“ПОВЕЯ ДЪХ НА ЗЛАТОТКАНА ЕСЕН…”
Брацигово, май 1883 г. - март 1913-та, военната болница при Узун кюприя. Между тези два адреса застива жизненият път на Кирил Гюлеметов. Поет, по неволя втъкал името си в гробната плащеница на Балканската война. Редом с имената на галерия талантливи български творци в „грохотно, жестоко време”. Но страниците кътат неговите стихове за всеки, който помни, че настояще и бъдеще се коренят в историята. Че тежките поуки генерират просперитета на народа, изстраданото му достойнство и равнопоставеност пред света. Че отредените за една личност митарства не сломяват дарованието й, а го обличат в дълговечност. Пример са авторите от „балканската” художествена епопея, сред която е и Гюлеметов…
Приживе той рисува портрета си в разбираемо мрачни багри, плод на разочарования и неувереност за бъдните дни:
Аз бедно съм дете на скърбите, теглата,
израсло в нищета, всред нужди и сълзи;
от малък още аз узнах в света борбата
със вихреното зло, с несрети и врази.
И на, дори сега покой честит не зная,
в душата ми горчила кат бесен рой кипят -
безпомощен, злочест, въздишам и страдая,
заплашван от смъртта, преследвам от гладът.
Уви, но никога не падам в отчаяние
и сгрява ме всегда дух борчески и смел,
потулвам си скръбта с въздържано ридание
и лудо се стремя към нов, светлив предел.
„Какво съм аз”
Краткото битие на автора е борба за утвърждаване. Човешко и творческо, особено след 1908 г., когато се мести в столицата. То е илюстрация на интелектуалеца, оставен сам в потока на живота, без ясна алтернатива какво ще получи от него. Или ще потъне в сивите, равнодушни делници, анонимен в потока на тълпата… Но сътрудничеството в сп. „Българска сбирка”, „Илюстрация Светлина”, „Теменуга”, „Народен живот”, „Нова мисъл”, „Жило”, опазват Гюлеметов за литературното поприще. А проблемите кристализират в съзнанието му духа на протест и търсене на социална хармония. Тук е мястото да уточним, че то не е съвместимо със социалистическите идеи, както неведнъж твърди литературната критика от минали години. Нито пък - с послания за революция и пролетарска солидарност. Както повечето автори от своето поколение Гюлеметов е търсеща, неспокойна личност. Несъгласна с явните противоречия в обществото. С класовото му разделение и с политическите трусове като резултат. Стиховете му наистина носят словесен набор от революционна патетика: „робски мъки”, „триумф на правдата”, „подпората гнила на туй тъмно робство”, „сетня разплата”, „реки от кръв и трупове”, „свиреп Ваал”, „ръждивий днешен строй”, „кървави знамена”, „нова заря” и т.н. Вникват в живота на работничеството, изразявайки съчувствие. Но това е протеста на интелектуалец, призван да води със слово встрани от хода на събитията. Да отправя чувствата си в публичното пространство и да буди взора му за реалните измерения на неправдата. Лириката на Кирил Гюлеметов е изтъкана от индивидуалистични тонове и е по-скоро социално просветителска. Над конкретни партийни рамки и оповестена гражданска принадлежност. Основен идеал на автора е хармония в човешкия мравуняк, където господари ще са добротата и разбирателството. Стародавни християнски ценности, все по-значими в условията на разпукваща се класова пирамида. И може би подсъзнателно считани от Гюлеметов за маслиново клонче в решаването на вътрешните й противоречия. Без съмнение, това е утопия. Но именно тя е крехка преграда между мира и войната и от нейния амвон творецът отрича човешката кръвнина. Рисува апокалиптични сцени, но оставя читателя сам да прозре на чия страна да бъде:
Война, война! Пак злото тържествува
на скръбний свят със исполинска мощ,
предсмъртний вик на жертвите се чува
и лей се кръв, звънти позорний нож!
И два народа - кат глутници диви -
един на друг налитат с гневен вой,
за мъст горят сърца немилостиви,
кипи отвред ожесточений бой!…
О, спрете се, тирани безподобни,
турете край на таз ужасна сеч:
на, гине свят за ваште цели злобни,
човекът пък за мир е жаден веч!
„Война”
Голяма част от стиховете на Гюлеметов можем да подредим в условен дял на протеста. Политическата актуалност е изтляла, но силата на чувствата е все така жарка. Болезнена в рязката амплитуда между крайно отчаяние от случващото се и надежда, че чудото на разума ще надделее. Но лирическият герой олицетворява тревожна непримиримост срещу хаоса на дните. И готовност да брани мирния живот, от ствола на който утре ще се родят свежите цветове на нови поколения… Доста по-различен е той в стиховете за родната страна, за природата и за любовта. Част от багрените описания прерастват в химн за красотата на България и звуците му летят над планини, полета, Брацигово. Авторът доказва усета си към импресията. И като скъпоценен кристал я въздига до светлината на възторженото слово, за да искри тихо в съзнанието на читателя:
Глава навел отхожда си денят,
обагрен цял от кърваво сияние,
зарите умираещи трептят,
цветя изпущат своето ухание,
упоени от вечерна роса.
Спокойно светят сини небеса,
поръсени с елмази и рубини;
заспиват бездни, чуки и долини,
замлъква дневний неспокоен шум.
И крета пътник там из прашний друм
и възбленувал, весел крачи той,
в предчуствие за сладостен покой.
„Друмник”
В тези дипли на съкровеното се ражда и любовта - радостна, опияняваща, будеща копнежи, наивен смут… доверие. Девойката е „птичка”, мамеща поета към уединението на споделената взаимност:
И чакам я кат привидение
в зари пред мен да се вести,
по устните й със вълнение
божествен смях да зацъфти…
И в нямо сладостно мъчение
към мен ръце си да простре,
от страстно, рядко наслаждение
в прегръдките ми да примре.
„Мечтание”
Приживе Кирил Гюлеметов издава две стихосбирки: „Зари, цветя и песни” - 1905 г. и „Съзерцания” - 1909 г. Художественото му наследство включва още белетристични опити, кратки поеми, сатира, на които не се спираме в тези кратки редове. Но изкушението да спомним тук „Български Парнас” е много силно. За да покажем нравите в храма на римуваното слово някога, а днес останали само спомен, който повече не ще се повтори:
В нази има поети паплач дива,
на ниски пориви и съвест нечестива,
с оскъдни дарования и тясен ум,
на всеки кръстопът що вдигат празен шум,
що в низости, в разврат геройски се каляват
и дърлят се навред, сами се увенчават.
Котерия без срам! По-гнусна, по-ужасна
от подлия бандит и блудницата бясна;
на мракобесие, обскурност, тъмнина
издигат те скрижал, развяват знамена…
О куртизани зли - на алчни автократи
те служат предано и пеят им псалми,
желани гостени на царските палати,
банкрутство нравствено подготвят си сами.
О Аполонови чеда - ефирнолекокрили,
в духовен мухъл, бяс, в пълзенето унили,
за храчки язвени вий носите чела!
Но безпощадната на времето метла
приготвува възмездие за вас -
ще дойде ден, ще дойде час фатален,
кога ще рухнете без слава и венци
от днешний пиедестал кощунствено окален
кат узурпатори и умствени слепци.
Да, след Кирил Гюлеметов времето отрони много сезони. С тях имена на силни за деня си държавници, имотни люде, платени „майстори” на четката и на перото. Разбираемо изтрити от нашата памет. Но творци като Кирил Гюлеметов остават с книгите, с гражданските си позиции и с житейския финал, пред който мнозина биха се стъписали. Няма защо - надяваме се, че барутните залпове са зад завоя на историята. Свой мъничък дял за това със съвест, дарование, лира и възпети истини има и този наш автор. Зная и дълбоко вярвам, че не е чакал признание за стореното, преживяното, написаното. А съм убеден, че от литературната история не го получава и днес…
