев (и то доста свенливо и предпазливо) не предлага някакъв друг идеен изход от създалата се ситуация.

Тончо Жечев поставя нравствен проблем и се стреми да го реши с методите на  етиката и морала. Това обаче влиза в противоречие с идеологията, която винаги търси идеен смисъл и решение в политическата идея, дори решението да е в противоречие с живота. Тезата на автора не съответства на тези от рода на „време за герои” или „време на исторически оптимизъм”, дори и на девиза на международните писателски конференции „Мирът - надежда на планетата”. Ето защо аз определям книгата на Тончо Жечев „Митът за Одисей” като главното събитие в българската мисъл и литературознание на 80-те години на ХХ век.

4.

През 80-те години на ХХ век литературознанието се мъчи да докаже жизнеността на политическите принципи (т. нар. „априлска линия”) в ръководството на литературния живот и че благодарение именно на осъществяването им литературата се развива успешно. Необходими са обаче постоянни доказателства за възхода. И то не чрез раждането на един-единствен нов автор, а на цяло поколение. Защото успехът на един-единствен нов писател е просто негов личен успех, докато новото поколение е вече обществено-политическо дело и резултат от „правилна” политика. Затова сега усилията са насочени към извеждането в „голямата литература” на поколението от 80-те години, за да се повтори т.нар. „априлско поколение”. Литературните издания се надпреварват да поддържат дискусии ту за младата проза, ту за младата поезия. Дискусията се превръща в края на 70-те и през 80-те години в истинска литературна епидемия. И всички дискусии „открояват главното”, завършват „успешно”, „вярно посочват основните проблеми на съвременното състояние на литературата” (цитатите в кавички са автентични и често повтарящи се в онова време).

Дискусиите за младата литература и за новото поколение писатели са като някаква нова форма на колективно литературознание, което най-точно и категорично да формулира оценките и да очертава тенденциите в развитието на литературата. Смята се, че само в споровете може да се реши истината, която вече е формулирана, но й трябва именно колективно потвърждение. Независимо какво се пише и говори, кои автори се открояват и кои отричат, заключителната статия или заключителното слово слагат всичко на мястото му и очертават „генералната линия”. А заключителна редакционна статия винаги има и всъщност тя е най-очаквана, тъй като се знае, че постановките в нея са предварително съгласувани и че те ще дадат представа какво възнамерява литературната власт, кого ще награждава или порицава. Те са или трябва да бъдат сводове на критериите и правилата, по които да се движи критиката.

Резултатите обаче не са кой знае колко радващи и обнадеждаващи за инициаторите на литературните дискусии. Причината е, както вече бе отбелязаво, в липсата на идеи за литературата и обществото. Повечето от новите литературоведи се самоутвърждават (за разлика от литературоведите на 60-те години), като се съгласяват с предходниците си и с официалните становища на литературната власт и като се кълнат във вярност и преданост. Тях ги блазни повече властта, а не литературата.

Но има и нещо друго: точно по това време в българската литература и култура се засилват проявите на постмодернизма, дошъл със своя естетика и политика, със свои представи за развитието на обществото. Негови носители са автори, приближени и толерирани от ръководството на СБП, поради което са хвалени - но голословно, без аргументация. Литературоведите са неподготвени да откроят това явление и да го обяснят, поради което възхваляват така, сякаш възхваляват някакви нови „социалистически реалисти”, обновители на социалистическия реализъм, свежи попълнения в социалистическата литература. По същество обаче тези писатели вървят срещу принципите и на социалистическия реализъм, и срещу самата т. нар. „социалистическа литература” и това ще го покажат открито веднага след 1989 година. Но те не се осъзнават и поради не се и афишират още като качествено ново явление. Сергей Райков ги нарича „нулева възраст”, а Владимир Левчев говори за новите тенденции в българската поезия, но не ги формулира, а само посочва носителите им и настоява тези поети да бъдат признати чрез приемането им в Съюза на българските писатели, т.е. да бъдат институционализирани. Истината обаче ни задължава да отбележим, че литературата не приема с възторг тези нови имена. Те биват хвалени от връстниците им критици, но не получават широк отзвук. Причината според мене е и в равнището на оценяващата ги млада тогава критика и литературознание. Пък и, както вече казах, не става дума за налагане на нови идеи, а единствено за признаване на нови имена с цел включването им в писателския съюз. Това и самите те желаят и настояват да се случи по-бързо, сякаш по този начин ще бъдат наистина признати.

Независимо какво иска и към какво се стреми новото поколение писатели и особено новите млади критици, очевидно е, че несъгласието със статуквото все повече се увеличава. Младите критици не намират начин да покажат това свое несъгласие. В обзорните статии, а и в рецензиите за новопоявили се книги, се изтъкват автори, които не влизат в административната йерархия, не са сред награждаваните с официални награди. Публикуват се и критични статии срещу утвърдени писатели, оспорват се официални позиции и т.н. Такива критики се чуват и на априлските дискусии. Изобщо, говори се вече по-свободно и открито. Но сблъсъкът на новото с утвърденото е сблъсък за оценки на имена, а не на тенденции и идеи за литературата.

5.

Този сблъсък бе особено остър при възприемането на романа на Ивайло Петров „Хайка за вълци”. Появата на книга с такъв сюжет и с такова художествено решение на толкова сложен, противоречив и драматичен проблем като кооперирането на българското село и с такава художествена сила на изображението е твърде показателно за състоянието на обществото и за събитията, които предстоят. От разстоянието на историята можем да разглеждаме този роман като знак за залеза на системата, тъй като колективизацията от края на 40-те и през 50-те години е едно от същностните явления в утвърждаването на социализма и в неговата икономическа, политическа и нравствена характеристика.

„Хайка за вълци” се оказа изпитание за цялото българско литературознание, но и за политологията и социологията, за философията на историята. Казвам това, макар критиката да оцени високо романа и дори го обяви (справедливо, разбира се) за едно от най-ярките явления в българската литература след Втората световна война. „Официалните” власти също го оцениха високо и му присъдиха наградата на СБП. Става въпрос обаче за това, че българското литературознание не можа да проникне в дълбините на този забележителен роман, да го анализира проникновено и да го постави в контекста на времето, в което е създаден.

Поставен във времето, в което е създаден, този роман реабилитира отреченото минало, опровергава правилността на станалото и характеризира близката история като история на насилието, лъжата и човешката трагедия. Критиката направи сравнение на „Хайка за вълци” с „Мъртво вълнение”, но пропусна да забележи принципната разлика в политическата етика на двата романа. „Мъртво вълнение” оправдава в крайна сметка насилието. „Хайка за вълци” - не. И това е качествена разлика. В „Мъртво вълнение” насилието примирява и помирява победители и победени. В новия роман на Ивайло Петров ожесточението се усилва с годините, за да дойде отмъщението. Отмъщението е политическата реабилитация на победените и пълно отрицание на кооперирането. А това вече означава много. Подчертавам това, тъй като литературознанието трябваше да чуе гласа на времето, звучащ в творбите на литературата.

Тази опасност сякаш усетиха единствено по-догматично настроените критици и писатели. И те се проявяват като стража, която реагира на нарушените забрани, а не като литературоведи, тълкуващи литературни факти и явления. Разбира се, не всичко тогава можеше да се каже открито и ясно, но в литературоведските тълкувания на „Хайка за вълци” има повече емоция, радост (но и негодувание и страх) от това, че се е появил толкова силен в художествено отношение роман, а не откриване на неговите особености. Романът действително порази и читателите, и литературознанието, та дори и властта.            

Все пак прави чест на литературознание, че защити романа и отклони върху себе си ударите, които се готвеха върху творбата.

Друга характерна за онова време творба, която даде основание на литературознанието да формулира нови идеи и по нов начин да подходи към литературата, но то не се възползва от възможността, бе романът на Симеон Янев „Биографии на писатели, генерали и трети лица”. За кратко проблеснаха искри между оценките на Климент Цачев и Христо Стефанов. И толкова. Излязоха, разбира се, доста рецензии, но те повече оценяваха творбата и по-малко я тълкуваха в нейната истинска дълбочина и значимост. Христо Стефанов вярно отбелязва, че тук има ново отношение към историята. Ново отношение не толкова към личностите, колкото към явленията и тенденциите в нея и в нашето философско-историческо възприятие. С. Янев по новому поставя проблема за патриотизма и служението на отечеството, за отговорността пред народа и държавата и за това кому и как служи историята и литературата.

Проблемите, които двата романа поставят, са изключително важни и по нов начин разработени, а литературознанието спори по най-общи въпроси и по неангажиращи теми: за литературната история, за младата литература или новия герой. В същото време млади литературоведи предимно от Литературния институт към БАН и от СУ „Св. Климент Охридски” демонстрират, макар и плахо, но с нарастваща увереност, пристрастия към модни европейски литературоведски теории и методологии - в противовес на традиционната ориентираност на българското литературознание. Тези млади литературоведи се обявяват са ученици и почитатели на Никола Георгиев и Радосвет Коларов и с това предизвикват гнева на „каноничните” тогава литературоведи. Сблъсъкът е все още подмолен и неразрешен официално, но днес се вижда как се подготвя и върху територията на литературознанието сблъсъкът, който ще взриви системата и ще предизвика нов обществено-политически ред.

6.

80-те години утвърди неколцина талантливи и с характер литературоведи. Най-яркият измежду тях е Христо Стефанов. Христо Стефанов трагично, неочаквано и  рано приключи жизнения и творческия си път; много рано неговото литературно-критическо творчество се оказа завършено. Малко живя той и живя трудно, колебливо, с някакво мъчително вдъхновение на човек с голям талант, но и с неразрешими противоречия и непреодолими прегради, ограничения комплекси, характерни за човек, който търси, съмнява се и не смее да каже цялата истина. Да, той се страхуваше, макар често да се правеше на  смел  и  безкомпромисен. Всъщност, той наистина беше и смел, и безкомпромисен и лично мене това необичайно съчетание на страх, съмнение и смелост ме впечатляваше най-силно, но и ме смущаваше дълбоко и дори ме плашеше необяснимо.

Често талантът се съчетава с някои човешки качества, които сякаш не са му съвсем пригодни. И дори се притеснява от таланта си. Днес си давам сметка, че Христо Стефанов бе такова именно съчетание на щедър критически талант с качества и комплекси, които не би трябвало да притежава. Казах за страха, който изпитваше и който (понеже не познавам живота му, но ми е споделял, че някой от родителите му е бил замесен в процеса срещу Трайчо Костов) нямам обяснение защо толкова дълбоко бе заседнал в него и толкова коварно го съблазняваше. Или може би не беше страх, а по-скоро нежелание да противоречи. А може би по-вярно е, че за него литературно-критическата дейност е служене на идеи, а не просто анализи, коментари и оценки на книги и автори. Той бранеше принципи и идеи и не беше съгласен с тези, които ги ерозират. Не знам, но усещах у Христо Стефанов една стаена болка, мъка дори, която избиваше в тикове, в нервни движения на ръцете, когато пушеше (а той много пушеше).

Да си критик може да не е по-трудно отколкото да си писател, но определено е по-сложно и мъчително. Особено в литература, чийто литературен живот е прекалено затворен и зависимостта от силните в него е голяма - понякога и фатална за писателската ти съдба. Критикът трудно може да се надява, че ще бъде оценен след време и че би могъл да не печата, да пише за себе си, пък един ден… За него не съществува „един ден, когато…”. И нищо чудно, че е готов да напише и не това, което иска, за да му дадат възможност да напечата това, което е убеден, че трябва да се прочете непременно и от всички.

Една от книгите си Христо Стефанов нарече „Заложници на времето”. Аз мисля, че самият той бе „заложник на времето”, а може би е по-точно да го определим и като „затворник на времето” или дори като „осъден от  времето”. Макар че няма критик, който да не едновременно и заложник, и затворник, и осъден от времето, от неговите изисквания и закони. Защото е избран от него! Критикът говори от името на времето и за разлика от писателя произнася ясно и отчетливо думите, не си служи с метафори и образи. Той няма право на подтекст, защото анализира и оценява, а не възпява или изпада в съмнения и отчаяния. Което времето иска, критикът трябва да го съобщи и да настоява литературата да го създаде. Критикът не е свободен като писателя, защото дори не му е позволено да мълчи, т.е. да пише за себе си, да не печата и да чака добрите времена, когато ще му позволят да покаже онова, което в самота и страдание е създал.

Правя всичките тези уговорки не защото Христо Стефанов се нуждае от някакво оправдание за една или друга своя оценка и позиция, а за да подчертая в какви сложни обективни условия твори критикът и колко препятствия е трябвало да преодолява той в своята сравнително кратка практика. А Христо Стефанов наистина бе критик с огромен талант. Той бе може би най-даровитият от цялото поколение, а и изобщо в нашата литературна критика от 70-те и 80-те години на миналия век. У него имаше усет за литературата и той я обичаше искрено и дълбоко. Какво е критик без любов към словото, към писателите и книгите? Жалък коментатор, въобразяващ си, че всичко му е позволено. Христо Стефанов бе критик-писател, владеещ словото и притежаващ умението да прониква в творбата и литературата, усещащ своебразието на автора и анализиращ именно  своеобразието, а не собствената си теза.

Статиите, студиите и рецензиите, които Христо Стефанов бе включил в първите си две книги „Заложници на времето” и „Пристрастия” показват най-напред отличната му подготовка на литератор. Той познаваше в подробности съвременната му литература, историята и творчеството на автора, за когото пише. Проучил подробно всичко около делото на писателя, Хр. Стефанов потъва в книгите му и търси основните акценти в тях, характерния стил на писателя, отличителното, но и общото, което той носи заедно със съвременниците си. Умело прави паралели. Това, впрочем, е доста трудно и е във властта единствено на добрия критик. Защото трябва да знаеш с кого да сравняваш автора, за когото пишеш; трябва да можеш да го поставяш на мястото, което му се полага, а не да съчиняваш обстоятелства и съображения, за оправдаваш собствената си творческа немощ и глупава нормативност. Дори когато един автор не му допада чак толкова, Христо Стефанов е в състояние да го оцени вярно, да го обкръжи с тези, които са му близки. Защото литературата не са само писателите, които харесваме. И той го знаеше отлично!

Подчертавам тази способност на Христо Стефанов, защото самият аз често изпидам в пристрастия и съм готов да отрека някого, само защото не е „мой тип”. Не крия, че Хисто ми е бил пример, че не съм прав и че не бива да се увличам по личната си симпатия. Но ще каже някой: та той е нарекъл една от книгите си именно „Пристрастия”. Да , и в това е доказателството на неговата правота. Пристрастията на Христо Стефанов са не общи, а конкретни, родени от социалната и естетическата значимост на писателите, за които пише, и за тяхната способност да бъдат изразители на своето време. Вижте какви автори само са те: Богомил Райнов ( тук подчертавам, че Христо Стефанов е най-добрият познавач на творчеството на големия писател и най-добре е изтълкувал неговия поразително дълбок и съдържателен свят), Ивайло Петров, Симеон Янев, младите тогава автори Росен Босев, Георги Марковски, Димитър Яръмов и др. Към тях трябва да добавим непременно и „заложниците на времето”: Павел Матев, Любомир Левчев, Георги Джагаров, Стефан Цанев.

Към пристрастията на Христо Стефанов няма как да не добавим и полемиките му. Ние с него бях добри лични приятели, но той не се поколеба, когато аз написах статия за тогавашната млада проза с доста субективни, разбира се, оценки (в. „Литературен фронт”, бр.34 от 1978, по-късно аз я включих и в първата си книга „Творци и слово”), да влезе в спор с мене, да отхвърли онова, което според него не е вярно и да изложи подробно и аргументирано своята собствена позиция. Аз и сега смятам, че по-правият в този случай съм аз, но и тогава, и днес много ми харесва, че личното ни приятелство не го е задържало да ме оборва. Няма да скрия, че Христо се притесняваше как ще посрещна статията му „Отвъд очевидното”. Притесняваше се, защото вече си беше патил за подобна своя „дързост”, а и защото подобен „спор” обикновено се възприемаше като „заповядан” и „дирижиран” „отгоре” за разправа с непокорния, който дръзва да размества улегналите литературни пластове. Слва Богу, останахме си добри приятели! Аз обаче споменавам за спора му с мене заради блестящия полемичен стил на Христо Стефанов, в който той си служи и с лека ирония и дори сарказъм. Спорът му е спор с всякакви аргументи и доказателства и той ги намира.

Христо Стефанов обичаше и отлично познаваше руската литература и особено тази от 80-те години на ХХ век, литературата на т.нар. „преустройство”. Обичаше я , защото отговаряше на разбиранията и вкусовете му. И умееше да я анализира и тълкува проникновено. Книгата „Докосвания до необхватното” е пример за умението и вкуса на критика. Това обаче не е обикновена „популяризаторска” книга, чиято цел е да запознае българския читател с новите явления в съвременната руска литература, а изследване, което разглежда тази литература и от гледната точка на българската, нейните измерения на човека и критериите за нравственост и човещина. Христо Стефанов приема или отхвърля мнения на руски критици и в много отношения той по-добре и по-проникновено от тях интерпретира авторите и книгите, за които пише. В същото време той прави и социологически анализ на обстановката в СССР, коментира започнатите промени, изразява мнението си за тях. Е, и Христо Стефанов изживяваше илюзиите на времето, неговите светли надежди.

През 1987 г. Христо Стефанов издаде една невероятна книга, която обаче остана незабелязана от тогавашния читател - „Поетическа азбука”. Тя е комай първи опит у нас на, както самият Хр. Стефанов се изразява, „популярно литературознание”. Днес, когато литературознание е напълно профанирано и компрометирано от постмодернистите, „Поетическа азбука” звучи толкова свежо и талантливо, че просто е невероятно, че е имало в България човек, който да я напише. Тази книга още веднъж доказва какъв талант бе нейният автор, колко подготвен и способен като литератор бе той.

Друго име, което трябва да бъде отбелязано от историята на българското литературознание през 80-те години на ХХ век, е Владимир Янев. Той е странно за българските условия съчетание на лиричен и литературоведски талант. По този си талант той напомня донякъде Цветан Стоянов, без да притежава обаче неговата сила да мисли концептуално и теоретично. Владимир Янев е повече историк на българската литература, като силата му е в монографичните изследвания, в очертаване образите на писатели, а не толкова в изграждането на цялостна представа за литературния процес. В. Янев има важен принос за вярното тълкуване и изобщо изучаване на такъв ярък и значим поет като Христо Смирненски.

Сред имената, които се утвърдиха през 80-те години на ХХ век, се откроява със своя темперамент и точност на литературната оценка Иван Гранитски. Иван Гранитски отдели много сили и енергия за утвърждаването на неговото поколение писатели. Той успя да отличи сред тях даровитите от случайните и анализира достойнствата и слабостите на своето поколение.

През десетилетието дебютираха или се утвърдиха литературоведите Петър Велчев, Божидар Кунчев, Вера Ганчева, Константин Еленков, Луко Захариев, Петър Тонков, Красимир Станчев, Панко Анчев, Христо Трендафилов, Николай Петев, Валери Стефанов, Георги Цанков, Сергей Райков. С тях приключва класическото литературознание. След тях идват нови имена, които поемат по-различен път и защищават нови идейни и литературоведски принципи.

Глава от подготвената за издаване книга на Панко Анчев  ”Грозната муза. Българското литературознание от ХХ век”