Петър Динеков

Весела Василева има стран­на съдба: не­поз­на­то име за ши­ро­ки­те об­щес­т­ве­ни и чи­та­тел­с­ки кръ­го­ве и не­обик­но­ве­но та­че­на и оби­ча­на в сре­да­та на сво­ите връс­т­ни­ци и приятели. За мал­ци­на у нас са пи­са­ни та­ки­ва въз­тор­же­ни думи:

“Всяка лич­ност е неповторима. Весела бе ед­на мно­го ра­но из­г­ра­де­на лич­ност с го­ля­мо очарование, го­ля­мо дарование, го­ле­ми изисквания, ори­ги­на­лен ум. Нейното при­със­т­вие съз­да­ва­ше осо­бе­на атмосфера. Затова та­ка се чув­с­т­ву­ва от­със­т­ви­ето й.

За нас в мла­деж­ки­те го­ди­ни тя оли­цет­во­ря­ва­ше ед­на мо­же би ро­ман­тич­на пред­с­та­ва за красотата. Беше ней­но ду­шев­но и те­лес­но въплъщение. Но кра­со­та­та е не­уло­ви­ма за обек­ти­ва - прех­вър­лим ли за­па­зе­ни­те снимки, ще ни ста­не още по-мъчно: ни­то ед­на не мо­же да по­ка­же ис­тин­с­кия й чар” (Невена Стефанова).

“Тичах мислено по стълбището  на Първа девическа гимназия, по сумрачните коридори, задъхана, да гоня един рус лъч, който озари юношеството ми с поетично вълшебство. Дошла от малкия град, на прага между детството и младостта  (все на някакъв праг!), с жадни, провинциални очи аз търсех въплъщение на столицата, на културата, на изяществото. И го открих още в първия учебен ден, в първото междучасие. Една девойка прекоси коридора, сякаш излязла от картините на Ботичели. Не! От никакви картини, от никакви сравнения. Тя бе несравнимост, неповторимост. Това ме прониза с ослепителна ясност от пръв поглед. Не може да се опише, нито да се разглежда на съставки: коса, очи, фигура, движения. Тя бе самата хармония. Излъчване на изтънчена духовност. Името й се понесе с тайнствен шепот между нас: “Весела Василева, поетеса.” Звучеше като музика от клавесин. И остана завинаги в душата ми, незаглушено от шумотевицата на идващите десетилетия, незасенчено от толкова промени, увлечения и разочарования” (Блага Димитрова).

“Весела Василева притежаваше дарбата да общува непринудено и топло с приятели и познати. Спомените за нея са живи - времето не ги заличи. Рядко надарена личност, излъчваща духовна и физическа хубост, тя не само пишеше талантливо, но и обичаше да рисува. И рисуваше хубаво. Помня нейни малки по формат, но наситени с много настроение акварели, рисувани в плътно кафяви и небесносини тонове, хармонично съчетани…

От тези далечни години незабравим остава споменът за откриването на ученическата ми изложба в Първа мъжка гимназия през 1937 г., на което присъствуваха, разбира се, и приятелските ни кръгове около списанията “Звън” и “Ученически подем”. Изложбата ми откри Весела Василева с чудесно слово, започващо с думите: “Ние, младите…”. Колко отдавна беше това и колко странно звучат сега тези думи “Ние, младите…” (Найден Петков).

Не бих ис­кал да про­дъл­жа­вам със спо­ме­ни на връс­т­ни­ци­те и при­яте­ли­те на Весела Василева - меж­ду тях са Александър Геров, Емил Манов, Валери Петров, Михаил Величков, Богомил Нонев, Кръстю Мирски, Стоян Каролев, Пеньо Русев и още мнозина. Те поз­на­ва­ха не са­мо човека, но и по­ете­са­та и це­ня­ха ней­но­то творчество. Случи се така, че ня­кол­кото  опи­та да се из­да­дат в от­дел­на кни­га сти­хо­ве­те на Весела Василева ос­та­на­ха без резултат; ед­ва през 1956 г. един ци­къл ней­ни сти­хот­во­ре­ния бе об­на­род­ван в спи­са­ние “Септември”.

Права е Блага Димитрова, ко­га­то казва: “Тежи ми не­из­пъл­нен дълг към Весела Василева, вдъх­но­ви­тел­ка­та на на­ша­та младост. Струват ми се ог­ра­бе­ни ид­ва­щи­те поколения, ко­ито не я познават. Стиховете й тряб­ва­ше от­дав­на да бъ­дат издадени, за да въ­ве­дат мла­ди­те чи­та­те­ли в нейния свят. Но та­зи та­лан­т­ли­ва по­ете­са все още е из­вес­т­на са­мо на щастливците, ог­ре­ни от жи­во­то й присъствие.”

Името на Весела Василева се по­яви в на­шия ли­те­ра­ту­рен пе­чат в края на три­де­сет­те години, глав­но в уче­ни­чес­ки­те и мла­деж­ки­те спи­са­ния “Звън” и “Ученически по­дем”. Биографията на Весела е кратка. Родена е на 22 декември 1919 г. в София в се­мейс­т­во с го­ле­ми кул­тур­ни интереси. Баща й Григор Василев, из­вес­тен по­ли­ти­чес­ки деец, ад­во­кат и общественик, е бли­зък при­ятел на пи­са­те­ли и художници: Йордан Йовков и Елин Пелин, Димчо Дебелянов и Христо Ясенов, Константин Щъркелов и Борис Денев, Никола Петров и Никола Танев, Александър Балабанов и Симеон Радев и др. Майката, Мария Василева, е мно­го кул­тур­на же­на и доб­ра пианистка, следвала в Берлинската консерватория.

От мал­ка Весела по­па­да в сре­да­та на хо­ра на изкуството. Безспорно то­ва под­по­ма­га раз­ви­ти­ето на ней­ни­те раз­нос­т­ран­ни дарби. Те са в ня­кол­ко области: литература, музика, живопис, театър. Постепенно ли­те­ра­тур­ни­те ин­те­ре­си надделяват. Подкрепят ги ней­ни­те учи­те­ли в Първа де­ви­чес­ка гимназия, осо­бе­но Маня Милетич - Букурещлиева; под­дър­жа ги ат­мос­фе­ра­та в уче­ни­чес­ки­те из­да­ния “Звън” и “Ученически по­дем”, къ­де­то тя сътрудничи. В тях Весела се сре­ща с ця­ла ре­ди­ца та­лан­т­ли­ви младежи, ко­ито през след­ва­щи­те де­се­ти­ле­тия ще иг­ра­ят зна­чи­тел­на ро­ля в на­ша­та литература.

Весела Василева пише и публикува стихотворения, малки разкази, приказки, литературни статии, критични рецензии (например за книгата на Елисавета Багряна “Сърце човешко”), статии за музика (”III концерт за пиано и оркестър на Панчо Владигеров”). Между ръкописите й се намират страници от интересен дневник, пътни бележки, есе за българката и др.

През 1938-1942 г. Весела Василева е сту­ден­т­ка по сла­вян­с­ка фи­ло­ло­гия в Софийския университет. Познавам я от те­зи години. Малко е да се каже, че Весела Василева бе­ше от­лич­на студентка. Не бих ис­кал да го­во­ря тук и за лич­но­то й очарование. Тя се на­ла­га­ше пре­ди всич­ко с го­ля­ма­та си култура, с раз­нос­т­ран­ни­те си ин­те­ре­си и с уме­ни­ето си да об­щу­ва с ко­ле­ги­те си не­пос­ред­но и естествено, с ду­хов­на­та атмосфера, ко­ято излъчваше. Помня лю­бов­та й към литературата, увлечението, с ко­ето го­во­ре­ше за поезията, страстта, с ко­ято тър­се­ше но­ви книги. Но пом­ня и интереса, ко­йто про­явя­ва­ше към ези­коз­на­ни­ето - оби­ча­ше да раз­го­ва­ря с мла­ди­те то­га­ва ези­ко­ве­ди Кирил Мирчев и Иван Леков (бъ­де­щи­те професори, вид­ни пред­с­та­ви­те­ли на бъл­гар­с­ка­та ези­ко­вед­с­ка на­ука), а съ­що и със сво­ите колеги, ко­ито ве­че бя­ха оп­ре­де­ли­ли ин­те­ре­си­те си към проб­ле­ми­те на ези­ка - Иван Гълъбов и Иван Дуриданов. Проф. Стоян Романски на­сър­ча­ва­ше ези­ко­вед­с­ки­те ув­ле­че­ния на Весела Василева, нас­то­ява­ше да про­дъл­жи на­уч­ни­те си за­ни­ма­ния в об­лас­т­та на езика, и ко­га­то тя за­вър­ши ус­пеш­но че­ти­ри­го­диш­ния курс на Историко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет в София, из­дейс­т­ва сти­пен­дия и я из­п­ра­ти да под­гот­ви док­тор­с­ка ди­сер­та­ция по ста­ро­бъл­гар­с­ки език във Виенския университет. Това бе в края на 1942 г.

Че Весела Василева се за­ни­ма­ва­ше мно­го се­ри­оз­но с проб­ле­ми­те на сла­вян­с­ка­та филология, то­ва е вярно. Бе още студентка, ко­га­то в спи­са­ние “Родина” (г. III, 1941, кн.3) бе об­на­род­ва­на ней­на­та доб­ре ар­гу­мен­ти­ра­на сту­дия “Въпросът за на­род­нос­т­та на све­ти Кирил и Методий”. Цитираната бо­га­та на­уч­на ли­те­ра­ту­ра по­каз­ва кол­ко за­дъл­бо­че­но Весела бе про­учи­ла един от най-труд­ни­те въп­ро­си от би­ог­ра­фи­ята на два­ма­та со­лун­с­ки бра­тя и бе взе­ла оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние в съ­щес­т­ву­ва­щи­те спорове, ут­вър­ж­да­вай­ки бъл­гар­с­ки на­род­нос­тен про­из­ход на братята. Весела Василева при­те­жа­ва­ше и не­об­хо­ди­ми­те способности, и не­об­хо­ди­ми­те дарби, и не­об­хо­ди­ма­та во­ля да са за­ни­ма­ва с проб­ле­ми­те на бъл­гар­с­кия език. Но все пак, стру­ва ми се, то­ва не бе ней­ни­ят сък­ро­вен път. Разговарях с нея пре­ди за­ми­на­ва­не­то й за Виена. Естествено, тя се рад­ва­ше на ус­пе­ха си, на стипендията; гот­ве­ше се да ра­бо­ти упорито, за да оп­рав­дае надеждите, ко­ито въз­ла­га­ха на нея  ней­ни­те професори. Привличаха я възможностите, ко­ито й да­ва­ше един стар, бе­ле­жит университет. Но пом­ня и ед­на ней­на пла­ха ус­мив­ка, в която  има­ше из­вес­тен страх от решението, ко­ето вземаше, ед­на не­уве­ре­ност да­ли то­ва бе ис­тин­с­ки­ят път, кой­то бе избрала.

Весела Василева за­ми­на за Виена в теж­ко време, в раз­га­ра на жес­то­ка­та война, ко­ято се во­де­ше в света,  в един град, в кой­то зло­ве­що тъп­че­ше хит­ле­рис­т­ки­ят ботуш. Тя ра­бо­ти там упорито, с ця­ла­та страст, на ко­ято бе спо­соб­на да се от­да­де на на­уч­ни занимания. Но във Виена Весела не бе се от­ка­за­ла и от сво­ята по­езия - на­пи­са ре­ди­ца стихотворения, в които се чув­с­т­ву­ва­ше ней­на­та дъл­бо­ка тре­во­га пред онова, ко­ето ста­ва­ше в света.

Преди да замине, Весела ми пре­пи­са най-ху­ба­ви­те си сти­хот­во­ре­ния в ед­на си­ня тет­рад­ка - за спомен, мо­же би с ня­как­во предчувствие. Тази тет­рад­ка па­зя и досега. Като сту­ден­т­ка Весела Василева про­дъл­жа­ва­ше да пи­ше стихове, но не печаташе. Не на­пе­ча­та и ни­то ед­но от стихотворенията, ко­ито бе на­пи­са­ла във Виена. Значеше ли то­ва от­каз от поезията? - Не. Само изчакваше; изчакваше, за да по­лу­чи при сво­ята го­ля­ма взис­ка­тел­ност по-дъл­бо­ка вът­реш­на убеденост.

Дори и при най-уси­ле­ни­те си на­уч­ни за­ни­ма­ния тя коп­не­еше “да пи­ше” - то­ва из­по­вяд­ва­ше в пис­ма­та до май­ка си. Весела ви­на­ги дъл­бо­ко е оби­ча­ла май­ка си, а се­га, след ка­то бе из­гу­би­ла ба­ща си (1942 г.), та­зи лю­бов бе се уве­ли­чи­ла още повече.

Получих от Виена ня­кол­ко писма. Искам да при­ве­да от­къ­с из две от тях, за да се ви­дят нас­т­ро­ени­ята на Весела през оне­зи години.

“Предполагате, че де­ко­рът тук ми до­па­да - тряб­ва ли да раз­п­ра­вям как­во удо­вол­с­т­вие е да вър­ви чо­век из ули­ци­те на един стар, сти­лен град? Понякога се спи­рам пред ед­на ху­ба­ва го­ти­чес­ка черква, сред ня­кой ма­лък площад, къ­де­то е нас­та­нен ти­хо един же­ле­зен мъж в ста­ров­ре­меш­ни дрехи, и съм прос­то благодарна, че съм тук сега.”

След опи­са­ни­ето на града, осо­бе­но в пред­ко­лед­ни­те дни, Весела ми­на­ва към впе­чат­ле­ни­ята от университета: “В уни­вер­си­те­та ще има мно­го ин­те­рес­ни не­ща за мене. В сла­вян­с­кия се­ми­нар прис­тъ­пих със стра­хо­по­чи­та­ние и със спо­ме­на за Миклошич и Ягич; пос­рещ­на ме г-н  Ziewehr, кой­то е мно­го при­вет­лив и услужлив. Там е уют­но и, съ­що как­то в уни­вер­си­те­та, там се раз­хож­да приз­ра­кът на дъл­го­го­диш­на­ тра­ди­ция”. И след­ват про­ек­ти­те на Весела за слу­ша­не на лек­ции по об­ща и спе­ци­ал­на етнография, сла­вян­с­ка и нем­с­ка литература, ви­зан­тийс­ко изкуство, сла­вян­с­ка и бал­кан­с­ка история, лек­ции за Стриндберг и Ибсен, уро­ци по полски. “Сега уча уси­ле­но немски, кой­то - о, учуд­ва­не - ве­че при­каз­вам” (31.ХII.1942).

Ето две из­вад­ки от пис­мо­то от 12. IV. 1943 г.:

“След то­ва дъл­го оправдание, не­ка Ви кажа, че съм жи­ва и здра­ва след мно­го из­пи­та­ния за здра­ве­то ми - из­м­ръз­ва­не на пръс­ти­те на ръцете, ан­ги­на и сто­маш­ни трагедии, - че про­лет­та във Виена е дош­ла и вся­ка сут­рин ста­вам с доб­ро са­мо­чув­с­т­вие и по­тег­лям към семинара. Той е мно­го близ­о до пансиона, но пъ­тят към не­го е мно­го красив. Всичко из­г­леж­да тол­ко­ва по-ху­ба­во под слънце! Слава богу, по­ве­че­то ми при­яте­ли от България си заминаха. Няма кой да ми се сърди, ко­га­то не ис­кам да излизам; да­же брат ми е в мо­мен­та на ски, а аз се чув­с­т­ву­вам на­пъл­но сво­бод­на от опе­ка и грижа. Наслаждавам се на сво­бо­да­та си и дъл­ги ве­че­ри си че­та при­ят­ни не­ща - на немски, раз­би­ра се. Сприятелих се с ед­на 60-го­диш­на виенчанка, ко­ято е мно­го ми­ла и об­ра­зо­ва­на же­на и има пре­дим­с­т­во­ да при­те­жа­ва чу­дес­на библиотека. Тя го­во­ри и съ­вър­ше­но френ­с­ки и английски, но удо­вол­с­т­ви­ето да го­во­ря с нея на тия ези­ци от­ла­гам за по-късно, ко­га­то ще знам по-доб­ре немски.”

Писмата са цен­зу­ри­ра­ни и Весела не е мог­ла да си поз­во­ли да пи­ше за впе­чат­ле­ни­ята си от войната. Но че те­зи въп­ро­си са я занимавали, се виж­да от раз­ка­за за две полякини, прик­ри­ли се с нем­с­ки име­на в пансиона. По-го­ля­ма­та от тях ис­ка да дой­де в България да след­ва химия; на­пи­са­ла е пис­мо до Рек­то­рата на Софийския университет. Весела ме мо­ли да про­ве­ря как­ва е съд­ба­та на ней­на­та молба.

Военна Виена оба­че про­зи­ра ве­че в стихотворенията, за ко­ито Весела пише: “Когато се осмеля, в ня­кой дър­зък мо­мент на настроение, ще Ви из­п­ра­тя един плик с ня­кол­ко стихотворения. Без писмо, за­що­то ня­ма да знам с как­во да ги придружа. Вие си ги про­че­те­те и не ми пи­ше­те за тях. Не знам за­що си втъл­пих в пос­лед­ни­те месеци, че ни­що ху­ба­во не мо­га да на­пи­ша. Пиша ги, защото трябва да ги напиша - бо­ли ме, ако не го направя. Но са­мо­чув­с­т­ви­ето ми спада, а и пре­ди ни­ко­га не бе­ше високо. Та ня­ко­га ще Ви пра­тя стихове, но не ми пи­ше­те ни­що за тях.”

Това е са­мо част от ежед­не­ви­ето на Весела Василева във Виена. Въпреки войната, въп­ре­ки тъ­га­та за близките, ся­каш всич­ко вър­ви доб­ре - и за­ни­ма­ни­ята в университета, и лю­бов­та към книгите, и поезията. Докторските из­пи­ти съ­що вър­вят добре. Нещо по­ве­че - Весела е наз­на­че­на за асистентка. На 6 яну­ари 1944 г. за­явя­ва на при­яте­ли­те си: “Днес е най-щас­т­ли­ви­ят ден от жи­во­та ми”,  и се за­път­ва към бъл­гар­с­ка­та ле­га­ция да пра­ти пис­мо в София за не­об­хо­ди­ми­те й книги. Ремаркето на един во­енен ка­ми­он се от­кач­ва и пре­маз­ва Весела, ко­ято е вър­вя­ла по тротоара. Умира след операцията, ко­ято й е би­ла нап­ра­ве­на от из­тък­нат ви­ен­с­ки хирург. Трагедията ста­ва че­ти­ри дни пре­ди го­ля­ма­та бом­бар­ди­ров­ка на София на 10 януари. През вто­ра­та по­ло­ви­на на яну­ари меж­ду мно­гоб­рой­ни­те но­ви гро­бо­ве на со­фийс­ки­те гро­би­ща се от­во­ри още един гроб - в зе­мя­та бе спус­нат хер­ме­тич­но зат­во­ре­ни­ят ковчег, кой­то до­не­се в ро­ди­на­та раз­би­то­то тя­ло на Весела. На мен се пад­на тъж­но­то за­дъл­же­ние да ка­жа ня­кол­ко про­щал­ни ду­ми над прес­ния й гроб.

Не бих ис­кал да нав­ли­зам в раз­ми­съл за тра­гич­на­та съд­ба на Весела Василева, оба­ятел­на и неповторима, въп­лъ­ти­ла в се­бе си най-ху­ба­ви­те качества, най-чис­ти­те по­ри­ви на младостта, на чо­веш­ка­та личност. Навярно Весела Василева ще­ше да ста­не за­бе­ле­жи­те­лен тво­рец в сво­ята на­уч­на област. Макар че при­вид­но беше се от­ка­за­ла от по­ети­чес­ко­то поприще, Весела пи­ше­ше до пос­лед­ни­те дни на жи­во­та си. Тя ос­та­на вяр­на на поезията. Възторжените спо­ме­ни на ней­ни­те при­яте­ли и връс­т­ни­ци не­из­беж­но ще избледнеят, но убе­ден съм - стихотворенията, ко­ито тя написа, ще ос­та­нат да жи­ве­ят и те ще бъ­дат не­уми­ра­ща­та връз­ка меж­ду нея и по-къс­ни­те поколения, за да потвърдят, че ней­на­та съд­ба бе част от жи­во­та на родината, от тра­гич­на­та съд­ба на народа. Весела Василева всъщ­ност за­ги­на на война, бе жер­т­ва на вой­на­та - ед­на от най-скъ­пи­те жертви.

Тъкмо затова е необходимо да се кажат няколко думи за поезията на Весела. Тук няма да се спирам на интересните страници от нейния дневник, на нейните наблюдения над природата, на пътните й бележки. В тях има много свежест на виждането, пластичност на описанията, необикновена зрелост на размислите. Но това са все пак само фрагменти от едно едва започнато дело.

Съвсем друг е случаят с поезията на Весела Василева. В своя кратък, 24-годишен, живот, тя написа около сто стихотворения. Някой ще каже: ученически опити; та кой ли не пише на младини стихотворения? В поетическото  наследство на Весела Василева има и ученически опити - нещо съвсем естествено. Но в стихотворенията й се намира едно безспорно художествено ядро, което говори действително за талант и за не случайни поетически постижения. В това ще се убеди всеки, който ги прочете. Най-хубавите стихотворения на Весела Василева издържаха проверката на времето.

Весела Василева принадлежи към младото поколение поети, които започнаха да публикуват в навечерието на Втората световна война, зрееха идейно и волево по време на самата война и голяма част от тях преминаха в новата, социалистическа епоха. От своите връстници тя последва съдбата на Александър Вутимски, който изгасна в санаториума край Сурдулица през 1943 година. В поезията на Вутимски и Весела Василева има нещо общо - предчувствието на катастрофата на човечеството, зловещият повей на войната:

Един след друг навлизат континентите
във бойната редица на войната.
От раждането на света до днес
не е бил по-зловещ и кървав вятърът.

Въпреки различията в лирическата интонация, тези стихове на Вутимски напомнят едно от най-силните стихотворения на Весела Василева - “Молитва”. Не се боя да твърдя, че това е едно от най-хубавите антивоенни и хуманистични стихотворения в  българската поезия.

Не бих искал да сравнявам Весела Василева с такива утвърдени поети като Валери Петров, Александър Геров, Веселин Ханчев, Богомил Райнов, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Божидар Божилов, защото нейното поетическо развитие бе прекършено твърде рано, но и тя бе поет на града, и тя принадлежи към тая силна вълна на градски поети, които за първи път така едновременно и вкупом се втурнаха в българската литература.

В стихотворенията на Весела Василева често се появява градът, градската улица, градската къща, градският прозорец:

Снегът,
снегът, който бавно вали,
невидим в небето студено,
снегът, който бавно покри
земята, от студ вкоравена,
снегът, който меко хрусти
под стъпките. И покрива градът,
снегът.

—————————————

И ти,
до прозореца тихо застанал,
и ти - с уморени и бавни очи
гледаш някаква сънна картина
през стъклото, във рамката бяла,
и ти - знаеш - всичко така ще отмине…
Вали.

Още едно градско настроение:

Във стаята е тихо, тъмно и спокойно,
и отрезът небе в прозореца е син
с оная тъмна и спокойна синева на вечерта,
от улицата гласовете идват глухо и нестройно,
трещи трамвай по старата желязна линия,
а вътре се огъват по стените
на цветните реклами светлините…

Разбира се, това не е градът на Христо Смирненски с неговите размирни улици, нито градът на Атанас Далчев със старите къщи, скърцащите врати и забравените балкони. Весела Василева вижда града в някаква интимна атмосфера, по-тясно свързана с личното й битие. Вечер тя се вслушва в тишината:

Тишина. Тишина всред града, 
в тая лятна и хубава вечер -
вън е празнично- шумно, тълпа,
гласовете се чуват далече.

В нейното поетическо видение всичко става сиво:

Присвиха пръсти тънките завеси
да замрачат вечерното небе,
и лампата прилича на обесен,
и тишината в стаята преле.

Сега ще дойдат свечерени мисли,
и в тях денят ще бъде целият втъкан,
и миговете бавно ще прелистям,
и ще го видя - беден, проигран.

И после мислите на пръсти ще излезнат
-да ги не чуя, и ще стане мрак,
и нощ без сънища в леглото ми ще слезе,
а утре - утре ще живея пак. 

Но по пътя на контраста в града се ражда и жаждата за просторно и чисто небе, за ливади и поля, за море. Няколко интересни стихотворения ни отвеждат към жадувания свят на природата - “Миди”, “Земя”, “Пролет”, “Лято”, “Като враже копие се впива”, “Топла есен”, “Въздухът опива като вино”, “Край ливадата дърветата”. Тук не се касае за някакво бягство от града; природата в поезията на Весела Василева не е самостоятелен мотив, а само изход от мрачните мисли, родени в града, само едно потвърждение на дълбокия порив към някаква нравствена чистота, търсене на някаква далечна светлина - като идеал, като духовна необходимост. Това са състояния, присъщи на младия човек, който не може да приеме нито сивотата, нито примирението и живее с дълбок копнеж за една друга действителност. Весела Василева изразява тези настроения твърде рано - в “Солвейг”. Те звучат още по-силно в “Жажда”:

Давай ми, давай ми, пъстър живот,
нови одежди за новия ден
нови измами и нови надежди,
в нови и чужди страни ме отвеждай…

Но нито полетите, нито стихийте, които тласкат Багряна по жизнения път и  широкия свят, са характерни за атмосферата, в която живее младата поетеса. В нейния свят болката, ранните разочарования и горчивини, неочакваните раздели, бързото обезсмисляне на надеждите са твърде често явление. Дори любовта я изпълва с тревога и страх (”Обич”); младостта я изправя пред въпроси и неверие - “отговори страшни да намирам и Тома неверен да почитам” (”Неверие”). Странен е този ранен житейски и психологически опит: някога поетесата е смятала, че когато ще се разделя с любимия, ще настъпи едва ли не мирова катастрофа, а сега посреща раздялата с невероятно примирение (”Мислех, че когато се разделяме”).

Бихме казали: настроения и капризи на младостта. Това не е вярно; на Весела Василева е чужд младежкият сантиментализъм.  Тук има нещо по-значително и по-дълбоко: едно трагично усещане за времето, в което живее, едно предчувствие за катастрофичност. Това предчувствие се разкрива в няколко стихотворения, писани, когато вече войната е започнала, от 1940 г. нататък. В стихотворението “Писмо” ясно се казва:

И какво да ти напиша ново?
Всеки ден е гладен ден без теб.
Другото е тежко и сурово
-искаш да си глух и слеп.

Мисля си, не е ли странно
да обичаш - тъкмо в тия дни:
някъде летят аероплани
и се сриват тухлени стени.

И убиват млади хора,
като нас, нали разбираш?
Някаква безименна умора
край сърцето в обръч се събира,

и не мога да ти пиша вече,
но ще пусна малкото писмо;
отхвърли ми болката далече
и чети - чети едно.

От “Писмо” Весела Василева стига до “Молитва”. Не бих искал да анализирам тази творба. Читателят ще я намери в тази книга и нека я прочете - тя ще го развълнува дълбоко с благородството на чувството, с човечността си, с протеста срещу войната, с хуманистичната си атмосфера, с болката си и все пак с една вяра - вярата в “светия дух” - тук религиозният термин е само един символ. Бих обърнал внимание и на умението, с което е написано стихотворението: намерен е оригинален подход, оригинална композиция и структура, с вещо използуване на библейски и евангелски елементи за ново съдържание. Когато го е писала, поетесата едва е прекрачила своите двадесет години. В историята на литературата съществуват примери на ранна художествена зрелост; “Молитва” е такъв пример. Дори само това стихотворение да бе написала, Весела Василева заслужава място в българската поезия.

Виенският цикъл е нова и последна страница в творчеството на Весела Василева. Стихотворенията са писани през края на 1942 и 1943 година. Както видяхме, поетесата говори боязливо за тях - пораснали са нейните естетически изисквания. Не желае да се печатат, но ги праща на близките, защото все пак има съзнание за тяхната стойност и тяхната обществена актуалност. В тези стихотворения се мярка образът на големия град, в тях е легнала сянката на военна, потисната, уморена Виена, но образът на Виена е не толкова пейзаж, колкото символ - мрачен и тревожен.

Тук къщите са сиви, натежали
от многото години и говорят
за мир и красота. И слънце гали
повехналата хубост на фасадите.
И умората от тях измива
със нежна длан дъждът.

В далечния град поетесата все по-често се връща към спомена за близките. Две стихотворения са посветени на бащата, който е починал, и на майката:

От теб започна някога светът,
- ти моя топла и обичана,
със посребрените коси..
Когато днеска ни дели
тъй дълъг, дълъг път,
една безкрайно нежна нишка
се обтяга, тегли
и боли.

За виенските настроения на Весела Василева говорят строфи като следните:

Само няма да ти кажа
колко тъмен и студен
е наоколо градът.
И че нямям път.
И ръцете вледенени,
че не могат да горят.
И очите , че болят
от безсъница и сълзи.

В старата къща, в стаята с тъмни, стари мебели поетесата мисли само за едно - за войната, за голямата тревога, “колко са убили днеска някъде така далече…”

След няколко месеца голямата тревога ще пресече и нейния път, войната безмилостно ще унищожи една от безспорните надежди на новата българска поезия.

Весела Василева - тази лъ­че­зар­на де­вой­ка - е от поетите, ко­ито са ро­де­ни със смър­тен знак на челото. Излишно е да га­да­ем как би се развила. Трябва да при­емем най-ху­ба­во­то в ней­но­то твор­чес­т­во ка­то ед­на даденост, ка­то един факт, край кой­то не мо­жем да ми­нем безразлични, ка­то ед­но наследство, от ко­ето ня­ма­ме пра­во да се отказваме.

Весела Василева при­над­ле­жи на ед­но поколение, ко­ето ос­тави пло­дот­вор­на сле­да в раз­ви­ти­ето на бъл­гар­с­ка­та култура. Тя вне­се своя баг­ра в сът­во­ре­но­то от то­ва поколение. Ще ос­та­не в съз­на­ни­ето на на­ше­то вре­ме с чо­веч­нос­т­та и чис­то­та­та на сво­ите ду­хов­ни тър­се­ния и с оно­ва чув­с­т­во за мо­рал­на отговорност, с ко­ето се до­кос­ва­ше из­т­ръп­на­ла до ог­ром­на­та тревога, лег­на­ла над света. В та­зи страш­на тре­во­га Весела Василева не мо­же­ше да на­ме­ри път, но на бол­ка­та на хо­ра­та от­в­ръ­ща­ше с обич.                                                                                   

22 април 1981

София