В КРАЯ НА ЛЯТОТО
В КРАЯ НА ЛЯТОТО
В хамбарите е вече узрялата пшеница
и Слънцето празнува земната си слава,
във клинове и на ята ще ни напуснат птиците
през есента, която наближава.
Ще свърши жегата и пътят към морето
ще е обратен - ще се втурне в сушата
и ще мълчат крайпътните дървета,
във летните си спомени заслушани.
Ще бъдем по-спокойни и може би печални -
така е винаги, когато си отива
един сезон, една любов и всичко друго,
което сякаш в друг живот се скрива.
В хамбарите е вече узрялата пшеница
и Слънцето празнува днес земната си зрялост…
Когато утре се сбогуваме със птиците,
те знаят: ще сме тук и ще ги чакаме.
ТЯЛО
Препускахме в живота, мое тяло,
със теб през изпитания и тъмни страсти,
а времето ни сякаш беше спряло
в гонитбата ни на миражите за щастие.
Но то течеше - пясък между шепите -
годините чертаят тъмните си кръгове
и стават спомени - едва дочути шепоти
за дадените заеми и неплатени дългове.
Ти търсеше любов наравно със душата,
не се оплакваше от болки и несгоди,
под лятно слънце и под зимен вятър,
навсякъде вървя, където съм те водил.
Защото ти си аз или от мене част си,
навярно по-добрата, по-земна и красива,
обичам те и още… и още търсим щастие
и знам, че ще го правим, докато с теб сме живи.
ЗАТВОРНИЧКА
Затворничка във остаряващото тяло,
душа, ще изтърпиш отсъденото време -
небето ти е същото и твое е изцяло
и там го няма земното ти бреме.
Захвърляй дрехата със жълтите райета
и с ангели танцувай из всемира
или с души на мъртвите поети,
в които част от себе си намираш.
А щом се върнеш в остаряващото тяло,
лекувай аурата му - да бъде синя,
на теб разчита то, душа неостаряла,
по земните пътеки изправено да мине.
ПРИСЪДА
Аз не разбирах на какво съм осъден -
нямам присъда категорична -
всичко е, както трябва да бъде,
а всъщност е друго, съвсем различно.
Животът - това е, което се случва,
а не което си мислим и искаме,
все нещо се мъчим пак да получим
с разни компромиси или със рискове.
Дори щастливи или доволни,
не знаем денят какво ни носи -
внезапна радост или пък болни
състрадание ще трябва да просим.
И оня стар въпрос: дали да бъда
разкрива вече тайния си код,
и аз разбирам моята присъда -
че доживотно съм осъден на живот.
ДОКОСВАНЕ
Какво докосвахме - телата си във този
или душите си, в един измислен свят?…
Не мога да заспя, залутан във тревожен
и някакъв безсмислен кръговрат.
Луната - жълта пита - в прозореца наднича,
една такава, че да я захапеш…
Какъв е смисълът на думата “обичам”,
когато разумът за истината сляп е?
Обичам - любя… Между тях е бездна -
едното - чувство, другото е чудо,
което бавно с времето изчезва
и се превръща в проза и заблуда.
И само навикът не ще да ни напусне -
забодена в душата остаряла брошка -
и безразличното докосване по устните -
за лека нощ, а може би - за прошка.
ДА ЗАПАЛИМ СВЕЩТА…
Да запалим свещта, да налеем във чашите вино
и да пием за дните, които отминаха някъде,
в очите ти - същото виолетово-синьо,
в което се лутах между сирени и рифове.
Не съм ти се вричал в любов и във вярност,
да пресичам за теб планини и морета -
аз гонех миражи из моите жадни пустини
и кактуси носех, вместо усмихнато цвете.
Колко е нежна ръката ти… Ето кибрита -
да запалим свещта, ще налея във чашите вино
и през тънкия пламък пак ще видя в очите ти
себе си - тъжен удавник в най-дълбокото синьо.
ОСТАРЕЛИТЕ ПТИЦИ ОСТАВАТ ТУК
Остарелите птици остават тук,
те не отлитат с ятата си -
знаят, че ако тръгнат на юг,
няма да видят вече гнездата си.
Гнездата, които със сламки и кал
са градили - за да снасят и мътят,
да ги оставят сега им е жал
и не искат да паднат по пътя.
Ще се свият навярно в тях под снега,
а в съня им цветове ще ухаят
и превърнати в късчета лед от тъга,
ще отлитнат от тях във безкрая.
