Георги Михалков

Виктор често сънуваше един и същ сън. Не разбира се всяка седмица, а на два или три месеца или на половин година веднъж. На сутринта се събуждаше и се чувстваше щастлив. Беше сигурен, че след като през нощта сънят отново го е споходил, ще му се случи нещо ново и хубаво. Ставаше от леглото усмихнат и очакваше целият ден да е светъл и необикновен, както сънят му подсказваше. Разбира се не му се случваше нищо необикновено, но Виктор беше щастлив, че любимият му сън пак го беше посетил и както винаги внезапно и неочаквано. Понякога забравяше за този сън, но минаваше време и сънят отново идваше при него, за да му напомни, може би, какво му се беше случило някога, много отдавна и никога да не забравя този случай.
Сънят започваше обикновено и малко безинтересно. Най-напред Виктор виждаше огромна непозната гара с много хора, които навярно щяха да пътуват за някъде или пристигаха отнякъде. На тази гара беше и той. Не стоеше, а обикаляше и търсеше някого. В първия миг не знаеше кого точно търси в съня си, но после бързо се досещаше, че търси едно момиче, не много високо, слабо с черна пола и черно леко палто, толкова късо, че приличаше по-скоро на сако, с тъмна къдрава коса, а очите й лъскави като диви кестени.
Обикаляше гарата, блъскаше се между хората, прескачаше куфари и чанти и търсеше момичето. Не знаеше нито как се казва, нито откъде е, нито какво прави на гарата, но беше сигурен, че е някъде тук, между многото хора, и неочаквано и внезапно ще го съзре в тълпата, и веднага ще го познае. Нямаше начин да не го намери и да не го мерне между хората. Беше сигурен и продължаваше да върви, да обикаля и да го търси. Знаеше, че непременно ще го намери.
Събуждаше се без да намери момичето, но радостен и доволен, че пак е сънувал този сън и е търсил необикновеното, красиво и загадъчно момиче на непознатата и шумна гара.
Виктор много добре знаеше защо сънува този сън и нямаше нужда да го разгадава и тълкува, да се пита какво означава и какво му подсказва. Сънят само му припомняше една случка, станала много, много отдавна, когато беше още студент, през онези далечни години, изпълнени с младежки авантюризъм и приключения. Тогава свиреше соло китара в една студентска рок група и през месец юни, спомняше си много добре, че беше юни, ги поканиха в Лайпциг на международен студентски рок фестивал.
Случи се така, че групата замина, а Виктор щеше да се присъедини към тях след два дни, защото по някакви неизвестни причини издаването на паспорта му се забави. Още, когато си получаваше паспорта в районното управление на МВР, си помисли, че не започва добре това турне, но тогава не можеше и да предполага какво ще му се случи.
По онова време пътуването в чужбина ставаше главно с влак. Нямаше международни автобусни линии. Само тези, които имаха повече пари, можеха да летят със самолет, но студентите пътуваха с влак, защото ползваха някакво международно студентско намаление по железниците.
Пътуването започна добре. Виктор се качи на влака от централната гара в София, настани се в купето и се зачете в някакви вестници, които беше взел със себе си. Нямаше много багаж, куфар и китара. Приятелите му от рок групата бяха взели всичко необходимо за концерта.
Влакът минаваше през Румъния и в купето, в което седеше Виктор, влизаха и излизаха хора. Качваха се от различни гари в Румъния, слизаха на различни гари и Виктор имаше усещането, че на румънска територия влакът не е нито експресен, нито бърз, а пътнически, защото често спираше и твърде много хора пътуваха с него. В купето разговаряха на различни езици: румънски, унгарски, а може би и чешки. Само Виктор беше българин и си мълчеше, свит в ъгъла, до прозореца.
От дългото пътуване беше доста изморен и, малко преди да пристигнат в Будапеща, заспа. Изглежда дълбоко беше заспал, защото усети, че някой силно го тупа по рамото и се опитва да го събуди. Отвори очи и видя пред себе си едър мустакат мъж в униформа, който му говореше нещо на чужд и странен език. Трябваха му няколко секунди да се досети, че това е кондукторът, който говори на унгарски и който сигурно му иска билета за проверка. На румънско-унгарската граници кондукторите се бяха сменили и вече ги проверяваше унгарски кондуктор.
Виктор бръкна в джоба на сакото си, което висеше на закачалката над главата му, за да си извади билета и изтръпна. Обля го леденостудена пот. Джобът му беше празен. Нямаше го нито билетът, нито паспортът, нито портфейлът му. Скочи и старателно прерови всички джобове на сакото. За по-малко от секунда напълно се разсъни, но джобовете му бяха абсолютно празни. Остана прав и неподвижен, сякаш поразен от внезапна светкавица. Инстинктивно погледна нагоре към багажа си и с ужас видя, че и куфарът, и китарата му ги няма. Огледа се изумен. В купето седяха мъж и жена, възрастни, по всяка вероятност унгарци или по-точно унгарски селяни, защото мъжът беше със странно черно бомбе, а жената с някаква много широка шарена рокля. Виктор си спомни, че преди да заспи, в купето имаше двама младежи, които по всяка вероятност отдавна бяха слезли и взели със себе си китарата, куфара му и всичко, което имаше в джобовете на сакото му.
С мимики и жестове, ту на български, ту на руски, се опита да обясни на кондуктора, че са го обрали и че няма нито билет, нито паспорт, нито багаж. Кондукторът изглежда добре го разбра, но не от жестовете му, а от трагичната му физиономия и от насълзените му очи. На развален руски език кондукторът се опита да му обясни, че трябва да слезе в Будапеща и там да се оправя, както може, защото без паспорт и без билет няма да продължи за Германия. Да. Това беше единственото решение.
Изплашен, отчаян и разгневен Виктор слезе на будапещенската гара и остана на перона, докато влакът потегли. Дълго гледа след него, до мига, в който и последният вагон изчезна и се стопи в далечината. Беше десет часа вечерта и той се чудеше какво да прави. Унгарският език му звучеше като тайнствени и неразбираеми заклинания. Нито можеше да обясни на някого какво му се е случило, нито някой можеше да го разбере. По високоговорителя на гарата мелодичен женски глас непрекъснато говореше нещо, вероятно съобщаваше кой влак кога и от кой коловоз тръгва и кой влак кога и откъде пристига, но Виктор не разбираше нито дума. За първи път в живота си стъпваше в Унгария, в Будапеща и не беше дори се замислял има ли и къде е в Будапеща българското посолство, как може да го намери и как там биха му помогнали.
Стоеше на перона забил поглед в релсите, които блестяха като безкрайни струни и изчезваха в нищото. Всичко, което си беше представял и мислил с вълнение и радост за Лайпциг, за рок фестивала и концертите, внезапно рухна, спука се като сапунен мехур. Вече беше наясно, че няма да види нито Германия, нито Лайпциг, но още не беше наясно кога и как ще успее да се върне в България. Имаше усещането, че ако беше се озовал сам в пустинята, може би по-лесно щеше да намери изход, отколкото тук, на будапещенската гара.
Болеше го, че го ограбиха и му взеха всичко, но най-му беше мъчно за китарата. Нова електрическа соло китара “Фендър Стратокастер”, английска, много скъпа, която баща му едва успя да я купи. Такива китари не се продаваха в България и баща му трябваше да търси връзки под дърво и камък, за да я намери. Успя да уговори някакъв стар свой приятел, който работеше в посолството в Лондон и той я донесе от Англия. За Виктор китарата беше жив човек, повече от брат и сестра. Толкова много я обичаше и сега страдаше за нея, както би страдал за загубата на много близък човек, но всичко беше безвъзвратно изгубено. Никога повече нямаше да види китарата си и нямаше да има вече друга такава китара.
Ставаше късно, перонът опустяваше и Виктор трябваше да влезе в чакалнята и там да дочака утрото. Опита да се успокои с думите: “утрото е по-мъдро от вечерта” , но не беше сигурен, че тази мъдрост може да му помогне. Влезе в просторната чакалня, огромна като заводско хале, и седна на една пейка. По онова време в чакалните на гарите през нощта оставаха доста хора. Повечето седяха по пейките, а в един ъгъл видя младежи, които бяха налягали на дюшеци и спални чували и спяха. Може би групово пътуваха за някъде и трябваше да пренощуват тук, за да хванат някой ранен влак, с който да продължат пътуването си.
Виктор седеше на твърдата дървена пейка и зяпаше безцелно пред себе си. Минутите едва-едва се изнизваха. Стрелките на големия стенен часовник сякаш не помръдваха. Вече беше гладен. Коремът му стържеше като лък по струните на цигулка. Тази нощ щеше да му се види безкрайна. Вече не му се спеше. Беше спал точно, когато не трябва.
Както се озърташе насам-натам, забеляза, че на отсрещната пейка седи момиче, по-точно млада жена, навярно две или три години по-възрастна от него, с черни коси и очи, лъскави като диви кестени. Седеше като него съвсем сама и за Виктор не беше трудно да се досети, че е от онези млади жени, които по онова време дискретно се разхождаха по гарите и автогарите и си търсеха мъже за една нощ. Опита се да отклони погледа си от нея, за да не си помисли тя, че той има желание да ползва услугите й.
Не можеше да се каже, че тя не привличаше погледите на мъжете. Не беше красива в точния смисъл на думата, но имаше нещо много чаровно в погледа й и в цялото й излъчване. Беше може би на двайсет и две или на двайсет и три години, със сочни като череши устни, с плавно извити вежди и очи, които блестяха и в които играеха пламъчетата на страстта. Дрехите й изглеждаха скромни и обикновени. Сигурно нарочно се беше облякла така, за да не се различава от другите млади жени наоколо. Черна пола, тънка светлосиня блуза и манто - леко черно манто, не закопчано, което разкриваше твърдите й като праскови гърди, набъбнали под тънката й блуза, а самата блуза имаше дълбоко деколте и показваше бялата й като сметана шия.
Колкото и да се опитваше да не я гледа, Виктор отвреме навреме не се сдържаше и хвърляше бързи погледи към нея. Младата жена продължаваше да седи на пейката и се правеше, че не забелязва хората наоколо, но понякога леко се усмихваше, когато покрай нея минаваше мъж. Виктор си мислеше, че тя не го забелязва, но в един момент замръзна изумен и с широко отворени очи.
Младата жена беше станала от пейката и бавно се приближаваше към него като му се усмихваше приветливо. Докато се усети какво става, тя седна до него на пейката и съвсем непринудено му каза “здравей” на английски. Виктор веднага разбра за какво става дума и се опита да събере знанията си по немски език, за да й обясни, че не е от тези, за които го взема. Отговори на поздрава й и побърза да й каже, че е българин и не знае унгарски. За негова голяма изненада младата жена му отговори също на немски:
-Вижда се, че си чужденец, но не предполагах, че си българин. Никога досега не съм разговаряла с българи. Какво правиш тук сам, на гарата, и по това време?
Много бавно и трудно Виктор й обясни, че е студент, пътувал е за Германия, но във влака са го ограбили, взели са му всичко, и парите, и паспорта му, и куфара и китарата му. Сега няма нищо и чака да се съмне, за да се опита да намери българското посолство. Изглежда тя добре го разбра, но не по объркания му немски език, а по отчаяното му и безпомощно изражение.
-Не се притеснявай - каза му весело. - Всичко ще се оправи. Ще ти помогна. Когато слънцето изгрее, ще те заведа в българското посолство. Няма страшно.
-Ще ми помогнеш, но защо? - попита я Виктор объркан и веднага усети, че по-глупав въпрос от този не би могъл да зададе.
-Как защо? Защото някой трябва да ти помогне. Сам в Будапеща няма да се оправиш.
Всичко това тя каза толкова категорично, че той не можа нищо да й отговори.
-Сигурно си гладен? - попита го след малко.
-Не - побърза да възрази Виктор, но вече наистина умираше от глад.
-Как не. Седиш тук като препариран повече от час и половина. Аз за това време щях пет пъти да огладнея. Ела с мен.
Тя стана и го хвана за ръка. Виктор усети меката й топла длан и сърцето му трепна от вълнение. Неволно му се прииска по-силно да стисне ръката й. Погледна пръстите й. Бяха тънки, дълги и изящни като на цигуларка. Върху малките й поддържани нокти имаше блед седефен лак. Водеше го към дъното на чакалнята. Спряха пред един павилион. Тя поръча два хот-дока и кока кола. Виктор така беше изгладнял, че веднага отхапа голям залък и жадно надигна шишето с колата. Имаше чувството, че никога през живота си не беше ял толкова вкусен хот-док. Тя го гледаше как яде и сигурно вътрешно му се смееше. Навярно не беше виждала толкова гладен човек.
-Как се казваш? - попита тя.
-Виктор. А ти?
-Илона.
Може би не се казваше Илона, но Виктор се съгласи с името, което му каза. Не беше ли все едно как се казва?
-Искаш ли да разгледаш нощна Будапеща? - попита Илона. - Сигурно друг път няма да имаш тази възможност.
За секунди той се поколеба какво да й отговори, но по-лошо от това, което му се случи във влака, не можеше да му се случи. Нямаше нито документи, нито пари. Не можеха пак да го ограбят, а и какво повече да му вземат. Този ден вече му се случиха толкова неща, че още нещо нямаше да му е нито в повече, нито по-малко. Усети и любопитство, какво би му показала Илона от нощна Будапеща.
-Да - отговори.
Тя пак го хвана за ръка и го поведе към изхода на гарата. Едва ли друг път би имал тази възможност да разгледа нощна Будапеща.
Илона навярно беше решила тази нощ да не работи и да я посвети на него, и Виктор не можеше много добре да си обясни това нейно внезапно решение, но в живота и в постъпките на хората се случват странни и необясними неща. Често в човешките постъпки няма никаква логика и последователност. Напразно търсим смислено обяснение и се опитваме да отгатнем защо човек постъпва по един или друг начин, но не винаги успяваме.
Нощна Будапеща наистина беше приказна. Когато излязоха от гарата, Виктор сякаш пристъпи в непознат и вълшебен свят. Широките безлюдни и тихи улици бяха силно осветени. Сградите се изправяха мълчаливо като внушителни замъци с фасади, украсени с орнаменти и скулптурни фигури. По улицата, по която вървяха, постройките една с друга не си приличаха. Бяха на четири или на пет етажа, но красиви и внушителни.
Хванати за ръце неусетно стигнаха до Дунава. Спряха на брега. Голямата река се полюшваше едва-едва. В тъмнината приличаше на гладко кадифе, в което се отразяват светлините на града. Мостовете висяха като гирлянди. Стояха двамата пред един масивен мост с два големи каменни лъва.
-Това е верижният мост - каза Илона.
На отсрещния бряг се издигаше хълм, а там на него се виждаха бели кули, също силно осветени. Всичко беше като в приказка. Струваше му се, че се разхожда в най-красивия и най-романтичния град на света. Беше забравил за кражбата, за страха и притеснението. До него стоеше непозната млада жена, която сякаш му беше подарила нещо много ценно и много скъпо. Мислено си повтаряше необикновеното й име: “Илона, Илона.”
Преминаха по верижния мост и тръгнаха по брега, натам, където започваше хълмът. Като че ли бяха само двамата в огромния, притихнал и спящ град. Вървяха нагоре и Виктор вече искаше тази нощ никога да не свършва, да не идва изгревът и да остане с Илона завинаги. Да усеща меката й топла длан и дългите й нежни пръсти. От време навреме тя се опитваше да му обясни на немски къде се намират и как се казват сградите, покрай които минаваха, но той не я слушаше. По-важно беше, че тя е до него и чува напевния й мелодичен глас. Тръгнаха по някаква алея между високи дървета и продължиха към върха, към белите кули.
Когато се изправиха на кулите, започна да се зазорява. Беше хладно и двамата потръпваха от студения утринен вятър. На изток небосклонът се обагряше в нежнорозови отблясъци. Слънцето бавно се издигаше и ги огряваше двамата, изправени на кулите. От тук вече ясно се виждаше почти целия град. На другия бряг на Дунав се открояваше величествена сграда. Илона проследи погледа му и каза:
-Това е парламентът.
По-нататък се издигаше куполът на голяма катедрала.
-А това там е базиликата “Свети Стефан”.
Тръгнаха към града.
-Отиваме в посолството - каза Илона.
Виктор вървеше бавно. Знаеше, че това са последните му мигове с нея. Повече никога нямаше да я види. Пред посолството се разделиха. Нямаше смисъл да я пита за адреса й. Нямаше да му го даде или щеше мило и любезно да го излъже.

Колко много години минаха оттогава. Когато сутрин се събуждаше след хубавия сън, не искаше да пресмята колко години са минали от срещата му с Илона. Продължаваше да я търси в сънищата си и все му се струваше, че ако някога пак отиде в Будапеща, ще я намери пак там, в чакалнята на гарата, на онази същата пейка, така, както я видя за първи път когато беше студент.

4. 10. 2011 г.