МОЙ ДЪЖД
МОЙ ДЪЖД
Аз толкова исках, мой дъжд, със теб да се срещна!
И чаках да дойдеш, да влезеш във моя живот.
Да тръгна със теб за ръка - наивна и грешна.
И ти да ме водиш полека към нов ешафод.
Чадъри и мокри лица си разменят усмивки.
И вятърът блъска следобеда към вечерта.
И тичат направо през локвите малки щастливки.
И светофарът им смигна - минете, деца!
А ние - дъждът и чадърът, и моята плаха надежда -
стоим на червено и чакаме в древния град.
И мракът наднича отвсякъде и ме поглежда…
Но светва зелено, и тръгваме. Няма назад!
Стара Загора, 12.10.11
***
Отиват си листата някой ден.
Кръжат по-дълго, ако има вятър.
Духът тогава сякаш е сломен,
кахърни погледи все мята, мята…
Дърветата на мрачното небе
рисуват битки с голите си клони.
А вятърът, листа подел,
по пътя някъде ги гони, гони…
***
Ще се скрия в твоята тъга,
късна есен, в улиците празни.
В твоята измъчена снага,
в дневния ти ред, но в точка „Разни”.
Ще намеря някъде уют -
във дъждовна локва посред пътя…
Във скута на някой вихър луд
през нощта към теб ще се запътя.
Дай ми знак, където да се спра.
Светнало прозорче със перденце.
Или друга мека светлина,
топла като поглед на детенце.
