Радост Даскалова

Профучават край мен ешелоните на дните ми. Понякога не сварвам да ги видя - докато вдигна глава и… няма ги.
И само ехото остава да трещи в ушите ми. Само въздушната струя, от профучаването им, залюлява главичките на цветята, които садя.

Кантонер съм.

А в ешелоните превозват ранените ми и убити мечти. Връщат ги от фронта. Фронта на живота. Дори не знам къде е този фронт, не чувам канонадата му, не го и виждам. Само ешелоните на дните си виждам понякога. И зная какво превозват.

Моите малки ранени и убити войничета!

Моите мечти, стремежи, тайни желания и копнежи. Те са се били безстрашно на фронта на живота.

Заради мене са воювали!

А сега ги връщат смазани в тила, за да ги погребват, оперират, ампутират и кърпят.

Отдавна спрях да броя ешелоните. Спрях и да изпращам с цветя заминаващите, но все така продължават да ги връщат от фронта.

Все така ешелоните на дните ми профучават край мен, пълни с осакатени и убити.

И аз все така садя цветя, край варосаната стена на кантона си…

Оранжеви латинки като слънчица, розови ружи като личицата на войничетата ми, лилави гроздове люляк като сънищата им, червени пълзящи рози като кръвта, пролята заради мен, и бели лилии - като очакването за мир.

Искам да се помиря с живота! Искам да спре тази нелепа касапница! Да дойде денят, в който ешелонът ще спре на кантона ми, от прозорците ще надничат мечтите ми, ще ми се усмихват и ще ми кажат, че войната е свършила. А аз ще трупам букети по стъпалата на влака и ще се смея, смея…

И ще плача от радост, че моите малки войничета са живи.

Ех, само да можеше! Да можеше да спра да ги раждам…