ВОДКА С КОЛА
***
На Т.
Два бръмбара блестящи нападат кашкавала,
един молец пърпори над сочната пържола,
слънчев лъч провисва от букови върхари,
пъстървите-клюкарки в ручея ромолят.
Твойте устни имат вкус на дива ягода.
Затвори очите си, че ще потъна в тях…
Някъде сред Винаги и точно тук, сред Всякога
най-непредсказуемо твоят смях ме спря.
Якето, барутното, проснахме да седнеме
сред стъклените буки, под стъклено небе.
Сервирахме за бръмбари закуската на вестници
и долетяха тварите кой знае откъде.
Галят те с мустачки, с ръчички и крачета.
Цялата си смях, и грях, и неведение.
Седиш си на върха на нашата планета,
а мене ме боли вратът от преклонение…
На младостта ти изгревът до рана ме ожари,
затуй бижута бръмбарски съм пръснал по поляната.
Посягам да опитам от дивите ти ягоди
и щедро ти наливам от шампанско пяната…
***
На Екатерина П.
За моя сън не си виновна само ти.
Започна той със свещ и със молитва,
която като лястовица литна
покрай иконите със слепите очи.
Божата майка - само тя се взря
в кълбото змии, сплетено в гърдите ми.
Видя света да мръква във очите ми
и веднага направи слънце от свещта.
Отвори се вратата от желязо -
не помня кой към кой прекрачи пръв.
Скръбта се скъса като мокра връв.
Нощта залезе, слънце се показа.
Не беше ден - бе миг на наслаждение.
Дъхът ти свеж и кожата ти - злато,
най-сладостните устни на земята,
ръцете ти от ласка и копнение,
и на очите ти среброто разтопено,
и нежността на пролетния свят,
разлистила най-дъхавия цвят
на любовта във теб и в мене…
Гласът ти топъл като на гугутка бе,
и той остана с мен, когато ти отмина,
когато мраз полъхна от моята камина,
когато скреж посипа от сивото небе.
Сега съм сам, и слагам на масата привично
две чаши за уиски, парченца шоколад.
И паля свещ - да пръсне този нощен хлад,
със който оттогава душата ми не свикна…
***
На Б., странния човек,
посред две хилядолетия
В този ден, сред смяната на времената
аз искам да ти подаря планетата.
Затуй я слагам тихо във дланта ти
ведно с луната, и звездите, и небетата.
Това е все за тебе - синя капка
в небесния простор на сътвореното,
чудесно вписана в човешкия пентакъл,
завързал възел от пространството и времето.
Вземи я с всичко, дето й е свойствено,
и с всичкото, от мене пожелано -
във изгрев - шемет, в залеза - спокойствие,
във радост - вино, в мъката ти - рамо…
***
На А.
Луна лъщи посред листака лъскав.
В очите също огънче лъщи.
Ръцете ни в тъмницата се търсят,
тъй както търсят се изгубени души.
Целувката, по-нежна от въздишка
ни спира посред парка опустял.
Аз нямам нищо, обещавам всичко -
поезия, веселие, печал…
Ти имаш всичко - твои са часовете,
в които ровя страсти и слова,
дано в прозореца ми нещо да просветне -
я залез някакъв, я някаква зора…
Но няма залез, няма изгрев. Само дъжд е.
Кристалите в мастиката лъщят.
Целуваме се. Тръгвам си ненужен
по тихия си мокър нощен път.
ОГНИЩЕТО ЗА ВЛЮБЕНИ
На А.
Така изгря огнището за влюбени -
от свещ, която ти запали.
До този миг се скитахме изгубени
сред земните неволи и печали.
Сега зад нас са всички черни сенки,
играят по стените бесни танци.
От огъня във нас, от страст и нежност
изригваме като протуберанси.
Но в сутрините, дрезгави и росни
въпроси сипват се като екзема:
Какво ли бъдещето с теб ми носи?
От мен какво за бъдното ще вземеш?
Усещам във дланта си как се ражда
смъдежът на очакване епично:
Дали съм аз дошъл да те съграждам
или съм част от спомени безлични?
И, вперил се в огнището, донаждам
въпроса си със нещо много лично:
Дали си ти, която ме съгражда
или си част от спомени безлични?
Не зная и не искам да узная.
Тревата разсъждава за пръстта!
Дали подхожда метър за безкрая?
Часовник има ли за вечността?
Не знаем ли? Съдбата не ни жали.
И утре пак ще мръзнеме изгубени
сред земните неволи и печали…
И сън ще е огнището за влюбени…
НАЗДРАВЕ!
На Аглая
Времето смело сменя моята мила -
вчера го прави на днес, а утре - на веднага.
Сигурно отпреди някой час за мене е скрила,
както и малко любов, малко страст и нега…
Сменя менюто решително моята мила -
сьомга, хайвер, траминер и шаран под капак.
Вместо това стаята пълни с мрак от мастило,
в черното бели са само нашите голи тела…
Мястото смело сменя моята мила -
хотелът мизерен е, паркът е в студ и във сняг.
Колосва чаршафи, легло белоснежно застила.
И се гмурва при мене във ваната в пяна от смях.
Сменя маршрута решително моята мила -
потоци с пъстърва и раци, пътеки в дъбрави.
Вместо това - полянка на слънце и сянка на ива,
лакти зелени, целувки без дъх до забрава…
Смело ме сменя и мене моята мила -
нежен и ласкав, верен, добър. И красавец.
Казва ми - никога нищо не трябва да става насила.
Аз си отивам. Друга ще дойде. Наздраве.
***
На Ела Д.
Защо текат реките по планетата?
Защо в прибоя блъскат се вълните?
Защо зората мие взор във дъждовете?
Защо сред ветрове звънят звездите?
Това е все защото теб те има -
седиш до извора на всичките неща,
небрежно жизнена, красива до незримост,
в кръвта на птица, в сока на върба,
в зърното грозде с бъдещото вино,
на мащерката в упоителния дъх,
в гледеца жълт на висинето синьо,
и в черна пръст под изумрудения мъх…
И като заек, спънат в сянка на орел,
се спирам, от очите ти сподирен.
И ставам силен, и решителен, и смел.
И търся в буетака* стари дири,
за да намеря извора заветен,
подгънала край който колена
ще ме погледнеш бистро и приветно
и ще ми гребнеш с шепица вода…
—————————–
* буетак (старин.) - думата е забравена и позната най-вече от топонима Батак, идва от буйно, избуявам, и означава буйно, обраснало място в сечина, гора.
***
На М.
В пътеката светят белите камъни.
В светло небе грее пълна луна.
Мигат звезди по тополи и ясени.
Бързей търкаля жълтици в нощта.
Прилепи устремни режат небето,
както елмазът реже стъкло,
С писукане будят пещерното ехо
и звънват звездите от ласка с крило.
Били ли сме вчера, някога, никога?
Ще бъдем ли пак извън този миг?
Бързей ромоли на жабите с кикота.
В горите на изток пониква светлик.
Шумва гората и басово бухалът
брои бъдещи дни и снощни звезди.
Слънцето буди деня със целувка
и пие росата на млади треви.
ПАРЦАЛЕНИ КУКЛИ
Водка с кола. Тя идва гола.
Ляга в креслото. Крак връз крак.
И - нищо лично. Много прилично.
Има еротика. Няма мерак.
Нощта преваля. Дай да запаля.
Пуши сърцето. В дим е нощта.
Свещ ли? Цигара. На тази гара
всичко си искай. Но не светлина.
Хубава. Гола. Водка със кола.
Очи на кошута. Крак на сърна.
Купени страсти. Любов като здрасти.
Водка със кола. За нея - коняк.
Никаква тръпка. Поредната кръпка.
Парцалена кукла. Парцалена страст.
Евтини думи. Скъпи парфюми.
Колко остана? Плащам на час.
Времето свърши. Нещо се скърши.
Горчи зората. Горчи деня.
Слънцето ясно? Изсъска, угасна.
Като цигара в чаша с коняк…
***
На Z.
Препъва те пътеката до извора да спреш,
да гребнеш с шепа лед, кристал и късчета небе,
и - уморена пеперуда към пламъка на свещ,
пак с крачки по-нататък съдбата да предеш.
Залязват светлини, звезди, дървета озарени,
в очите ти е залез, в душата ти е мрак,
мени гората пролетни на есенни премени,
и до пореден извор пак прегъваш крак…
СРЕДНОЩНИТЕ ДЪЖДОВНИ ПТИЦИ
На Ес. И.
Среднощните дъждовни птици пляскат уморено
с натежали от небесната вода крила.
Където кацнат - блясват локви непременно
и вместо дъжд от облаците капе тъмнина.
Среднощните дъждовни птици са безшумни
и тяхната любов е само мрак и тишина,
Взаимно се изпиват с тръпни черни устни.
До сетна капка и без всякаква следа.
Среднощните дъждовни птици са потайни,
дори в копнеж самите те съзират се едва.
Но срещнат ли се в блясъка светкавичен на Рая,
земята става черна от техните пера.
Среднощните дъждовни птици са различни.
И давят се във черно вино или в черна страст.
И черна кръв кипи разюздано и неприлично.
И само любовта над тези птици има власт!
Среднощните дъждовни птици са тревожни,
защото облакът, повлякъл вятъра, отмина.
Денят изгря, и стана ясно невъзможното:
любов изгря за две гугутки на комина…
ВЕЩИЦА
На Евелин
След нощ разюздана, след страст порочна,
след диви ласки до изнемога
не е за вярване, но ден започва -
добър и ведър, тих, свободен.
Тъй вещицата слиза от метлата сутрин,
върви към банята с треперещи крака,
отмива ласките на разни гнусни мутри
и чупи гребени в сплъстената коса…
След час е вече дама, мис, принцеса!
В очите грее жажда за любов.
Гърдите като зрели плодове са.
Бедрата тръпнат във безмълвен зов!
И тя пристъпва сред талази обожание -
владетелка на мъжката тълпа,
приседнала с небрежно обаяние
на снощната метла…
