Константин Канев

Змиино гняздо

(Край овчарския огън)

Отдавна е било! От Горна махала имало човек на име Коста. Никой не знае от кой род е бил той. Немал си имотец в село да оре и сява, та прехвърлил билото на Момина вода и чак в Лопуха тръгнал да търси земица и паша за малкото си стока. Бил тих и мълчалив, от пролете до подзиме самотно живеел в това дере. Сред гората си сторил малка нивичка – с пожар отнел парче земица от гората и я сявал с ечемик. Самотник е бил този Коста! Орал и копал, севал и жънел, вършеел и мелел. Сам си бъбрел с добитъка, само от време на време се чувала пищялката му. Продумвал “от дъжд на вятър”, та някои мислели, че е ням. Живо същество не убивал, всички земни и небесни гадове му били мили, скъпи и драги. Змия, ако му се изпречвала на пътя, той я заобикалял, за да не я изплаши. Оплаквали му се овчарчетата:
- Стрико Коста, снощи вълкът ми взема една овца.
- Еее, вълк е, ще вземе, това знае, и той има корем.
- Стрико Коста, – му вика друг, – мечка ми грабна една коза заедно с чана.
- Еее, мечка е, щом ние не й даваме, тя ще си откраде, и тя трябва да живее – успокоявал го той.
- Ами защо мечки и вълци не нападат твоите овчици? – питали го овчарите.
- Защото сме комшии, от сняг до сняг тук живеем заедно, нито аз им преча, нито те ми бавят – усмихнато им отговарял Коста.
Овчарите смятали, че от самотия е подивял в това дере, с хора не се събира, а с вълци и мечки аркадашлък прави. Други подхвърляли, че е магесник и чародеец, “своите овци чува и варди, а вълците и мечките праща към нашите…”
Една пролет Коста цял месец разчиствал и сякъл дървета и храсти. Чакал лятото, когато изсъхнат, да ги запали, нов пожар ще стори и го засее пак с ечемик. Застанал той пред пожарището си, прекръстил се и извадил огнивото да запали пожара. Внезапно се стъписал: забравил, че по обичая, преди да запариш сухотията, трябвало три пъти да се провикнеш – всичко живо да бяга. С разтреперан глас извикал:
- Каквото живо има под дърве и камене, да излиза, че паля пожара! Ее ейй, чуете ли, живинки и гадинки, бягайте, че ще изгорите! Чухте ли и вие, змии и гущери, излизайте и бягайте, лю ей сига ще фулькна хвойната – потретил стопанинът.
Запукали и затрещели сухите храсти, вдигал се висок пламък. И ето, една змия изпълзяла под сечището, но пак се връщала в средата на хармана и тревожно свистяла. Домиляло му за змията, тръгнал към нея, а и огънят наближавал средата. Тук змията съскала и обикаляла своето гнездо. Надникнал Коста и видял преплетени на кълбо малки змийчета, облизвани от пламъка. Свалил си дуламата, с ръка стиснал ръкава, а с другата хванал змийчетата и ги турил вътре. От огъня ризата му пламнала, косата и мустаците му били опърлени, но успял да изнесе децата на ужасената майка… И тогава змията дигнала глава и му проговорила с човешки глас:
“Добри човече, всички хора се страхуват от нас, мразят ни и смятат, че сме студени животни и носим смърт и ужас. А ти се хвърли в огъня, за да спасиш рожбите ми. Какъв си ти – умен ли си, добър ли си или си някой чудак и искаш да обърнеш света наопаки. Но днес ти ми направи голямо добро – готов беше да изгориш, за да ни спасиш. И аз знам как да ти се отблагодаря. Ще ти дам дара да се сяташ езиците на всички животни. Това ще ти помага в живота, дори може от смърт да те избави, както ти днес спаси нас…”
Озадачил се Коста какъв ли може да бъде този дар – да се сята човек от езиците на всички животни. Нима животните си имат езици и си говорят едни други?
На другия ден, случил се топъл и задушен, а черни облаци пълзели от Карабалкан. Гърмяло… тряскало и след обед заваляло. Мълнии святкали, гръмотевици се сипели над гората. Далеч бил Коста от колибата си, потърсил сушина под стара и висока ела, под която капка дъжд не капвала. Но това дърво било гръмовито, от върха до корена му се виждали мълневи рани. А когато мълниите отгласяли, той чул кълвачът да чука – чук-чуукк… чуукк… чуукк… къкъ… къъкъъъъ…, а Коста разбрал, че кълвачът му казва веднага да напусне старата ела… да се махне от това място…
Чудно как се сятам от езика на това пиле, ето го дара от змията, си рекъл и се махнал от дървото! Изминал десетина крачки и гръм се строполил над елата, и тя се превърнала в бели трески!
След няколко дена повикали Коста да замести на мандрата стар мандраджия, който отишъл в село да жени малкия си син. Там имало хиляда дойни овци, разделени на два билюка – бели и черни. Вечерно време лежали в заградени котари поотделно. Посред нощ една овца от белите пробляла: “Тази вечер сме гладни, сегмалжиите не ни напасаха добре, хайде да отидем в Дерин кедик в овесето и да се напасем…” Обадила се друга от черните: “Бива… бива… и ние сме гладни и ние ще дойдем.”
Коста единствен разбрал какво си говорят овцете и побутнал баш сегмалжията да стои буден, защото овцете се готвят да стават през нощта. Но той само му се изсмял, изругал го и отново захъркал. Рано преди зори баш мандраджията станал и излязъл от мандрата, и видял, че няма ни една овца в кошарите, а кучетата спокойно си спели. Скочили сегмалжиите да търсят овците, но наоколо не се чувал ни чан, ни татралка, ни тюмбелек. Върнали се в мандрата и обвинили Коста, че той уж ги е пуснал.
- Нели ви казах нащрек да спите, овците се сдумаха нощес, че ще ходят да пасат на Дерин кедик…
- Как се сяташ от овчия език бре, магесник такъв, ти си ги пуснал нарочно, друг път не помним да са бегали посред нощ.
- Да, магесник съм, идите сега ги докарайте, та да сядаме да ги доим – им отвърнал той.
Овците опасли сто декара овес, отгоре на всичко ги връхлетели и вълци, които издавили десетина брава. Хвърлили вината върху Коста, изгонили го от мандрата, люто му се заканили да го бият, че си послужил с нечиста сила и пакости на овчарите.
Наскърбен, Коста си хванал муленцето и тръгнал към Лопуха и колибката си. Другия ден отишъл в Буковака над ливадата си да бере дърва. Кротнал един бук, забил брадвата на него и седнал да си свива цигара. Малка пепелява птичка кацнала наблизо и заповтаряла: “Пъънн, пъънн, пъънн!” Тревожно клатила ту глава, ту опашка… “таз вечер да бягаш от колибата си, ще дойдат овчари да те убиват…” Вечерта Коста останал в гората. А среднощ дошли вбесените овчари и колибата му пламнала.
Изгубил се Коста с муленцето, никой не знаел къде се губи цяло лято. Чак наесен, когато овчарите заминали в полето, той се върнал да покрива изгорялата си колиба. Улисал се Коста в работа, дори не подозирал, че Коланските заговезни и Никулден отдавна са минали. Наум не му идвало, че може сняг да го притисне, да му препречи пътя към село. Валели дъждове, запрехвърляло и сняг, но той се сгушил в колибката си да пренощува, та сутринта да си тръгне към Горна махала. През нощта чул да реве мечка в Каракуската тъмна гора. Отворил вратата, навън бушувала виелица, а мечката продължавала да проревава и му викала: “Коста, Коста, стани си тръгни за село, защото ще натрупа сняг и тук ще умреш от студ и глад.”
Послушал Коста мечката и през нощта си тръгнал. Едва изкачил върха, фъртуната го подбрала из голия картъл. Цялата планина потънала в студ, сняг, виелица и мъгла. Опъвал той муленцето напред, а то го дърпало назад. И в тъмната нощ Коста чул зад гърба си вълчи вой. Изплашил се, мулето зафръщяло, а вълците виели и повтаряли: “Коста, Коста, пътя си сбъркал, пусни мулето напред, хвани се за опашката му, то само ще те отведе право вкъщи…” Хванал се той за опашката и муленцето през бури и преспи го довлачило до дома му. Така мечката и вълците спасили живота на своя съсед от Лопухското дере.
Вкъщи влязъл премръзнал, а бабичката му седяла край огъня.
- Чи как дойде, старец, в това лошо време, кой те доведе дотука – запитала тя.
- Змията ме доведе, бабо, змията, дето й спасих дечинките, а сега тя мене спаси – отвърнал Коста.
- Чи какви змии галчиш, старец, посред зима. Мяса да си сборкал по Лопухан?
- Еехх, бабо, бабо-оо, не съм полудел, на този свят направи добро, ако ще и на змията, то пак добро ще те намери.
И оттогава дори до днес, там, далеко, в Лопуха има вековна гора. Навлезеш ли в нея, посреща те горски хлад, от тишината и мълчаливото величие на балкана тръпки те побиват. Само зорко око ще забележи, че в стари времена тук е стъпвал човешки крак, ще зърне стари вади от съседните дерета, над тях следи от стари синори и дувари, които и сега крепят ронливата и плаха пръст. Обраслата с вековни дървета равна поляна и днес се казва Костова ливада! Западно от нея, на билото, пак в гората стои замислена и отънала в зелен мъх грамада – руината от Костовата колиба, на която овчарите казвали Змиини камъни и Змиино гняздо. Тук хората често виждали пепелянки. И като някаква нощна птица, изхвръкнала от опушена мандренска стряха, това, долетяло до нас от вековете, овчарско сказание накрая “повелявало”: “Никой овчар да не убива змия на Костова ливада, защото тя е сайбия и берекетлия на цялата планина!”