СТАНСИ
превод: Красимир Симеонов
СТАНСИ
Светиня на догарящия ден,
си ти, самотно презрение,
ти започна да идваш при мен,
както идваше вдъхновението.
Живея сам и си играя
с романси, с думи бързотечни,
и си спомням аз с тъга
лирическите свои речи.
Жалея за отминалите дни,
изпепелени с дързост няма.
Подобно на зърната на тамяна,
в пламък и душата ми гори.
О, щастие на простата любов,
утеха на съблазън нежна –
свещена ти си и безбрежна
за пустия душевен зов.
И душата ми в прахта да запълзи,
и отново да поискам да се моля,
свят нов ще създам от сълзи,
по всичко подобен на стария.
СТАНСЫ
Святыня меркнущего дня,
Уединенное презренье,
Ты стало посещать меня,
как посещало вдохновенье.
Живу один, зову игрой
Слова романсов, письма, встречи,
Но горько вспоминать порой
Свои лирические речи!
Но жаль невозвратимых дней,
Сожженных дерзко и упрямо, –
Душистых зерен фимиама
На пламени души моей.
О, радости любви простой,
Утехи нежных обольщений!
Вы величавей, вы священней
Величия души пустой…
И хочется упасть во прах,
И хочется молиться снова,
И новый мир создать в слезах,
Во всем – подобие былого.
ПО МРЪКВАНЕ
Здрачът белее. В мъгли – далнината.
На покриви билата бягат.
Розово-странни цветовете на залеза
над църковните куполи плават.
Толкова тихо и тъжно, и сладостно.
В прозорците светят пламъчета…
Звън на камбани излива се благостно…
За самотните хора аз плача…
Вечно сами и с омръзнали мъки –
също като мен е и оня,
който теши се със тъжните звуци –
зад стената – и си припява.
5 ноември 1904
В СУМЕРКАХ
Сумерки снежные. Дали туманные.
Крыши гребнями бегут.
Краски закатные, розово-странные,
Над куполами плывут.
Тихо, так тихо, и грустно, и сладостно.
Смотрят из окон огни…
Звон колокольный вливается благостно…
Плачу, что люди одни…
Вечно одни, с надоевшими муками,
Так же, как я, так и тот,
Кто утешается грустными звуками,
Там, за стеною, – поет.
5 ноября 1904
* * *
Той не спи, той само забравя.
Ето, колко нещастен е.
Даже умората не затваря
тези клепачи нощем.
Никога нищо не му се присънва.
В очите – светът без утеха:
Скучноват като болнична стая;
като до дупки износена дреха.
26 декември 1922, Saarow
* * *
Он не спит, он только забывает:
Вот какой несчастный человек.
Даже и усталость не смыкает
Этих воспаленных век.
Никогда ничто ему не снится:
На глаза всё тот же лезет мир,
Нестерпимо скучный, как больница,
Как пиджак, заношенный до дыр.
26 декабря 1922, Saarow
ВЕЧЕР
Под краката се хлъзга и хрупка.
Вятър духна. Сняг заваля.
Господи, колко е тъжно!
Боже мой, как заболя!
Тежък е Твоят подлунен мир,
а и ти не си милосърд…
И за какво ни е всичката шир
щом на света има смърт?
И защо във края на живота –
няма как да обясня –
още ми се иска да побродя
и премръзнал да летя.
23 март 1922
ВЕЧЕР
Под ногами скользь и хруст.
Ветер дунул, снег пошел.
Боже мой, какая грусть!
Господи, какая боль!
Тяжек Твой подлунный мир,
Да и Ты немилосерд,
И к чему такая ширь,
Если есть на свете смерть?
И никто не объяснит,
Отчего на склоне лет
Хочется еще бродить,
Верить, коченеть и петь.
23 марта 1922
ПРЕЗ ЗИМАТА
Мразовито-златен е денят,
опънал тънките си мрежи;
в пурпурно-мъгливата далечина
някой мед кове и реже.
Някой в крехко, тънко злато
облепил е покриви и кръстове,
вятърът извечно докато
дима извива и му шепне.
Взрени в сивите пръстени
мировата скръб да провидим…
Стинат в небесата сини
прозрачните камбанарии.
4-7 декември 1906, Москва
ЗИМОЙ
День морозно-золотистый
Сети тонкие расставил,
А в дали, пурпурно-мглистой,
Кто-то медь ковал и плавил.
Кто-то золотом сусальным
Облепил кресты и крыши.
Тихий ветер дымам дальним
Приказал завиться выше…
К сизым кольцам взоры вскинем!
Мир печалью светлой болен…
Стынет в небе, ярко-синем,
Строй прозрачных колоколен.
4-7 декабря 1906, Москва
* * *
За бъдното на своето детенце
ти цялата зима промечта.
Мълча и дрешчици ши
от сутринта до вечерта.
Как беше радостно и чисто
сърцето да бие за два живота;
да гладиш с напръстник платното
с леко неравните крайчета…
И все така скромна и неизвестна
ти улицата Гробищна пресече,
когато пролетта до гробчето тясно
сама те отнесе.
18 октября 1917
* * *
О будущем своем ребенке
Всю зиму промечтала ты
И молча шила распашонки
С утра до ранней темноты.
Как было радостно и чисто,
Две жизни в сердце затая,
Наперстком сглаживать батиста
Слегка неровные края…
И так же скромно и безвестно
Одна по Пресне ты прошла,
Когда весною гробик тесный
Сама на кладбище снесла.
18 октября 1917
ПО ПЪТЯ НА ЗЪРНОТО
Върви сеяча по браздите заоблени –
там баща му и дядо му са вървели.
Святка от злато в ръката му зърното,
но в черната пръст ще легне и то.
Там, където червеят сляп бави ход,
ще умре и ще израстне в заветния срок.
Така и душата по пътя на зърното –
пропада във мрака и после възкръсва –
И ти, моя страна и ти неин народ,
ще умреш, но ще оживееш отново,
защото ни е дадена общата мъдрост
животът да следва пътя на зърното.
23 декември 1917
ПУТЕМ ЗЕРНА
Проходит сеятель по ровным бороздам.
Отец его и дед по тем же шли путям.
Сверкает золотом в его руке зерно,
Но в землю черную оно упасть должно.
И там, где червь слепой прокладывает ход,
Оно в заветный срок умрет и прорастет.
Так и душа моя идет путем зерна:
Сойдя во мрак, умрет – и оживет она.
И ты, моя страна, и ты, ее народ,
Умрешь и оживешь, пройдя сквозь этот год, –
Затем, что мудрость нам единая дана:
Всему живущему идти путем зерна.
23 декабря 1917
ПО БУЛЕВАРДА
Задъхан под шубата в мрака, вървя,
като болна риба по морското дъно.
Трамвай зашептява и хвърля искра,
и се стапя под черното огледало.
Посивял, отварям запечени устни
и жадно гълтам от въздуха,
а след мен от самите Никитски врати
се влачи на момиченце призрака.
25 март – 17 април 1918
ПО БУЛЬВАРАМ
В темноте, задыхаясь под шубой, иду,
Как больная рыба по дну морскому.
Трамвай зашипел и бросил звезду
В черное зеркало оттепели.
Раскрываю запекшийся рот,
Жадно ловлю отсыревший воздух, –
А за мной от самых Никитских ворот
Увязался маленький призрак девочки.
25 марта – 17 апреля 1918
* * *
Обичам да говоря думи
несъвсем подходящи.
Прикови ме, ти синева,
с нитове тънко-звънтящи.
От всички вериги и болки
извират неведоми стихове.
Там всяка дума парола е,
оплетена в мрака среднощен.
Мъчителни вашите речи
са сякаш към кръст приковани.
А на мен тревата ми шепне
думички приласкани.
Пречиства всички неволи
ритъмът еднообразен.
Утихват старите болки
под напева безстрастен.
Свободно пей синевата
песни неясно-звънтящи.
Раждат тайни словата –
не съвсем подходящи.
30 април – 22 май 1907, Лидино
* * *
Люблю говорить слова,
Не совсем подходящие.
Оплети меня, синева,
Нитями, тонко звенящими!
Из всех цепей и неволь
Вырывают строки неверные,
Где каждое слово – пароль
Проникнуть в тайны вечерние.
Мучительны ваши слова,
Словно к кресту пригвожденные.
Мне вечером шепчет трава
Речи ласково-сонные.
Очищают от всех неволь
Рифмы однообразные.
Утихает ветхая боль
Под напевы грустно-бесстрастные.
Вольно поет синева
Песни, неясно звенящие.
Рождают тайну слова -
Не совсем подходящие.
30 апреля – 22 мая 1907, Лидино
* * *
Беше на улицата полутъмно.
Скръцна под стрехата стъкло.
Светлина се промъкна, перде се изви,
сянката падна и под стената се сви.
Щастлив е, който лети със главата надолу –
макар и за миг, всичко за него е ново.
23 декември 1923, Saarow
* * *
Было на улице полутемно.
Стукнуло где-то под крышей окно.
Свет промелькнул, занавеска взвилась,
Быстрая тень со стены сорвалась –
Счастлив, кто падает вниз головой:
Мир для него хоть на миг – а иной.
23 декабря 1923, Saarow
