ЗАВРЪЩАНЕ
ЗАВРЪЩАНЕ
Кръвта ми буйно бий във жилите,
аз крача бодро, но смутен
и чувствам се отново силен,
че знам какъв е този ден.
Денят на моето завръщане,
разцъфнал, светъл и пиян,
нахълтал лудо в всички къщи,
целунал стария сайвант.
Ти, родно село, в дим загубено,
и ти, печален стар сайвант,
и вий, брези, в небето влюбени,
не ми напомняйте за там,
където дните ми се сториха
звезди в небесния покров
и дето бурите орониха
цвета на първата любов.
Защото в час на просветление
аз идвам, връщам се, летя,
захвърлил всичките съмнения,
обкичен целия в цветя.
И тъй ще ми е леко в къщи,
където хляб и сол ще ям…
Денят на моето завръщане
е щедър, светъл и пиян!
І. 1928
ПРИКАЗКА
Зад онези сини планини,
зад небето, грейнало в безгрижие,
озарени с чисти светлини,
дремят малки и щастливи хижи.
А зад тях във сребърен и чист
хоризонт на ласкава безбрежност
се разстила пак така лъчист
небосвода в свойте златни мрежи.
И затуй зад тези планини,
плувнали във царствено безгрижие,
има много слънце и земи
и безкрайно много малки хижи.
1928
ЛЮЛЧИНА ПЕСЕН
Във малките села, където
се раждат хлябовете житени,
живеят мургави и бледи,
прекрасни, сладкодумни жители.
И в здрачни къщи и бордеи,
над люлки шарени надвесени,
във унес сладостен невестите
сърдечни, прости песни пеят.
- Заспи, момчето ми, че някога
ти ще пораснеш, мой гальовнико,
помежду силните и яките
мъже - свободно и на воля.
И знам - над къщите погаснали
луната пак така ще грее,
когато твоята невяста
любимия ти син люлее…
1929
РАННА ЕСЕН
Ранна есен целува полетата,
позлатява тя всеки харман.
С чиста обич е пълно сърцето ти
в тази есен и нежно ръцете ти
аз целувам, от обич пиян…
1930
ЛАЗУР НАД БРЕГОВЕТЕ
Тук греят цветни небеса. Върви
спокойна вечер в пътя ведросини,
в часа, когато пурпурът един
на Янтра ледните талази пие.
Във този час, когато, разтопен,
протича споменът, дрънчат вериги,
тук бъдещето идва: идва ден
на клюновете на безброй авлиги.
Таз вечер ти се връщаш. Брегове
от папрати лелеят ти сърцето.
Нима там мъртва младост се пилей?
Не, в родните предутрини тя свети…
Дружина млада падна тука в бой.
Септември, яхнал кон един, целуна
разбития на капки кръв покой,
понесен с ледните вълни към Дунава,
където всяко село - лебед бял -
в коронките на сън един изписква.
В тръстиките с продупчена глава
наднича рошава, бунтовна мисъл.
Там радостни слънца над всеки вир
потапят грейнали зеници росни
и над притихналата горска шир
пищят победно сладкопойни косове.
Далече някъде стада звънят,
жребец самичък сред степта препуска,
а пурпурният диск на вечерта
захапва слънцето със сочни устни…
ЗЛАТНО НЕБЕ
Тази пролетна вечер със златото
на простора е сякаш в разцвет.
Ти пред слънцето чакаш, когато то
аленее зад облака блед.
А земята е пазви разгърнала,
дремят пориви светли в гръдта…
Твойте топли целувки по бърните
във тревога и радост горят.
И сънуваш със жажда потаена,
и живееш под златно небе,
и вървиме със тебе по края на
помрачените друми пред теб.
Само залезът бди над погаснали
кръгозори и бедни села
и една, заскрибуцала в храстите,
закъсняла в полето кола…
ПЛАНИНСКИ ЗАЛЕЗ
Колибарите от планината
знаят белорунни върхове,
вълчи вой и песен на гората,
слънце над бърда и долове.
По върхарите догаря нежна
вечер. Литват гарвани - ято.
Колибарите с душа метежна
се окъпват в слънчево злато.
Но в часа на залеза притискат
на гръдта възторгът и скръбта.
Буря и надежда харамийска
пеят във душата и в кръвта.
Кръв, бунтуваща се безконечно,
предвещаваща свободен ден,
на Балкана с поривите вечни
ти народа кърмиш изнурен.
В небесата плува облак тучен
и разнася се бунтовна реч.
В планината пее горски ручей,
във селата - пролетен картеч.
Кой пробуди пролетта в селата?…
Потопена в слънчево злато,
замълчава странно планината,
прелетяват гарвани - ято…
В МЕЖДАТА
Натегнал идва този ден
в живота скръбен. Тук чернеят
слънца отколешни, изгрели
над сънните гори, над мен.
Проблясва като облак лек
възторгът в друмища далечни
и над прегракналата вечност
отхождат морно век след век.
Лежи опърлен всеки клас,
жътварят кръстом тук не броди,
напролет злак и небеса
скърбят за старите войводи.
Но как ще мога разтопи
в душата глетчерите зимни?
Аз с упоение бих пил
меда на младите години.
О, младост слънчева - запри!
Раздай ми най-доброто свое!
Да си отдъхна вдън гори,
във най-дълбокото усое!
Да срещам само ясен ден
по селските ни коловози!…
В междата, листнала пред мен,
напъпват диви полски рози…
СРЕЩА
Ти говориш. Планинския рът
бди спокоен, когато разказваш
как сте минали тайния път
след сражението в горската пазва.
Преваля… По лицето следа
заблестява от бръчки грижовни.
Падат капчиците на дъжда
от косата ти като оловни.
Над горите загледан далеч,
сякаш виждаш ти своята чета.
Топлотата на твоята реч
с нежни пръсти обгръща сърцето.
- Планината е домът ми. Там
опознах аз момците отблизо
и записан във четата, сам
пих вода от хайдушкия извор.
Там не стига човешкия глас,
но и нощем, когато задремем,
и насъне достига до нас
песента на великото време.
Разпиляла безбройни лъчи,
сутринта буди спомени святи,
че мнозина със жадни очи
спят последния сън сред нивята.
Знам: напролет от всички зрънца
на героите кръвта се прелива
по потрепващите стъбълца
на житата в златистата нива.
И жътварите, щом като спрат
да размахват десници могъщи,
след колите по селския път
ще си тръгнат засмени към къщи…
НА МАНИФЕСТАЦИЯТА
На моя син Стефан
Ний стоим на трибуната. В миг
се замислям: комай побеляхме,
а за нашия празник велик
малко дадохме, много шумяхме.
Но се сепвам - потокът тече,
идват малките - бодра редица -
и със всички и мойто момче
ми размахва за поздрав десница.
Радост свети по всяко лице
и усмивка и чиста, и проста:
- Не шумяхте вий с празни ръце,
а стояхте до края на поста!
В нас трепти радостта ви сега,
младостта ви пробужда се цяла
и сияе тя като дъга
след дъжда на площада изгряла…
В ПАДАЩИЯ ЗДРАЧ
Аз виждам скрита в падащия здрач
на твоите ръце тъгата нежна.
Тъй всяка вечер паяк уморен
от дълго чакане, от нетърпение
се скрива в дъното на свойта мрежа.
На твоите ръце със пръсти, дето
не знаят граници на нежност, на добро
в минутите на краткото докосване.
О, да ми върнеш ти, да би могла,
сега, когато толкоз си далече,
и радостта ми от онази вечер,
която и до днеска бавно тлей
в душата като въглен незагасващ.
А като че ли в кладенец дълбок
изчезва и усмивката с овала
на твоето лице с венец искрящ
на залеза от златното кръжило.
О, да ми върнеш ти - да би могла -
на твоите ръце тъгата нежна…
НЕЖЕН СТОН
И дървесата ми размахват шапки.
И аз като от горски дух пленен,
като под ехото на твойте стъпки,
на твоя отдалеко гукащ глас,
вървя в гъстака сред листа и билки
към теб, копнееща по мен, от мен творена,
превъплътена в стих и нежен стон,
във всяка моя мисъл, в теб стаена,
в меда на устните ти и гърдите,
на мургавите ти бедра, в тревата скрити;
където сенките ни се топят
и дървесата ми размахват шапки.
ПЪРВИЯТ СНЯГ
О, първи сняг! Аз виждам те оттук
в мечите си за веселата зима.
Но нея ще посреща моя внук.
Но мен тогава няма да ме има.
Заспива той… Снежинките летят.
(В нощта са те същински пеперуди.)
И като ласка в младата му гръд
един незнаен глас ще го събуди.
Ще стане бавно - запленен и тих -
в сърцето си с една-едничка рима,
за да напише своя първи стих.
Но мен тогава няма да ме има…
МАМО!…
Мамо! Всичко, всичко свършва днес.
Тази нощ пред мен остава само.
Най-ужасната от всички вест
утре някой ще ти каже, мамо…
Ще ти каже…Без да разбереш,
че го гледаш ти с надежда няма.
И в очите му ще прочетеш:
няма вече да се върне… Няма!
И ще видиш като в облак бял
как се момъкът отдалечава.
И пред портата за малко спрял,
като тебе тихо заридава.
ЛЕПЯТ ОТ ГЛИНА
Лепят от глина паметник. След туй
в бронзолеярна го изливат вещо.
Но тук-там сред народа ще се чуй:
О, трябва още нещо!
Още нещо!
А той със посребрената глава
в душите все по-мощен се издига.
И има ли виновни за това,
че бронзът до сърцата ни не стига?…
