ДО КРАЯ НА ПЪТЕКАТА
ДО КРАЯ НА ПЪТЕКАТА
До края на пътеката -
и всичко - пак от нулата.
Но в шарките на чергата,
под стрък от лавандулата
ще си почине лятото
след голото си скитане,
а аз ще скътам златото
на слънцето от питата,
от ореха - черупката,
от праскова - костилката…
А на съня в хралупата
са ми от юни билките.
Че идвал ред за зимен сън? -
да спи в земята семето!
И куче да не вържеш вън,
а аз си връзвам времето -
пак в края на пътеката,
където все от нулата
летата ми изтекоха
в реката - надочулата…
ЕСЕНТА НА МАЙСТОРА
Стига дяла гердели -
не виреят в тях розите.
Дай ръце отмалели -
нося ти сладко грозде.
Ти опитай - ще видиш
че са зрели зърната.
Не ме гледай накриво,
ще изметнеш дъската.
Виж що цвят е изсъхнал -
отесня им на розите.
Днес ти идвам по мръкнало
да опиташ от гроздето.
В тази есен, най-мъчната,
аз съм твойто разковниче.
Не гердели, а бъчви
натегни с тия обръчи.
Излиня им хастара
на летата разголени -
наметни ме със старата
топла дрешка на спомена
и ела да окъсаме
с теб последните гроздове.
Прокървиха ти пръстите
от бодлите на розите.
Стига чука на вятъра -
стават празни очите ти.
Разнебити тезгяха си,
стърготина са дните ти.
Грозде - тежко олово
ти оставям в ръката.
Помисли си. Ще дойда
пак на кукуво лято.
С БОДИЛ В ПЕТАТА
С бодил в петата на любимия -
и от безпътната трева
сега куцукаме към зимата,
нарамили безброй лета -
че то не бяха луди билета,
че то не беше жар и пек,
и кацнали на рамо пилета,
и все един такъв късмет!
И ето, куца днес любимият -
съвсем буквално, при това.
Подпирам го на път към зимата,
че спускането от върха
прилича на безславно връщане
след отшумяващ панаир -
крепим се уж, а се прегръщаме -
оттук дере, оттам - баир.
Кърви петата на любимия -
таз ахилесова пета! -
пословичната права линия
не е в безпътната трева.
Сега ще му превържа раните -
да ме запомни той с добро,
че есен се заглеждат враните
на сляп в едничкото око…
СЕЗОНИТЕ
Валя еднозначно дъждът.
Дори и сълза не отрони.
Течеше по калния път
последният ден на октомври.
Помъкнах си стария сак -
все с него пренасям сезоните
до другото слънце и чак
отвъд всички дрипави спомени.
И тъй - не заплака дъждът.
Той само валя еднозначно,
и тече по калния път,
и с времето бяхме наясно.
Небето след туй се съвзе,
но станах по-бледа от скука,
сълзата ми - капка в море -
в прозореца спря да почуква.
Потеглих. Какво от това,
че мъкнах на гръб сто сезона -
небето закръгли дъга
и стана на шарена стомна.
Един Господ знай от къде
поникна на пътя ми цвете.
През локвите мина дете
и хукна напред битието.
СЛЕДОБЕДНО ВРЕМЕ
Следобедната възраст на деня
е топла като пазва на кърмачка -
тогава стихва цялата земя
и натежава, натежава крачката.
Догаря ден, но изпод пепелта
на думи, мисли, и дела човешки
ще светне като въглен утринта -
да ни събуди - праведни и грешни.
И мракът ще остане зад гърба,
а зад гърба - дано и враговете
да видят във лицето на деня
очите на детe и стръкче цвете.
И пак така - в следобедния час,
изпратил светлото, посрещнал мрака -
човек да си рече - и то на глас:
Добър бе този ден, че ме дочака.
