Тодор Коларов

новела 

- … Било, каквото било - рече, - от тюхкане полза няма, ами да решаваме по-нататък каква ще я командарим. След малко ще наизлезе женският свят, ще се разреве, ще се завайка, не знам как ще се оправяме в олелията.

Видел Михов Дайбожето опасливо хвърли око към слепите в сутрешния сумрак прозорци на блока - нийде ни светлинка, по горните балкони се покашляше старец, мъчен от безсъница. Мразът щипеше твърде душмански за април месец, неразсъненият още Йоржо до него се затупа по раменете да се сгрее. И върлинестото шофьорче показа глава през прозореца на пикапа, но преди да посмее да се обади, Дайбожето побърза да го респектира:

- Трай, казах ти! Да ти таковам на бизнеса! Параско ми е приятел, бе!…

Върлинестото плю сърдито и промърмори през редките си като на татарин мустаци:

- На онзи в сандъка все му е едно с триста ли съм вътре, с четиристотин ли…

По улицата изведнъж излезе вятър и на Видел Михов му се стори, че вятърът всъщност гаси звездите, с лекота ги духа една по една, и без това изнемощели вече от нощното светене. Кажи-речи и с нас е така, помисли си и му стана мъчно, гориш ли, светиш ли, мъждукаш ли, накрая духне Озъбената и мир на праха ти. Кучето на Йоржо - мелез, когото стопанина му упорито представяше за пинчер, се бе запиляло нанякъде, а той се тупаше, прозяваше се, изпълваха го, изглежда, съвсем делнични грижи, тъй като нетърпеливо тъпчеше с чехлите пред смъкнатия борд на пикапа.

Дайбожето го доядя. Прегладнял е, магарето, безпогрешно определи той, на таквиз като Йоржо им дай само за спане и за лапане да мислят. От догадката си изпита досада, тя го порази като откритие, каквото не е желаел да направи. Бе мамка му, възкликна наум, туй човекът може и да е жалостив, може и да не е, ала никакви смърти не могат го отказа да мисли за търбуха си.

Йоржо, щом реши, че се е намръзнал колкото изискваше случая, попита:

- Чакаме ли някого?

- Чакаме - отговори Дайбожето. Той като че ли се откъсна от видение, дето дълго го е измъчвало. - Гедьо чакаме, шашавия, отиде за документите и уж за по-бързо, запраши с таратайката си, а досега ни документи, ни Гедьо, ни дявол!

Като да е чакало покана, откъм пресечката в дъното на улицата с рев и пукотевица изскочи чудновато возило, раздрънча прозорците и всичко живо вдигна на крака.

Жените от апартамента на Параскови излязоха на балкона. Плачът им тревожно огласи квартала, прогони спокойствието му за целия настъпващ ден.

НЕ СЕ ЗНАЕШЕ по каква точно прищявка Гедьо наричаше возилото си бъги. То, да си кажем като пред свои хора, не притежаваше потекло и род. С години стопанинът му го сглобяваше от железни вехтории и отпадъци, през цялото време стоически понасяше издевателствата на приятелите, търпеше присмехите на квартала, но свободните си часове и дни прекарваше насаме с бъгито. Тогава още се водеше донаборник, тъкмо събираше куфара за казармата, а неговото бъги можеше да се брои за първата му сериозна любов.

Втора и други следващи любови Гедьо засега нямаше.

Таратайката спря зад пикапа, за да може Видел Михов за сетен път с отвращение да се убеди каква гадна бензинова твар е създал кварталният перко, който се кипреше зад волана с пластмасова каска на глава, какъв урод е създал от цилиндри, бутала, валове, скорости, лагери, карбуратори и един бог знае от какво още. Взискателната му душа на естет и на техник по рождение не позволяваше на Дайбожето де си примирява със съществуването на урода.

- Чуй, Гедьо - ревна, за да надвика пукотевицата на бъгито,- да я махаш тая ярмомелка! Кой ли ден ще ми свърши търпението и ще те изправя пред обществото да отговаряш, маскара с маскара!

Върлинестото изскочи от пикапа да разгледа бъгито отблизо.

- Тц-тц-тц! - дивеше се той, плюеше от възбуда, забравил за собствените си ядове. - Да бях умрял, нямаше да знам…

Изведнъж се досети за ковчега в пикапа, побледня и се стъписа, припряно заотстъпва назад, без да разбере как отново се намери в кабината си и с нервозни пръсти затърси пакета с цигарите.

- Разбудихме цялата махала - рече му Йоржо през несвършващите си прозявки. - Що плач ще е сега, мале мила, що припявания!

Бъгито кихна високо веднъж-дваж като грипясало, задави се и млъкна. По стълбището на блока вкупом се свличаха жените и плачеха, воплите им ги изпреварваха, измъкнаха отнякъде мелеза на Йоржо, животното в уплахата си се пъхна между крачолите на Дайбожето и заскимтя. Втурна се към пикапа женският свят, наобиколи ковчега, заудря чела в сребристосивата му ламарина. Парасковица - едра, разпиляла прошарените си вече коси, напразно мъчеше да отвори пикапа. Тя се огледа с отчаяние, съзря Гедьо тъкмо когато се измъкваше измежду железната рама на бъгито, спусна се към него, вдигнала ръце.

- Ох, Гедеоне, леля - занарежда през сълзи, като го прегърна и се отпусна на гърдите му, ? какво ни сполетя, чедо, няма го вече чичо ти Парашкев! … Жив и засмян го изпратихме, пък виж какъв ни го връщат… Да можех, чедо, да го видя, да го зърна барем с едно око, ох, Парашкеве, Парашкеве…

Гедьо стоеше смутен, непривикнал да вижда чуждото нещастие, е, хайде сега, лельо Стайке, повтаряше и вдървено я галеше по раменете, е, хайде сега, не си струва. Той в действителност не знаеше струва ли си да се плаче в случай като днешния, не знаеше как се утешават ридаещи вдовици, повтаряше своето „е, хайде сега…”, макар Парасковица и да не го чуваше. Изпод каската му рукна пот, бе нова-новеничка каска, на нея пишеше „Хонда” с латински букви. В друго време търсеше възможност да се пофука и я слагаше на главата с повод и без повод. Потта заливаше очите му и се стичаше по мършавото лице. Дайбожето помисли, че шашавия плаче, трогна се от това, изпита даже нещо като симпатия към Гедьо. Не е чак толкова лошо момче, реши той, само да не беше пощурял подир противното си бъги.

В тоя миг Дайбожето прецени колко много му провървя, като остана встрани от плачещите жени. Едно, че не можеше да понася женски сълзи и най-вече защото щеше да се разпорежда в качеството си на човек страничен. Такъв не е неприлично и да проявява присъствие на духа, няма всички да се тръшнем и да се вайкаме, я!

- Сетне, Стайке, сетне - викна властно, да се покаже хладнокръвен, застанал над всеобщата скръб, ? нека го качим горе, пък там…

Положението на Гедьо беше критично, Парасковица не мислеше и да мръдне, той затърси с поглед нечия помощ и Дайбожето реши да се намеси. Срита мелеза на Йоржо, кучето изквича, стремглаво полетя към стълбището и се скри в асансьора.

- Престанете да се припявате, мари! - сопна се на жените край ковчега. - Толкова дертове ни чакат, а вие…

От купището махленки и сродници на Параско пъргаво излезе тънкоснаго девойче със заплакани очи, те толкова приятно зеленееха, измити от сълзите, че Гедьо зяпна и рече: „Я!”. И изненада, и възхита, и недоумение имаше в това негово „Я!”, откъде се взе, с други думи, туй същество, и защо аз не го знам.

Съществото приближи до Парасковица, прихвана я през кръста.

- Да вървим, вуйничке! - подкани я то, а измитият емайл на очите й блестеше срещу онемелия Гедьо, можеше да се помисли, че се обръща към него. - Вуйно Стайке, миличка…

Парасковица склони да я поведат към блока. Гедьо с готовност понечи да го придружи, но Дайбожето го дръпна.

- Къде? - остро попита, за да го стресне. - Ами ковчега с кого да го носим?… И смъкни най-сетне тенджерата си бе, главата ти вече е увряла! Не усещаш ли?

Гедьо свали каската и глупаво зашари с пръсти из мократа си коса, от нея се кълбеше пара. Той проследи с поглед тътрещата се вдовица и тънкоснагото девойче, изчака върволицата от жени да завлече обратно по стълбището плача и воплите и каза:

- Обеща да ми донесе колянов вал от ягуар-дванайсетак… Смятай го в кърпа вързано, Гедеоне, рече, щом се върна и ще го имаш… Бай Параско държеше на думата си, ама като не ми е било късмет!

Дайбожето го сряза:

- Късмет!… Тук човек е погинал, а ти за някакъв си колянов вал!  Хлапешка работа… Хващай да вдигаме, че съмна!

Йоржо решително притегна колана си, напомняше щангист, когато се готви да щурмува рекорд. Възрадвано от шътнята около пикапа, върлинестото с ентусиазъм плюна в шепи, разтърка ги, готов да се включи в екипа. Дайбожето процеди повелително: „Вдигайте!” и четворицата подхвана ламаринения ковчег.

В утрото димно синееше мъгла, денят обещаваше да е безслънчев и свъсен.

КОВЧЕГЪТ тежеше повече, отколкото би могло да се очаква. Мъжете до един бяха яки, мускулите им напираха през ризите, а и четиримата се запъхтяха от няколкото крачки до асансьора, по слепоочията им потече пот.

- Бре, че тежи пустият му! - констатира Йоржо с учудване, като избърса чело с опакото на ръката. - Параско си беше чироз, на живо да имаше шейсе кила, не повече…

Но коментарът му остана без последствие. Дайбожето се беше впуснал да размисля как да поберат покойния в теснотията на асансьорната кабина - ламариненият ковчег съвсем не склоняваше да влезе вътре в легнало положение, както е прилично за покойник. Четиримата или трябваше да понесат ковчега на ръце чак до осмия етаж, или да го изправят в асансьора, което понамирисваше на кощунство.

Дайбожето цветисто изпопържа.

- Доколкото си спомняме, Параско те смяташе за най-добрия си приятел - дипломатично отбеляза Йоржо, решил да си измие ръцете пред тази деликатна блъсканица. - Все с теб предпочиташе да чука табла, не можеш да отречеш. Та, сега решавай…

Утрото не предразполагаше към дискусии, хората напущаха апартаментите и трополяха по стълбището, притеснени да не закъснеят на работа. Дайбожето разядосан се престраши да поеме всички възможни грехове.

- Няма какво да му мислим толкоз - отсече, в гласа му напираше комарджийска решителност, ? да го вкараме, пък каквото това!

Щом нагласиха металния ковчег в кабината, Йоржо, върлинестото и Гедьо с каската си под мишница хрисимо се изнизаха навън. Дайбожето ги изчака да тръгнат нагоре по стълбите, дълго гледа подире им, сякаш се боеше, че няма да ги види повече, и останал сам, въздъхна за втори път тази сутрин, после заплопна вратата на асансьора. В желанието си да се покаже спокоен откриваше нещо като риск. Натисна бутона, кабината послушно потегли нагоре, откъдето долитаха глухите и неясни плачове на жените. Дайбожето похлопа с ръка по ковчега.

- Сам знаеш, Параско - измърмори вместо извинение, - в тия проклети блокове няма къде да се обърнеш…

Ала преди да се доизкаже, лампата изгасна и асансьорът спря. Само това липсваше, изръмжа. Кабината бе заседнала някъде между етажите, отгоре се прецеждаше ивичка светлина и ковчегът матово сребрееше. Дайбожето съзря две фосфоресциращи зеници в краката си, те се бяха вторачили в него, като че го подозираха в нечисти помисли.

- Ха! - учуди се той. - Ето къде си бил!… Тъкмо ще си правим компания тримата.

Мелезът на Йоржо се сви в ъгъла, глей го ти бе, хмъкна Дайбожето, злопаметен ще трябва да е, песът му, още не е забравил ритника.

- Закъсахме я нещо! - каза и се улови, че чака да му отговорят. - Може и куче да си, ама жива душа все пак, човек се чувства по-спокоен.

Отвънка заблъскаха по асансьорните врати.

- Виделе, ей, Виделе!  - викът на Йоржо бе далечен, хриплив. - Електриката спря, чуваш ли, Виделе, ще се наложи да почакаме!…

- Чувам де, не съм глух! - озъби се Дайбожето досадно, и без това не можеше да се примири със станалото. От гурбетчилък, песе, мислено се обърна към мелеза той, никой не е прокопсал, от мене да го знаеш. Представи си как оня в ковчега иронично присвива очи, как в ъгълчетата на устата му съзрява присмех, Параско никога не възприе неговото схващане с нужната сериозност, заразен беше от детинщина, от любопитство, от жажда за промени, която така и не угасна. Хили се ти, хили, каза Дайбожето на ковчега, с това твое хилене видя се докъде я докара, да те запояват с калай, колкото и да е дефицит. Онзи отвътре всякога пропускаше натякванията на Видел Михов Дайбожето, не влизаше в спор, все едно, викаше, клатейки глава, нито аз мога да ти обясня, нито ти да ме разбереш.

- Не можел съм бил да те разбера! - обърна се към ковчега. - Правеше се на много сложен, макар и ти като мене, заран сърбаше шкембе-чорба!

Ковчегът равнодушно мълчеше, издигнал се над проповедите на Дайбожето, но човекът не се смущаваше от непочтителността му. Туй чужбината, длъжен съм да ти го кажа, наставително го поучаваше той, не е земя, дето нашенецът лесно да върже корен. Ще ходи, ще скита нашенецът и накрая пак тука ще се върне, стига да не е вагабонт, или пък непредвидено да не го докарат като тебе.

Отдаден на спора, Дайбожето изгуби представа за часа. Хрумна му, че сега няма да има с кого една табла да направи в събота следобед, когато приключи футболният сезон. В полумрака на кабината изведнъж оцени с какво и колко е ощетен от гибелта на Параско. Покойният бе ненадминат да хвърля чифтове, зарчетата го слушаха като дресирани и Дайбожето страшно му завиждаше за тази дарба, върви ти бе, чешит такъв, викаше му, постоянно хванат да се ядосва заради победите на гурбетчията. Когато изпращаха Параско за сондите в Саудитска Арабия, онзи му рече: „Давам ти възможност да научиш таблата. Бая време ще можеш да тренираш…” Дайбожето се опита да му възрази: „Бе то е до късмет, голям късметлия си, в това е цялата дяволия!”

- Един късмет извади и ти, Параско! - каза жалостиво, а мелезът стреснато се навря зад ковчега. - Да беше си стоял при нас, сега махалата нямаше да се залива в сълзи и скръб…

В шахтата на асансьора плачовете от осмия етаж отекваха тягостно. Дайбожето понечи да друсне една попръжня по адрес на електрикаджиите, но гузно прехапа език - до него имаше покойник и следваше да спазва нужното приличие. И кучето, дето е куче, има ли покойник, преживява, вие. Моят пинчер, разправяше му Йоржо зимъска, когато се помина баба Костадинка от десетия етаж, посреднощ започна да вие. Млъкни бе, животно такова, викам му, а той не ще да ме слуша, навири муцуна към тавана и вие, та се къса. През четири етажа да надуши бе, представяш ли си! На Йоржо му беше слабост да попреувеличава и Дайбожето не би му повярвал, ако сам не дочу воя, отначало даже го взе за вълк. Какво ще дири вълк в града, усъмни се той, едва на сутринта научи за смъртта на самотната старица - синовете й останаха в столицата по министерства и ведомства, майка им кукуваше саминка в тристайния апартамент.

Сега мелезът не искаше да вие.

- Ковчегът до тебе, пък не виеш! - озадачи се Дайбожето и се наведе към кучето. - Да не би да си настинал, а?

Той пипна носа на кучето да провери дали е влажен. Бе и носа му влажен, читава си е животинката, а на, не вие, угрижи се Дайбожето. Безброй още други причини можеха да се намерят едно куче да не иска да вие. Ама тъкмо на Параско ли, укори го, той и кокалчета ти носеше, и се заиграваше с тебе, и не знам да те е сритвал, пък ти сега… Кучето в безразличие махаше с клепналите си уши. „Бре, че тежи, пустият му! - изпод съзнанието на Дайбожето се измъкна нечие възклицание. - Параско на живо си беше чироз…”.

Цял куп догадки изпълниха главата на Видел Михов, той долови как те го притискат, подтикват го да не стои със скръстени ръце, преди да се е добрал до истината. Започна да се задушава в малкото пространство между ковчега и гетинаксовата стена на кабината, хвърли се към вратата и изведнъж диво я заблъска с юмруци, разяждан от нетърпението си като плисната отгоре му киселина.

Кучето, свито в ъгъла до ковчега, със страх гледаше разбушувалия се човек.

ПРЕД АПАРТАМЕНТА на осмия етаж цареше стълпотворение. Хората влизаха и излизаха на пръсти, говореха шепнешком, въздишаха, охкаха, за да изразят колко ги е потресла гибелта на съседа им, и повечето бяха искрени. Металният ковчег бе поставен сред гостната върху два стола, Парасковица стоеше край него, наобиколена от жени, лицето й бе мокро, зачервено, подпухнало от плач.

На стълбището отвън Дайбожето се разплати с шофьорчето на пикапа, то пъхна банкнотите в джоба на охлузганите си дънки, без да ги брои, и хукна надолу по стълбите, като разблъскваше де когото свари.

Светлината на утрото навлизаше с усилие през стълбищните прозорци, немити още от заселването на блока. Носеше се мирис на яхнии, на дим и на нещо, което в другите делници го нямаше. Къде ли се е сврял нашият перко, запита се Дайбожето и влезе в стаята с покойника.    

Гедьо стоеше побит зад Парасковица, по своему траурен, недостъпен и като не намираше ляк за голямата й мъка, току викаше: „Недей, лельо Стайке…”, надничаше в заплаканите очи на тънкоснагото момиче, което пък сдържано ридаеше: „Вуйничке, миличката ми…” и прегръщаше вуйна си през раменете. Гедьо носеше отвреме навреме чаша с вода Парасковица да разкваси попуканите устни. Колкото и да не искаше да си го признае, това му доставяше скрито удовлетворение от себе си и то не убягна от набитото око на Дайбожето. Патил и препатил човек беше, инак не би съгледал настъпилата промяна у собственика на бъгито - каската с надпис „Хонда” лежеше забравена в антрето върху закачалката. Е, всяко зло за добро, каза си Дайбожето, и сватби ще се вдигат, няма само с погребения да се разправяме!

Той повика с ръка шашавия и го попита шепнешком:

- Къде, казваш, си настанил онзи… придружвача?

- Ми, бате Виделе, както ми нареди, в хотела, къде другаде - послушно докладва Гедьо, извърнат към вдовицата. - И да се наспите, заръчах му, щото утре опечалените ще искат да знаят как е станала белята… Леля Стайка, де!… Да сте успан, рекох му, отпочинал…

- А той?

- Като разглобен съм, заоплаква ми се, цял ден през пустинята в онзи пек, сетне в самолета и дотука, с влака… Като разглобен съм и две не виждам, вика, едва долази в стаята си.

Дайбожето се замисли. Бе има нещо не по реда си в цялата история, изрази наум заключението от догадките си, има нещо, ама де да видим.

Гедьо несмело прекъсна мислите му:

- Бате Виделе, аз викам… нали щото и мъж трябва да се навърта из къщата… така де, сами жени…

- А? - сепна се Дайбожето и в ушите му като отприщена река рукнаха припяванията на жените.

- Ми, викам да… - Гедьо посочи с глава към ковчега, не му стигаше кураж да се изкаже. - Ще дотрябва нещо… Вода било на леля Стайка, я друго, нали. Дъщерите й не са пристигнали още и…

На Дайбожето му се насъбра много, схвана предложението на шашавия и аха да се разлюти, но се сдържа.

- Намери се утешител! - изсъска през зъби, в зениците му запрехвърчаха гневни светулчици. - Грабай си партакешите и дорде съм преброил до педесе, да си ми докарал онзи от хотела!… Ясен ли съм?

- Ми, бате Виделе… както наредиш - със съжаление избъбра Гедьо, като се напъваше през главите на хората да зърне зеленоокото. Той тръгна уж да си прибере каската, по средата на гостната вече забрави закъде се беше запътил, разбута махленците, дошли да донесат китка на клетия Параско, и се заизмъква през навалицата към стълбището.

Наближаваше обедният час. Потокът от махленци не секваше, хората идваха с карамфили, лалета и зюмбюл, цветята покриваха ковчега, в ранна пролет трудно се намираха, ала всеки се справяше някакси и къде със здравец, къде със съмне-мръкне, къде с цветенце, дето и името му не можеш да кажеш, окичваха покойния и го поменуваха с добра дума. Веселяк беше Параско, лека му пръст, шушнеха си те, като чинно отливаха вино от шишето вместо заупокой на мъртвия. Той, Парашкев, споделяха по между си, вареше истинска балканска сливовица и какво мезе приготвяше само, и бабек, и суджуци, и наденици, и всичко туй се изяждаше и изпиваше колективно. Гледаха портрета му в рамка с черен креп, на него покойният се усмихваше хитровато и добряшки, гледаха го и не им се вярваше на махленците тая негова кончина. Добра душа носеше, каквото и да приказваме, въздишаха те, като гледаха масивния металически ковчег, херметически закрит, такива като Параско най-напред си отиват. Кой знае как е погинал, горкият, излагаха хипотезите си махленците, и кога е станало нещастието, може дни да са минали, може седмици, пустинята не ти е съботен пазар, да идеш по обед и да се върнеш. Йоржо, всепризнат специалист по заварките, стържеше с пръсти по четината на брадата си и обясняваше:

- Запояват го да не се пренесе зараза. По Африка болестите дебнат на всяка крачка. Туй холера, туй проказа, за чумата не знам имат ли я, нямат ли я, но предпазни мерки следва да се вземат. В ламаринен ковчег е къде по-сигурно…

Мъжете слязоха долу, при входа на блока, пушеха, изучаваха пелената от облаци над главите си, за да разберат на дъжд ли отива денят, и мрачно подхвърляха по някоя оскъдна дума.

- Разбрахме се за ловджийската пушка - разправяше им Йоржо, в чиито крака лежеше пинчера мелез-белгийска, с двойно оксидирани цеви, специален патент на фирмата. Да струва, да струва двеста-триста долара, за такава сума, рече ми Параско, няма защо да си хабим приказките, върна ли се, живот и здраве…

Той замълча, зиморничаво се загърна в грейката си и махна съкрушено с десница, като не се разбра за какво конкретно съжалява.      

В НОЩНАТА ТЪМНИНА навън се обади кукумявка. Останал сам в гостната с ковчега, Дайбожето усети как го полазиха предателски тръпки и се сконфузи. Да не съм седял на пост до късна доба край погребите, заупреква се той, както и да е, можеш да си го обясниш откъде са тези тръпки. Кукумявката прелиташе над отсрещните покриви и кацаше по комините, обаждаше се ту от едно, ту от друго място, крясъкът й злокобно вещаеше незнайни бедствия в сънната тишина.

- Няма да чакам да съмне, я! - отвърна на колебанията си Дайбожето, като реши да пренебрегне излагащите го тръпки. - Мил си ми, Параско, другар от детинство си ми, Параскев Сарашки, ама истината, по необходимост, трябва да я знам. Ако не беше изчезнал оня тип…

Оня тип, придружвачът на ковчега, незабелязан от никого, се изгуби неизвестно къде.

Гедьо се върна късно, на входа пред блока и на вратата горе, на осмия етаж, го посрещнаха разлепените некролози, откъдето му се кокореше ухиленият Параско, върна се доста пообъркан, разминали сме се сигурно, докладва на Дайбожето, може да е излязъл да поразгледа града.

- Бе, на кого казах да не се връща без него? - ядоса се Дайбожето. - Къде да го търсим сега?

- Ми, бате Виделе - отвърна Гедьо, вдигна рамене да покаже, че вината не е негова, - търсих го, не че не го търсих… И в стаята му, и долу, в ресторанта, и в бара, катаджията Наско даже натисна да ме глобява, загрозявал съм бил ланд… ланд… онуй де, центъра съм бил загрозявал с бъгито…

- Знаех си аз, предчувства ми душицата - затупа се с юмрук по гърдите Дайбожето, думите ги цедеше през зъби, - има нещо не по реда си в цялата тая работа. Бар документите да можехме да прочетем, а то… Смъртен акт ли е, протокол за злополука ли е, какви трици е, не можеш го разбра!

Документите бяха на арабски и на английски, с печати, накъдрени подписи и дата. Дайбожето пропиля маса време да ги разучава, но те дискретно мълчаха, предоставяха на потъналия в скръб род на Параско, на вдовицата и на не по-малко опечалените му приятели да се губят в предположения. А придружвачът, нехранимайко без съмнение, подло се скри.

Налагаше се да пристъпят към решителни действия. Какви, как, защо, Видел Михов не можеше да отговори. Едрата му фигура се пречкаше сред хората край ковчега - вайканията и плачът отдавна стихнаха, преминаха в стонове, които се отскубваха покрай въздишките на вдовицата, на двете й дъщери, пристигнали привечер, на насъбралата се рода.

Гостната се бе изпълнила с дъх на цветя, тегнеше задуха, в паница с варено жито до главата на Параско горяха восъчни свещи.

- Ето какво - разпореди се Дайбожето, тежката му ръка падна като повеля върху рамото на Гедьо, - моментално се връщаш в хотела и ако до полунощ оня не се покаже, идваш да ми съобщиш… Ясен ли съм?

- Ми… бате Виделе, щом си рекъл! - смутолеви Гедьо. Той се прости с мисията си край ковчега, пътят му към зелените момичешки очи от лъчист емайл се препречваше от Дайбожето, когото никой смъртен не би могъл да заобиколи без да си понесе заслуженото.

Понечи да излезе, но изведнъж просветля, викна ликуващ:

- Сетих се!

- Какво? - попита Дайбожето с уплаха.

- Ми онуй, де - в гласа на Гедьо проличаваше доволство, - нали катаджията Наско… За ландшафта…

Не успя да довърши, Видел Михов забоде в него такива едни очища, от които слабосърдечният би получил припадък. Шашавия стремглаво изтупурка надолу по стълбите и гръмката ругатня, юрнала се подире му, едва ли го застигна. Ето ти на, съкруши се Дайбожето, толкова да се сдържах и един келеш да ме подтикне да сквернословя…

До полунощ изчезналият не се показа. Дайбожето и Йоржо положиха усилия, използваха всичките си заложби на дипломати, докато да отпратят Парасковица и родата да дремнат до утринта. Тичане ни чака, Стайке, боботеше Йоржо, сам той примрял за сън, тежък ден ни чака, погребение, поминален обед, силите няма да ни стигнат. Тъй, тъй съгласяваше се родата, истина казва човекът, и да будуваме, и да не будуваме, Параско няма да го върнем. Те се пръснаха по стаите, затихнаха, а Йоржо рече:

- Е, да си тръгвам. Ще намина, Виделе, преди изгрев.

- Бива, бива! - съгласи се Дайбожето с лекота и в друг час Йоржо би го заподозрял в неискреност. - Ти върви, пък аз тука…

Кукумявката се изгуби, крясъците й заглъхнаха надалеко и в настъпилото безмълвие Дайбожето осъзна колко трудно ще му е да пристъпи към своя замисъл. Пламъчетата на свещите едва чуто попукваха, той се разтърсваше в треска против волята си, Параско, братче, зашептя с пресъхнало гърло, каквото и да се окаже, ти ще ми простиш, надявам се.

Отиде до портрета и го обърна, за да не среща присмехулните очи на гурбетчията.

На улицата запърпа закъсняла кола, размъти безмълвието, смъкна остатъците от нерешителност у Дайбожето и той облекчено задиша, разтърка зачервените си очи. Че не е леко, две мнения няма, призна си чистосърдечно, утре могат и да ме съдят, и да ме заплюват в лицето, и да ме сочат с пръст. Дайбожето говореше и разполагаше около себе си поялната лампа, поялника, калая, клещите, всичките си инструменти беше донесъл, за да е спокоен, че ще се справи до първи петли.

Зад разшеталия се край ковчега се дочу хихикане. Дайбожето стреснато се обърна, установи, че е сам, успокои се. А, не, Параско, без гадните ти номера, рече на покойника, докато разчистваше цветята и здравеца от ламаринения сандък, приживе обичаше да се глумиш над околните, ама сега вече баста!

Над думите му отново изхихикаха. От треската ще е, каза си Дайбожето, трескав ли си, всичко ти се счува. Всяка щуротия все на тебе приписвахме, обърна се той към ковчега, на Параско, викаха хората, няма да му дойде умът. И прави излязоха, длъжен съм да ти кажа като на приятел. Когато ние тука се захванахме с прехода, търчахме по митингите, пеехме „Четирсет и пет години стигат!” или викахме „Ние пак сме тук!”, и всякакви други, щото демокрацията не става за ден, за два,  ти къде беше? В Кувейт! Газопровод, братче, прекарвахме по дъното на морето, леле, какво красотище е под водата, братче… А и първолачетата знаеха, на големия си зет събираше валута за мерцедес… Да имаш да ми възразиш?

Дайбожето наведе ухо към ковчега да чуе възраженията. Свещиците попукваха, мързеливите им пламъчета се полюшваха бавно, приличаха на уморени танцьори, изпаднали в транс.

- Да си пожелаем успех тогава! - гласът му се блъсна в стените, стори му се чужд и груб. - Като ти отворя след малко, ще се изясним докрай…  

Поялната лампа злобно засъска в неговите ръце, той заразхожда плазмения й език по ръба на ковчега. Свърши се, отбеляза Дайбожето, няма връщане назад. Оня отвътре издевателски ще му се изсмее, Виделе, Виделе, ще му викне, вечно с глупавите ти съмнения ще те срещам, и на мъртвите няма да дадеш покой. Дайбожето разполагаше с достатъчно факти, за да го обори, бе аз, кога беше жив, те оставих да вървиш по гайдата си, каза през стиснати устни, отдал се на ювелирната си операция, нали ние подхванахме работническо-мениджърско начинание, да откупим фабриката за олио, а ти, вместо да си до нас, където ти беше мястото, грабна си куфара и хайде в Дар-ес-Салам. Защо, пита се в задачата? Лампата съскаше, предупреждаваше Параско да мълчи, да изчака цялата обвинителна реч на Дайбожето, преди да подхване пледоарията си. Защото малкият ти зет те заврънка за собствен чалга-бар, с фолкпевици, и ти тозчас хукна в Източна Африка по обектите и си хабеше здравето заради чалгаджията. А мене, приятеля ти, дето те имам за брат, ме будалкаше с картички от Килиманджаро. Гледай величие, братче, задъхваше се от възторзи, гледай и се възхищавай от майката природа…

Ковчегът ронеше калаени сълзи, Дайбожето ги събираше в канче, лампата със змийски съсък настървено се нахвърляше върху ламаринения капак, в стаята се насъбра дим, завоня на бензин.

- Малко остана - изрече Дайбожето, ала вместо да изпита облекчение, развълнува се, обхвана го нерешителност, - само да не си помислиш, че се правя на Архангел Гавраил! Ще се видим, ще се простим и отново ще те херметизирам, преди да са полазили зарази. Пък за греховете ти…

Той дълбоко в себе си смяташе Параско за великомъченик, когото небесата наказваха за чужди грехове тук, на тоя свят. И жега те гори, окаянико, съжалително заклати глава Дайбожето, и тропически дъждове те давеха, и пясъчни бури те душеха. Ама хак ти е! Защото имаш и свой грях - към дъщери и зетьове, към внуците си, направи ги готовани, заламтели за имане, напечелено по чужбина.

Поялната лампа млъкна изведнъж и тишината се възцари в гостната. Дайбожето се изправи, ръцете му трепереха, гледай ти срамотия, измърмори той. Сянката му, уголемена и уродлива, се заразхожда по стените, тавана и пода, приличаше на чудовище, звяр някакъв, нахълтал при живия и мъртвия.

Наближаваше да пропеят първи петли.

- Нека се изясним сега - рече Дайбожето и напразно се мъчеше да преглътне бучката, заседнала в гърлото му. - Процедурата ще е кратка, безболезнена, потърпевши, надявам се, няма да има!

Той хвана капака с две ръце, напъна хамалските си мишци и го вдигна.

Вътре, в найлонов пакет, лежаха старателно опаковани циментови блокчета.

ЧОВЕКЪТ, който придружаваше ковчега беше на възраст, страдаше от астма, по олисялото теме, шията и гърдите му се стичаха ручейчета пот.

- Все мене впрягат за неприятните работи! - изпъшка, опитваше се да избърше потта от лицето, но без полза. - Главният инженер заповядва, а Каспар Бояджиян изпълнява. Ти, бай Каспаре, казва, си само домакин на обекта, ще поминем някак си без тебе за една неделя… И бай Каспар си зарязва склада, вътре материали и инструменти за двайсет-трийсет хиляди долара, удря му катанеца и разхожда със самолет през Средиземно море сандък с циментови тухли…

През пердето на хотелската стая напираше нов ден, стените, прозорците, антените на отсрещните сгради розовееха, късчето небе над тях бе зацапано от нечисти облачни дрипели, току-що подпалени от зората. И лицето на Дайбожето розовееше - безизразно, изсечено от камък, лице на съдник, такъв не го познаваха нито Йоржо, който час по час поглеждаше към него и се питаше това Видел Михов Дайбожето ли е, или не е, нито Гедьо, изправен до вратата с каска на главата по стратегически съображения. Придружвачът обаче нямаше намерение да бяга, седеше по чорапи на кушетката и между пръстите му димеше цигара.

- Калпава история, каквото и да приказваме - обади се Йоржо, по гласа му трудно се разпознаваше дали я осъжда, - имаше Параско, а сега няма Параско, ни жив, ни мъртъв…  

- Право е - съгласи се придружвачът. - Каспар Бояджиян половината свят ошета, догодина ще се пенсионира зад граница, а и той не помни да е чул и видял.

Гърдите му свистяха, астмата порядъчно го измъчваше, Каспар Бояджиян напомняше риба на сухо.

Дайбожето не ги слушаше, откакто придружвачът завърши изповедта си, той престана да вижда и да чува, беше потресен. Парашкев Сарашки, разговаряше с приятеля си, когото не намери в ковчега, такъв номер да ни погодиш, никога не съм го допущал за тебе. Идеше му да се разплаче, ала нямаше откъде да изстиска сълзи, Видел Михов Дайбожето не беше плакал когато и да било. С кого ще играя табла за в бъдеще, за това не помисли ли? Мотивът с таблата бе детински, несериозен, но той друг не откри, такъв, който би принудил Параско да не се хвърля в безумната си постъпка. Гонеше от себе си картината, в която заревото на огъня поглъщаше онзи Параско, когото познаваше. Бензин е това бе, човеко, викаше отчаян, задето закъсня да му го разясни овреме, подхване ли се, гасене няма, разфучана ламя е горящият бензин! Цистерната пламтеше пред неговите очи, те уж се взираха в утрото през прозореца на хотела, а в тях се бе отразил ужасът, Дайбожето чувстваше върху кожата си жежкото пладне на пустинята и болка клеймосваше сърцето му.

Пръв до него стигна Гедьо.

- Ми… бате Виделе, съмна - рече, като се покашля, за да го отвлече от мислите му. - Бате Виделе!…   

Дайбожето се размърда.

- И защо се кри цял ден? - запита придружвача, гласът издаваше умората му.

Човекът на кушетката беше мокър, като че не бе напускал склада си в саудитската пустиня Нефуд, не му достигаше въздух, ловеше го с посинели устни и бялото на очите му мъртвешки студенееше.

- Каспар Бояджиян не може да лъже - призна той, изпълваше го достойнството на честен човек. - С какви очи ще погледне жената на загиналия, децата, близките, приятелите, а? С какви очи ще погледне своята жена, своите деца, своите приятели? Как ще живее, научат ли какъв лъжец е? И да се има предвид, Каспар Бояджиян не е страхливец, той не бяга… Той не може да гледа да страдат…

- Калпава история! - повтори Йоржо. Този път в изреченото пролича гняв. - Да ти кажа, Виделе, и аз да бях на неговото място, и аз нямаше да знам как ще застана пред Парасковица… Откъде да се вземат тленни останки, след като цистерната се е взривила?

Дайбожето стана, промяната го състаряваше, раменете му безволно се прекършиха под тежестта, тя се бе оказала непосилна и за здравеняк като него.

- Аз ковчегът… съм го запоил - промълви, с мъка търсеше думите и ги изговаряше подтиснат. - Само ние знаем… Тримата… Разчуе ли се… Мисля, че съм ясен! Ти прощавай, бай Каспаре, ама на погребението ще разкажеш… Вместо заупокой.

Придружвачът се хвана за сърцето, масажираше с пръсти лявата си гръд.

- Не, не! - извика, готов да се съпротивлява. - Каквото и да стане, Каспар Бояджиян….

- Съмнало се - каза Видел Михов Дайбожето, като съжаляваше, че не може да върне дните назад. - Виж там, бай Каспаре, две-три думи… как е станало, защо. Колкото до другото, ще погребем Параско с почест, заслужава го…

Придужвачът разбра и омекна.

- А! - възкликна, заклати лисата си глава. - А, туй може! Сарашки беше мъж на място, истински мъж беше, Бог да го прости! Каквото зависи от Каспар Бояджиян…

Навън, по улиците и площадите, се носеше жизнерадостна песен - „Тоника СВ” събуждаше града.

ОПЕЛОТО ПРИКЛЮЧИ. Двете дъщери на Параско придържаха майка си, вдовицата беше прегърнала ковчега, забрадената й в черно глава лежеше върху капака. Хората се бяха пръснали между гробовете, миришеше на прясна пръст и скворците по дърветата се надвикваха един друг.

Каспар Бояджиян се бореше с астмата си, той размахваше ръце, сочеше с показалец натам, където според него се намираше пустинята Нефуд, нефтената сонда, инсталациите и съоръженията и където достойният за всеобща почит и преклонение Парашкев Сарашки намери гибелта си. Да, каза той, такива  като покойния рядко се срещат, готови да пренебрегнат себе си, за да спасят другарите си на сондата, доброто ни име, ценното имущество.

Видел Михов Дайбожето слушаше и страдаше. Разсеяният му поглед подмина Гедеон шашавия, който се домъкна с бъгито по алеята, за да докара своевременно зеленооката племенница на Параско за церемонията и сега галантно я подкрепяше под лакът. Да бях там, мислеше си с горест Дайбожето, заедно да се печехме в онази саудитска фурна, нямаше да допусна такова безразсъдство.

В тоя миг някой се изсмя на нелепите му мисли. Хе, отвърна му Параско през смях, той умееше всичко да го обръща на шега, хе, нямал бил да допусне! Море, напред мене щеше да хукнеш към бензовоза и каквито са ти дълги крачищата, пръв щеше да стигнеш, а сега местата ни тука да са разменени. Само че, Виделе, и тоя път аз хвърлих дюшеш, провървя ми, мой излезе късметът. Дайбожето безпомощен следеше бягащият Параско, горе на сондата другите не подозираха как след малко всичко щеше да полети по дяволите, двигателят на цистерната гореше с боботене, раздухвано от вятъра, след малко наоколо щеше да има купища обезобразено желязо, разкъсани човеци, смърт и разрушения.

Неочаквано заръмя кротък априлски дъждец. Полъхна влага, дъх на пролет настойчиво се носеше сред хората, Каспар Бояджиян с благодарност посрещна дъждовните капки. Мир на праха му на приятеля и колегата Парашкев Сарашки, каза, като възвиси глас, предлагам на опечаленото събрание да се поклоним пред тленните му останки.

Парасковица се хвърли върху металния ковчег, ридаеше и нареждаше:

- Ох, ох, Паршкеве, мъжо, така ли трябваше да се разделиме, Парашкеве, да не мога да те видя, да не мога да те прегърна, да не мога да те оплача, мъжо…

Дъщерите й хлипаха, свили рамене, а зетьовете му мрачно се вглеждаха през скършени вежди в махаленците на тъста им и мачкаха шапките си. Племенницата на Параско изплакваше зелените си очи върху рамото на Гедьо, който не смееше да мръдне, за да не развали омайващата го магия.

Превил коляно, със склонена глава, Видел Михов Дайбожето не усети как по лицето му потекоха сълзи. Само ти можеше да го направиш, възрази на приятеля си, много се съмнявам дали аз бих могъл като тебе. Параско едва ли го чуваше, защото се бе добрал до волана на бензовоза и лудешки го подкара, вдигайки облаци пясък. Двигателят виеше, като че почувствувал застрашаващия го огън, цистерната подскачаше в трапчинките, мяташе се като необязден кон и се отдалечаваше зад близките дюни. Хората се бяха смразили по местата си, ужасени от гледката, след секунда бензовозът щеше да се скрие сред пясъците и…

Там, където стана взривът, каза им сутринта бай Каспар, зееше голям празен трап. От бензовоза и от човека не бе останало много.

Когато заспущаха запоения ковчег в гроба, Видел Михов Дайбожето се разкайваше. Вземам си думите назад, Параско, чуваш ли, викаше душата му, не можеше да си прости несправедливите обвинения към приятеля си. Наприказвах ти за тези два дни какво ли не и съжалявам. Той приближи, хвърли бучка пръст върху ковчега и каза:

- Дай боже всекиму такава достойна смърт!

И срещна добряшките очи на непоправимия присмехулник Параско, в които грееше топлинка.