Мина Карагьозова

В памет на Добромир Тонев

Отново гори в огнището рождественският Бъдник. И отново се сливат в искрите му душите на живите и на мъртвите поети… И отново в съня и спомена, се появява някой, който като искра от коледен огън е озарил за миг живота ти, и след това е продължил своя път към неизследвани пространства на вселената…
Беше преди повече от тридесет години. Отново наближаваше Коледа. На двадесетия си рожден ден бях поканила литературния клуб „Гео Милев”, ръководен от нашия тогавашен асистент Огнян Сапарев. Там беше Ели Видева и покойните сега поети Веселин Сариев и Добромир Тонев. Празнувахме на тавана на хазаите и беше студено. Но в един момент се оказа, че трябва да изберем дали да се топлим на малката печка с един реотан, или да пуснем музика. Нямахме разклонител за контактите. Спомням си колко бях ядосана тогава. Но това, което ми се струваше проклятие, се оказа благословия. Всички единодушно гласувахме за музика и на фона на адажиото на Албинони започнахме да рецитираме стихове. Добромир Тонев предложи, така и така е студено, поне да отворим капандурата и да поканим звездите на нашия рецитал. Отворихме капака и – чудо! – вътре влетяха ефирни,бляскави снежинки. Радвахме се като деца…
Тогава Добромир Тонев вдигна нагоре дясната си ръка с протезата в черна ръкавица и докосна падаща снежинка. Бях поразена… Какъв е този човек, който и през протезата си усеща ледената ласка на снежинката?! Колко трябва да е чувствителна и извисена тази душа, какви сензори за красотата е развила в себе си? Има хора, които и в преспа да легнат не могат да почувстват благословията на първия сняг, а той…
Мина много време, Добромир Тонев стана прочут поет и редактор. Вече дълги години всички ние заедно с планетата Земя обикаляме около Слънцето без него… Но на всеки свой рожден ден, когато отново и отново наближава Коледа си спомням този миг, протегнатата нагоре ръка с черна протеза, бялата снежинка, която се топеше по-бавно, отколкото върху нашите живи ръце… Може би те бяха по-топли, но, може би, бяха по-склонни да убият красотата, като се опитват да я задържат… Спомням си онази жажда за красота, за живот сред звездите, за звездните мигове, които оценяваме много по-късно…
Един поет, който по отношение на моя живот принадлежи към друго време и пространство – Иван Есенски – е написал потресаващо стихотворение в памет на Добромир Тонев. Потресаващо е не само заради несравнимия талант на Есенски. В друго време и пространство, той е почувствал и оценил вибриращата като струна душа на поета Добромир Тонев и е разказал на света това, сякаш е знаел за онази снежна вечер в Пловдив и за краткия колкото едно дихание живот на снежинката върху не-живата ръка на поета… „Не зная кой е този сняг за нас, // ала за теб е първи // и последен. // Стоварва се огромният му крак // връз черната ти броня сред тревите // и в този миг – като обратен сняг – душата ти след песента полита. // И там, между небето и смъртта, // ще се разминат нейде в необята // изящната душа // на песента и глухата душа на пустотата.”
Все повече вярвам, че има „вселенски компютър”, свят на идеите, Акашови записи, или както там искате да наречете паметта на вселената, до която имат достъп пророците, гениите и поетите. И там някъде, във вселенската база данни има файл, на името на Добромир Тонев и е съхранена памет за ефирната и светла негова душа… И всеки, който носи в себе си много любов, може да се докосне до този файл, както е направил Иван Есенски. И все повече ми се иска да вярвам (и това, навярно, е така) че не на Тангра, а на Добромир Тонев е посветена прекрасната книга на Ели Видева „Небесен конник”. „И след много усилни години // моя Тангра над вас ще премине // като конник небесен за жътва // …Само нека по песен на птица // покрай залеза да ни захожда.” Като обратен сняг, като песен на птица, достига и остава с нас, светлото, белоснежно бялото, което ни завеща поетът…
Година след година, през преброените години на нашия кратък колкото една въздишка на Бога земен живот, всяка година идва Коледа. Идва снегът, идва надеждата за рождества, а не за смърт, надеждата за спасение, а не за гибел. И както слънцето грее за всички, така грее светлината на Витлеемската звезда и за светците, и за грешниците, за поетие, и за убийците на поети, за невинните младенци и за обикновените хора, допуснали много заблуди и грешки в живота си… И разбирам, и не се съгласявам с Камелия Кондова в нейното стихотворение „Коледа”: „Трябваше и двамата да са сразени от въпрос: // Кой от тях да се изправи утре пред детето. // Но е късно и синът им – нероденият Христос – с кървави криле зашляпа към небето.” Не е късно, Камелия, може и трябва да се роди Христос в душата на всеки от нас. На Коледа моментът е изключително подходящ…
Да се роди Христос в душата на всеки от нас, това е дарът, истинската жертва, която дължим не само на Бога и на себе си, но и на паметта на мъртвите поети, на гениите, на светците, пожертвали живота си за човечеството. Включително и на паметта на Добромир Тонев.