ВЕЧЕР
ВЕЧЕР
Тишина. Тишина всред града,
в тая лятна и хубава вечер -
вън е празнично шумно, тълпа,
гласовете се чуват далече.
Тук в преливна и нежна борба
светлината и мрака се сплитат
и нещата добиват лица
на болник - много бледи и свити.
И от ъглите здрачът пълзи,
сякаш жив, синя хурка обръща,
и додето вън още свети,
той изпълнил е цялата къща.
Тишината тогава нахлува,
все по-пълна, и властна, и смела,
и часовника вече не чувам,
от умора и той вече спрел е.
Гласовете се чуват далече,
вън е празнична, шумна тълпа,
в тая лятна и хубава вечер -
тишина, тишина, тишина.
1939
ШОПЕН
Тази тиха песен на пианото
като вятър пролетен люлее
цъфналите клони във градината,
за неща забравени и минали
и които някога ще станат,
с тихи думи тя ти пее
- с думи, нивга неизказани,
само някога помислени, -
ти не можеш в този миг да мразиш
и от всичко лошо си пречистен;
тази тиха песен на пианото
само миг при тебе ще остане
и със леки стъпки ще отмине,
ще полюшне клоните в градината,
ще се свие бавно в цветовете
или ще политне към небето,
в облаците сребърни и сиви
- само чисто и красиво
ще остане спомена в сърцето.
1939, юни
София
КАРТИНА
Чело съм прилепила до стъклото -
прозорецът е ледена завеса.
Безцелно гонят се навън във мрака
рой фигури от вятъра отнесени.
И острото скриптене на трамвая
при ъгъла не може да прокуди
на тази вечер странната магия -
от тоя зимен сън да ме пробуди.
Аз дишам леко и мълча.
Дъхът е замъглил стъклата.
Във нежно грейнала звезда
отсреща виждам светлината.
Рекламите са цветен дим
и буквите не се четат.
Мъглата - сребърен килим,
по който призраци вървят.
И през неясното петно
израства приказна картина.
Притискам пламнало чело
и спирам дъх да не отмине.
1940
***
Страниците на някои книги
са толкова често обръщани:
отминаваш познатите мисли
и при тях наново се връщаш.
И музиката, която обичам,
не е никога една и съща,
никога не си прилича,
когато при нея се връщам.
Може би с тебе ще стане,
мисля си - може би същото,
както с книгите и старото пиано,
гдето винаги отново се връщам.
1940
***
Слънцето е подмладило къщите,
станали са празнични и нови,
слънцето оградите превръща
в жежки и натегнали окови.
Бляскаво издига се кубето
като длан на черковата стара,
вкаменена горе всред небето -
във молитва всеки ден повтаряна.
Няма облак врязан в синевата,
само над безбройните комини
гони бели сенки вятърът
- къщите нанейде ще заминат…
***
Снегът върху стария град
пада толкова нежно;
сякаш обич докосва
уморените къщи.
И никой така не прегръща,
и никой така не целува лицето,
само може би ти
- моя много далечна,
си милвала нявга детето.
Край фенера
светлината е бисерен прах
върху мрачната вечер.
Много чисто искри.
Става така беззаветно
и мислиш - така е далече
всякакъв грях
от тази земя посребрена.
Отминавам сама -
една сянка из стария град,
много плаха и млада.
Снегът нежно пада
и в него стопена е
твоята мисъл и болка,
болката земна.
1943
Виена
