Дулинко Дулев

СЛЕПЕЦЪТ

Бе късна вечер и отдавна бе в разгара
поредната ни бурно пропиляна нощ.
В ушите ни изцеждаха китарите
докрай
безумната си децибелна мощ.

По дансинга развихряше се Бакхус,
а келнерът ни - дух неуловим -
витаеше сред призрачните маси,
разтворен от цигарения дим.

Тогава чух една тояжка бяла
и тътенът й втурна се сред нас,
а празничната ресторантска зала
помръкна в миг от странния контраст.

Оркестърът започна да фалшиви.
Певицата пресипна изведнъж.
А те вървяха - тъжни и щастливи -
една жена със слепия си мъж.

И с тях сред нас нахълта мълчешката
жестока мисъл, сещана едва:
Че може да си сляп, дори когато
съвсем не подозираш за това!

МИГРАЦИЯ

Навремето си криехме произхода…
Не искахме да знаят, че сме селяни.
Срамувахме се даже от бащите си,
когато идваха в дома ни с дамаджаните,
препълнени с домашен стар “Памид”.

На прага неспокойно ги здрависвахме.
Оплаквахме се колко сме заети.
И сваляхме товара от плещите си,
едва когато скрият автобусите
с мигачите си селския им вид.

След туй с комплексите си изградихме здания,
в които нежни гражданчета раждахме.
Отглеждахме ги в парници, затворени
сред страшната самотност на квартирите,
далече от съседските очи.

Чрез дипломи и разни гръмки звания
откупихме правата си на граждани.
Смъртта отряза крехките ни корени,
а градският асфалт ги бетонира
така, че вече нищо не личи.

Засипахме с безплодна пръст огнищата…
Камините пренесохме в мазетата…
С бодлива тел опасахме овошките…
С парцели разчертахме тротоарите
и пазехме ги с архаична стръв.

С гаванките окичихме стените си.
Размесихме със чубрица паветата.
В гаражите си криехме кокошките
и носехме яйцата на пазара
с парите им да купим синя кръв…

И толкова. Сега сме посинели
от разширени вени и амбиции,
премазани от празните си цели,
помели обичаи и традиции.

И само някой път в забравените гени
проплаква тихо селското начало,
и връща се сърцето остаряло
отново там, където сме родени.

ИСТИНАТА ЗА КРИВИТЕ ДЪРВЕТА

                  “Не отбягвайте кривите дървета!”
                                            Петя Йорданова

Не вярвайте на кривите дървета,
че те са станали такива,
защото в спора си със ветровете
оказали са съпротива.

Дърветата, които са се борили,
лежат сега, прекършени до корена.
Със гръм и трясък те са се съборили,
ведно със гордостта си несъборена.

Не вярвайте на кривите дървета!
В полетата и горските дъбрави
могъщо зеленеят върховете
на хилядите устояли прави.

Не вярвайте на кривите дървета,
че са се борили със злите хали!
Да ги превият са желали ветровете…
И са успяли!

СМЯХ

Един човек препъна се и падна,
след туй изправи се,
изтупа се
и плах
си тръгна. А край него безпощадна
тълпата се превиваше от смях.

Дори и туй, че беше на години,
не сепна никого
и никой не разбра,
че тоя смях не е съвсем невинен,
насмешката не е съвсем добра.

Но той виновно между тях вървеше,
пред глупостта човешка свел глава…
И може би душата го болеше,
но никому не каза за това.

ПРОЛЕТТА ЗАКЪСНЯ

Пролетта закъсня,
но пристигна все пак.
Изтормози ни зимата с бури и сняг,
изстуди ни със нощи и дни мразовити,
но отива си вече, понесла мъглите
към студения север…

                 И дъх теменужен
през прозорците втурва се с вятъра южен.
Става топло навсякъде. Става приятно.
От небето изчистено слънцето златно
разтопява на зимата сетните стъпки.
Пукат вече събудени младите пъпки
и обвиват дърветата с плащове бели.
Пълнят всичко наоколо птичите трели…
Пълнят всичко наоколо…
Само в сърцата ни
зимните дни си стоят отпечатани.

УРОК ЗА ЖИВОТА

Учих веднъж дъщеря си на ум.
Казах й:
- Кротка и тиха бъди!
Няма облаги в излишния шум.
Сбирай трохи, но не сваляй звезди.

Някак си с укор,
от упор почти,
щерка ми, сривайки моя подход,
взе, че попита ме:
- Татко, а ти
нещо мечтал ли си в своя живот?

Гледах я сепнат. От срам посивял.
Стегнат от някаква дива тъга.
Как да й кажа какво съм мечтал…
Като вижда какво съм сега!

ЛОШО ВРЕМЕ

Няма нищо по-лошо от лошото време.
Мокри хора… Мокри мисли… И кал.
Чука дъжд върху мокрото теме…
Всъщност чука не дъжд, а печал.
И чадъри… чадъри… чадъри край тебе
плуват тихо и кротко сред тоя мокреж!
Колко празен и тъжен дъждовният ден е,
просто няма с кого и къде да се спреш,
да си кажеш две думи, ей тъй - за разтуха,
да разкажеш къде и какво те боли…
Мокро време! Вятър злобен в балтоните духа!
Дъжд вали!
Дъжд вали!
Дъжд вали!
И си мислиш: защо ли не вземеш
да преметнеш въжето през клона - и стоп!
Ще се свърши и с тебе, и с лошото време,
ще престане най-сетне тоя втори потоп…
Но тогава - разкъсала мрачната мрежа -
иззад облака бликва добра светлина
и изправя отново с поредна надежда
изкривените само за миг рамена…
Ти надигаш глава и в простора
виждаш ясно пред себе си слънчеви дни!
Виждаш хора! Не само чадъри, а хора!
Неразумни мъже… И красиви жени!
И ти става приятно, и мигом разбираш,
и досещаш се ей тъй - изведнъж:
Сред мъглата студена зората прозира!
Идва слънчево време след дъжд!

ГЛАДИАТОРИ

Отдавна, отдавна всеки втори говори
и масата бие сърдито с ръка:
- Животът е сцена и ний сме актьори!
Навремето Шекспир е рекъл така…

Съвсем съм съгласен. Най-вече когато
актьорът до мен е така вдъхновен,
че може, размахвайки ядно ръката,
не масата наша да случи, а мен!

Но тихо и кротко, предусещайки боя,
и аз от миманса излизам напред,
и моля да видите ролята моя,
но никой не взема за нея билет.

Пращят покрай мене разкъсани стави,
глави безразсъдни край мене пращят,
житейската сцена зверилница става
и Хамлет проритва с пронизана плът.

Родени сме чисти, сърдечни и голи,
венец на творението, на природата - плод,
а ето, че всеки се втурва за роля
в тоя тъжен спектакъл, наречен живот…

Но аз сред миманса си въртя мизансцена
и питам наивно, защото не знам:
- Животът ни всъщност не е ли арена
и ние не сме ли гладиатори там?

СТАРИЯТ ЛЪВ

Старият лъв вече сдал бе багажа…
Беше стар. Беше глупав.
И вече такъв,
че каквото и както за него да кажа -
той отдавна не беше лъв.

Лешояди всеядни над гърба му кръжаха,
на плячка привикнали
покрай лъвския път…
Изкълваха край него,
каквото можаха…
Сега чакат
и него
да изкълват…

НЕ Е ДОБРЕ

Не е добре, когато си самотен,
но страшно е сред хора да си сам.
Така си мисля,
преценявайки живота си,
макар че чел съм и отлично знам,
че пълно е наоколо ми с братя…
Но моите къде са не разбрах!

Надпивах се с познати непознати,
но братя не намерих между тях.
Съветваха ме непознавани познати:
- Практичните владеят тоя свят!
Живей практично
и обмислено бе, брате!
…Но аз отказах се
да бъда техен брат.

Не гледам в черно.
В розово не искам.
И вярвам в странните самотници край мен.
Не се познаваме,
но знаем, че сме близки,
и знаем - ще се срещнем някой ден.

Но въпреки това сега животът,
душите ни изцежда грам по грам…
Не! Не е добре, когато си самотен.
Но страшно е сред хора да си сам!

БЕСНИ ГОДИНИ

Плъзнаха ловни дружинки из село,
вложили ловната страст
в пряка услуга на здравното дело…
Има бяс… Има бяс… Има бяс…

Стрелят по дворища и из хамбари,
чуят ли кучешки глас.
Много е сложен въпросът, другари!
Има бяс. Има бяс. Има бяс.

Хващат кутретата малки с ръчища,
после в дуварите - тряс!
Малко страшно е тъй, ала нищо.
Има бяс. Има бяс! Има бяс?

Гледайки тая жестока разправа,
се съгласявам и аз.
Вярно е туй, дето всички разправят.
Има бяс. Да, да! Има бяс.

1984 г.

СПОМЕН

От детството спомен такъв ми остана:
пребродил половината свят,
един ден нечакан се върна в дома ни
на баба по-малкият брат.

А после го виждах - стои пред вратата…
Ей тъй - неподвижен - стои и мълчи.
Но личеше как гали отсреща гората
с уморените свои очи.

Когато си тръгна, предусещаше края,
затуй ме помоли - както мога и знам -
на лист хоризонта да му очертая
и листа за спомен от мен да му дам.

Чак днес го разбрах и това ме потресе -
че взе си тогава не спомен от мен,
а с моите детски чертички отнесе
в сърцето си края рожден.

И често си мисля, ще успее ли също
нечия детска безгрижна и мила ръка
на потомък,
когото ще срещна във къщи,
да изпрати и мене така!

НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙТЕ НАЗАД

Не се завръщайте!
Не се завръщайте назад!
Заплаха скрита в спомените има!
Градът на детството не ви е роден град…
Не ви обича първата любима.

Не са ви близки тия, дето с тях
съседската череша бе обрана…
Приятелството стана шепа прах…
А дънер от черешата остана…

Дори домът ви - тих и посивял -
безизразно с прозорците ви гледа.
След вас във него други е живял
и с мъка разпознава ви съседа…

Отвлече ви далече тоя свят,
а дните ви отскоро стават къси…
Затуй не се завръщайте,
не се завръщайте назад…
А просто не напускайте дома си!

И ВСЕ ЗАПОЧВАМ ВСИЧКО ОТНАЧАЛО…

                                На Румяна Горанова

И все започвам всичко отначало,
а то, началото, фактически е краят
на нещо, във сърцето ми живяло,
и също е било начало
на гатанка, която вече зная.

И аз отгатвах с толкоз много сили
отдавна разгадани чужди цели…
И колко са ме галили и били
по пътя ми при срещи и раздели…

И как са се надсмивали над мене…
Добро момче, но нещо се обърка!
И то си е родено за пълзене,
пък иска по високото да хвърка!

Обичал съм. Обичан съм и мразен.
Живях наперен. Бях и бясно куче.
Раздавах се. Мълчах сърдит и празен…
Но все очаквах нещо да се случи!

И все ще почвам всичко отначало…
И цял живот ще тичам след химери…
Додето остарялото ми тяло
реши покой в земята да намери.

Но даже там не ще лежа смирено,
на прах сърцето си едва ли ще превърна…
Едно цветче ще се роди от мене,
чрез него на земята ще се върна…

Ще го откъсне някой, след което
сред утрото, от обич побесняло,
той дъх ще вдъхне от душата ми… И ето,
че ще започне всичко отначало!

ЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН

Бях неразумен навремето.
Вечно сърдит и свадлив.
Често навлизах в полемики -
кой справедлив е,
                           кой крив.

Бях безразсъдно надменен,
но постепенно се свих.
В пресните рани по себе си
истини нови открих.

Вече съм вечно в добро настроение.
Не критикувам
                      и не коря…
А пропо!
Каня ви утре на погребение.
Моята съвест умря.

СТАРОЗАВЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Мойсей е мъртъв. С него и Йехова.
Разпръснат е Синайският ни стан.
Потискани религии отново
зоват на път. И пак към Ханаан!

И бродят пак светии и пророци,
миражи сочат на духа ни слаб.
Предричат ни пенливи водоскоци.
Реки от мед. И купища от хляб.

Но ний,
набожните преди израелтяни,
разцепихме си племето на две.
В юмруци свили ядните си длани,
взаимно плюем своите богове.

И после, в промеждутъците кратки,
пропити с многодетна кал и прах,
си пазим парцаливите палатки
със страх да не останем и без тях…

Но все така далеч е Палестина…
Отпадат дух, надежда и кураж…
Очаква ни Арабската пустиня,
а в нея и поредният мираж…

1991 г.