ПРИКАЗНИТЕ ПОУЧЕНИЯ НА ДИМИТЪР ПОДВЪРЗАЧОВ
Знае се, че сред разновидностите на словесното изкуство най-безспорно и най-открито поучителни са басните. Но такава цел – да поучават – имат и притчите, и апологът, и приказките за деца и възрастни, а също и по-голямата част от личното творчество. Ако баснята по-добре от другите жанрове илюстрира възможността да се сведе общото съждение до единичен случай, да се опрости и онагледи една максима чрез конкретното, тя заслужава първенството си сред жанровете на дидактичната литература. Оттук и големият теоретически интерес към нея. “Върху нито един стихотворен вид аз не съм се съсредоточавал толкова, колкото върху баснята” – казва Лесинг(1) и обяснява, че обича да бъде на тази обща за поезията и морала територия.
С разсъжденията около логическите основания за пораждането на този жанр, с коментарите за устойчивостта, продуктивността и художествената му функционалност литературната теория е канонизирала жанра, узаконила го е като твърда (почти твърда!) литературна форма. Баснята е кратък алегоричен разказ и произтичаща от него поука. Отклоненията от този модел обаче са много. Дълбоки са различията между привържениците на двата основни типа басня – философската (нелитературна) и поетическата (литературна). Понякога колебанията се превръщат в нещо като лична драма. Цитираното по-горе откровение на Лесинг е от ранния му период, когато той пише басни “по Лафонтен” – поетически. През 1759 г. обаче издава “Басни в проза” и трактат в защита на античния първообраз на жанра, където е развил своя оригинална теория, насочена срещу “разглезената Лафонтенова басня”(2).
Разноречията около структурата на баснята допускат наличието на преходни форми и колебания при определянето на жанра: античната басня за кокошката със златните яйца често се определя като анекдот; приказката за лъжливото овчарче присъства в Басненика (1852) на Петко Славейков като басня със заглавие “Вълкът”; пак там и пак поучителни са неговите “приказчици”, “умни изречения”, “сентенции” и т.н.; много от творбите на Стоян Михайловски определят ту като басни, ту като лирически нравоучения. Колебания има и при текстовете на Димитър Подвързачов.
Най-широк по смисъл и обединяващ литературните разновидности от този тип според А. А. Потебня е терминът “притча”. Потебня подробно анализира възможността за трансформации и лесни преходи между повечето кратки дидактични форми (например, при инверсия на поуката и по-лаконичен разказ, баснята се превръща в пословица). Това е възможно, защото тези литературни видове са различните степени в един сложен “процес на сгъстяване на мисълта”(3). А максималната концентрация е постигната при афоризма.
Димитър Подвързачов има интерес и към епически пространните нравоучения, и към по-лаконичните. Най-многобройни в творчеството му са басните, макар повечето от тях да са с неясен жанров статут, с колебание между басня и притча. Някои от творбите в тази група са наречени и приказки, поучителни приказки. Притчи са текстовете от цикъла “Под чинара”. Димитър Подвързачов е писал също множество афоризми, има и патетична възхвала на този най-кратък епически вид. Афоризмът, казва той, “е сгъстена до крайни предели мисъл – пречистеното злато на мисълта, без лишните примеси”(4).
Разсъжденията върху характеристиките на отделния жанр или на жанровата парадигма (в случая на дидактиката) са възможен и изпитан път за изследване на художествеността. Ако в началото на ХХ век са действали по-строги жанрови правила, но Димитър Подвързачов ги е нарушил, очевидно е имал съображения. Възможно е да са тези: “Крилов? О, чел съм го и аз! / Но той е автор стар…” Може съображенията да са и други. Но ако художественият резултат е добър, значи, литературната форма (например баснята) е имала потенциал за варианти и авторът го е използвал.
Димитър Подвързачов като че ли не оставя съмнение за жанра на голяма група от своите текстове. Той ги определя като басни в редица заглавия: “Съвременна басня”, “Американска басня”, “Басня за брадата”, “Баснописец и басня” и т.н. Предвиждал е и издаването на сборник с басни – “Басни за мустакати деца”. Но както през 30-те години на ХХ век, когато се печатат тези текстове, така и сега, разминаването между тях и жанровите очаквания на читателите създава напрежения. Защото един от най-важните аксиологически фактори е утвърденото мнение – за нещата като цяло и за жанра в частност. Изказана или не, в главата на читателя се върти мисълта: “Това басня ли е?” Или дори: “И това пък ако е басня?!”
А басни ли са наистина така определените от Димитър Подвързачов текстове? Колебанието тръгва от стабилизираната в съзнанието ни норма за басня. Макар да се знае, че гърците са създавали басни още в VІІІ-VІІ век пр.н.е. (Хезиод, Архилох, Симонид…), а в Ориента и много по-рано, не се оспорва, че Езоп е задал модела на европейската басня. Всеизвестно е също, че “сичките басни не са Езопови”(5). Наричат “Езопови басни” корпус от около 400 антични творби, които формират нормата за жанра в европейската литература. После тази норма се е стабилизирала чрез текстовете на Лафонтен и Крилов, но като правило, чрез по-кратките от тях, т.е. предимно тези, които повтарят Езоп или напомнят за него: за кокошката със златните яйца, за вълка и агнето, щуреца и мравката, орела (лебеда), рака и щуката…
Текстовете на Димитър Подвързачов са с разколебана жанрова идентичност. Те се разминават с конвенцията за жанра в различни нива и аспекти. Въпреки трудностите да се разграничат отделните впечатления в една цялостна рецепция, усещането за несъответствие вероятно идва от следното:
1. Димитър Подвързачов продължава линията на поетическата басня, подхваната от Федър и доразвита от Лафонтен и Крилов. Възраженията в литературната теория срещу нея са сериозни. Тя не води директно към най-важното за една басня – към поуката. Многословна е, пълна е с всякакви украшателства: мерена реч, разточителна описателност, излишни детайли. Димитър Подвързачов прави точно това, което според Лесинг и Потебня е логическият порок на този тип басня – разказва истории, подробно и увлекателно. Разказва ги така, че читателят се наслаждава на забавната ситуация, на колоритния персонаж и съвсем не бърза към целта, забравя за главното – за поуката. Така е например при баснята му “Кокошката със златните яйца”. Това е една от най-популярните басни на Езоп. Българите я знаят от 1802 г., когато Софроний прави първия превод на Езопови басни. Софроний я превежда дори в два варианта: как “една жена вдовица” прехранила кокошката си, за да я накара да снася два пъти на ден, от което тя затлъстяла и престанала да снася; и другият вариант със златните яйца – където собственикът заклал кокошката, за да потърси в нея повече злато, и така изгубил всичко. У Лафонтен има почти точен преразказ на варианта със златните яйца – само в 12 стиха. При Крилов заглавието е “Скъперникът и кокошката” и има три реда описание на скъперника. А ето как, с епическа широта и даже с клишетата на приказката, започва характеристиката Димитър Подвързачов:
Живеел някога на този свят
скъперник някой си, човек ленив,
и прост наглед, и саможив,
но ставал всеки ден все по-богат,
макар че имал страшно отвращение
към всеки вид деятелност човешка…
За съжаление
съдбата прави често тази грешка:
от мързеливеца създава туз богат,
а работливия – да мре от глад!
(“Кокошката със златните яйца”)
По-нататък, пак така разточително, авторът представя ситуацията с кокошката, коментира даже породата й (“Каква порода е била / и сам Езоп не знае”). И при всичките си останали басни Димитър Подвързачов прави все същия грях спрямо повелите на жанра – насочва вниманието към персонажа като образ, а не като функция. Непростимо е според Лесинг, след като може персонажът (например Лисицата, Лъвът, Скъперникът) да се индивидуализира с една дума, поетът да забрави това удобство, да се откаже от него, само за да не пропусне възможността да направи описание на предмет, чието най-важно достойнство е, че не се нуждае от описание. Подобно е и мнението на Потебня: “Ако действащите лица в баснята привличат нашето внимание и възбуждат съчувствието или неудоволствието ни в такава степен, в каквато това става в обширното произведение: повестта, романа, епическата поема, баснята ще престане да постига целта си, ще престане да бъде това, което е, т.е. бърз отговор на зададен въпрос.”(6) Изобщо, ако е вярно, че “повествователната широта е първоначалната й отличителност”(7), то значи, че в името на функционалната си ефективност баснята е водила непрекъсната, многовековна борба за краткост.
Авторите на поетическата басня обаче не се включват в тази борба. Те предпочитат друг подход; предпочитат, както казва Иполит Тен за Лафонтен, “да хванат по-дългия път”.
2. Явно и демонстративно Димитър Подвързачов навсякъде посочва първообразите на своите басни. “Кокошката със златните яйца” започва така:
Таз басня знаем още от Езопа,
а сетне любопитният читател
без друго я е чел у не един писател
на Източна и Западна Европа.
“Муха Крилова” е персонаж на неговата “Съвременна басня”; и пак “дядо ви Крилов комай” е накарал лебеда, рака и щуката да се впрегнат в онази всеизвестна кола и… “да се изложат”. Някои басни Димитър Подвързачов така обновява, че не би ги разпознал “самият Ла Фонтен / да мисли и цял ден”.
Димитър Подвързачов е интелигентен автор, литературоведски грамотен. Той знае, че да се “пипат” чужди сюжети, не е много осъдително. (Ироничния му коментар: “Ех, други пипат чак в държавния бюджет”, можем да направим и ние днес.) Докъм средата на ХVІІІ век никой не е питал поетите, откъде вземат материал за творбите си. Едва Романтизмът изисква от твореца да прояви индивидуалността си и да бъде оригинален. Макар че, знае се, стихията на междутекстовите връзки винаги се е регулирала трудно. Едва ли обаче има друг жанр, наред с баснята, където варирането, нюансирането, домислянето и дописването на геноформата да се смята за напълно правомерно – от Езоп в VІ век пр.н.е., през Федър и Бабрий, после през Лафонтен и Крилов, та досега. Векове наред се преписват и дописват текстовете на основния корпус басни – източни и старогръцки. Но не са чак толкова чести случаите, когато баснописците се позовават на първообраза в самия текст. А Димитър Подвързачов го прави непрекъснато. Ефектът от това е, че читателят непрекъснато сравнява – сравнява познатата му от детството басня и новия текст. Така е поставена под въпрос спонтанността на разказа. Рецепцията изисква непрекъснато излизане от конкретния текст и съизмерване с предходния. (По подобен начин науката коментира историческите жанрове – като пресрещане на два хоризонта, на реалността и фикцията, и накърняване на органичността на творбата.)
3. Би могло да се възрази, че ироническият подход на Димитър Подвързачов превръща неговите басни в пародии и че това е обичайна за пародията ситуация – изходният текст да поражда новия и да е непрекъснато в полезрението и на творческия субект, и на реципиента.
Едва ли обаче целта на Димитър Подвързачов е била да пародира класическата басня. Вероятно е искал да я обнови. Макар че тя, баснята, “страстно жаждаща обнова”, в неговата версия наистина изглежда по-скоро пародирана, отколкото актуализирана.
Може да се спори по това, кога и доколко се актуализират класическите образци на жанра. Ако баснята, както твърдят мнозина, е онагледяване (оживяване) на някакво нравствено правило и от Езоп до днес е просъществувала 2500 години, значи, правилото в нея е универсално и непоклатимо. Затова поуката у различните автори е винаги близо до инварианта. Случката с кокошката според Лафонтен е “добър урок за всичките скъпчии”; Крилов е по-категоричен: “Скъперникът загубва всичко от ламтеж.” Според “примечанието” на Софроний поуката е за “тие человеци, които са неблагодарни на това, що са нахожда у них”, а при Петко Славейков е така: “Който ся латисва (лакоми – бел. М.К.) за много, загубва и малкото.”
Актуализиращото пренаписване на тези творби все пак е обичайна практика – в Езоповите басни се появяват мерена реч, нюанси в поуката, повече или по-малко текст, несъществени промени в персонажите. Коментирайки Софрониевите преводи на Езоп, Александър Ничев отбелязва, че той пригажда понятията на античността към своето време (най-често ги пропуска), а старогръцката митология обикновено свежда до християнско-монотеистични представи, например името на Зевс заменя само с бог(8).
Актуалността на новонаписаните басни е още по-интересна тема. С трудно приемлива патетика Иполит Тен заявява, че френската епопея са басните на Лафонтен (а не, да речем, “Хенриада”-та на Волтер). “Нашият Омир е Лафонтен”, твърди Иполит Тен(9). И прави пространни паралели между конкретни събития във Франция на Луи ХІV и басни на Лафонтен. Разсъждава например по слисващите прилики между погребението на кралицата (в спомени на очевидци) и баснята “Тленните останки на лъвицата”. Л. С. Виготски пък припомня защо руските критици наричат баснята на Крилов “Вълкът в кучкарника” “удивителна” и “гениална” – защото виждат в нея поразително сходство с положението на Наполеон край Бородино. Българските литературни историци са единодушни, че най-популярната басня на Стоян Михайловски, “Бухал и светулка” (1889 г., първо заглавие “Светиш”), е насочена срещу режима на Стефан Стамболов.
Следователно няма нищо ново и съвсем нищо осъдително в желанието на Димитър Подвързачов да покаже чрез жанра “басня” търговския (търгашески по-точно) дух на своето време, използването на държавната софра, партийната книжка като средство на нагаждане и т.н. Търгашеството, използвачеството и конформизмът са сред неизтребимите човешки пороци, за които винаги може да се намери илюстративен материал. Но Димитър Подвързачов не търси нови персонажи и ситуации. Той използва тези от класиката, които водят по-скоро към други логически изводи. И изненадва: веднъж – с неочакваната развръзка, и втори път – заради подгаврянето с познати от векове поуки. Пародийното при него е съсредоточено именно в поуката и почти не засяга алегоричния разказ. В баснята за двата гълъба, които, както “разказва дядо ви Крилов”, до един момент “живели дружно”, новият текст е по-лаконичен и по-целенасочен от руския, и това е похвално. Но препоръката-поука е странна – не е да не се блазним от далечни страни, а, тръгвайки, да си осигурим командировка. И в баснята за лисицата и гроздето е преосмислена само поуката. Няма я “онази хубостница / наивната лисица”, която само въздиша, че гроздето е кисело. Сега тя го купува и продава изгодно. Най-много прилича на пародия новият текст на “Кокошката със златните яйца”. Тук ироничната дистанция спрямо класическата творба се запазва отначало докрай. Тъй като кокошката застаряла и спряла да снася, за да не стане “за смях на баснописците”, собственикът й намира решение, за което “ни Езоп, ни някой друг / Езопов праправнук / ще се досети някой път” – продава “безплодната перната” на държавата. Орелът, ракът и щуката пък изобщо не си правят труд да теглят кола. “На всички баснописци много здраве!” – казват те, а и Димитър Подвързачов заедно с тях: “За техния хатър не щеме / кола да теглим – нямаме туй време.”
И правят тройна коалиция край пълната с благини кола.
Баснята на Крилов и класическата вече поука за неразбирателството е пародийно взривена. И ако нещо може да се каже като извод, то е, че и това с коалицията около държавната софра е също архетипична ситуация. Внушава го и последният стих: “И досега са там, и все са гладни!”
Начинът, по който Димитър Подвързачов променя поуките, е добър повод да се припомни, че тази, най-важна и неизменна според школските определения, съставка на баснята е всъщност нейната по-лабилна част. Известни са издания на Езопови басни, в които поуките се изпускат или се прилагат отделно в края на книгата.(10) Коментирани са и поуки, които са някак принадени, не произтичат логично от алегоричния разказ. Вероятно са прави онези теоретици, според които “началото на басните е примерът”(11), необходимостта да се аргументира мисълта; и значи, примерът (сюжетната част) е по-съществен от поуката. Потебня смята, че “баснята спокойно минава и без нравоучение”(12). Изобщо в диалектиката “разказ – поука” има две възможни перспективи: много и различни разкази да водят към една и съща поука, но и обратното – един и същ разказ да насочва към различни изводи. В баснята на Димитър Подвързачов “Орел, рак и щука” е постигната изненадваща, но и напълно логична за политическите нрави развръзка. Една базисна ситуация, илюстрираща невъзможността за общо действие, се оказва идеална да илюстрира обединителната сила на користния интерес. От сферата на универсалното творбата е прехвърлена в полето на социалните взаимоотношения, превърната е в политически памфлет. Но точно в това пък според Лесинг е функцията на този жанр – а не да бъде “поетическа играчка”.
Много е странно да прочете човек, че и през далечната 1933 г., когато във вестниците “Щурец” и “Македония” са публикувани за пръв път басните “Слон и мъниче”, “Щурец и мравка”, е била толкова важна партийната книжка. Може да си “дебелошиен”, но щом си “безпартиен”, стъпваш плахо и допускаш да те облайват мъници. А толкова мъдрата Крилова басня за трудолюбивата мравка е тотално преобърната. В немилост се оказва мравката (“класическата мравка”), а щурецът-партиец се е уредил с облагите на “държавен мъж”. Какво друго би искал да каже Димитър Подвързачов с тези пародии, ако не това, че светът се е променил и старите максими са невалидни. И че е поучително да се прочетат по нов начин класическите басни. Потвърдил е това, което литературната теория вече знае – че и “вечността на баснята има своите предели”(13).
Текстовете, които Димитър Подвързачов нарича басни, само донякъде спазват формалните и съдържателните характеристики на образците от жанра. Те използват басните на Езоп, Лафонтен и Крилов като повод, за да коментират по свой начин моралната проблематика. Показват склонност да описват по-детайлно, поетически по-колоритно ситуациите, да сочат тяхната повторимост, но не и да дават категорични заключения. На читателя е оставена свобода да направи сам изводите. Често разказът не натрапва поука, а е само повод за размисъл. Това се отнася и за споменаваните по-горе варианти на класически текстове, но още повече за съвсем оригиналните творби на Димитър Подвързачов, предложени като басни: “Бай Влади”, “Три изхода”, “Басня за брадата”, “Баснописец и басня (Автобиографична басня)” и др. При цялото многообразие от утвърдени жанрови названия за дидактическия тип поезия, за предпочитане е да ги наричаме приказни поучения.
Сред многото текстове, които могат да се впишат в това твърде широко и неангажиращо название, е и чудесният цикъл “Под чинара” с подзаглавие “Из разказите на Кючук-Хасан”. Димитър Подвързачов е имал намерение да го включи към сборника “Басни за мустакати деца”. Съществена разлика в структурата на текстовете няма. “Басня за брадата на Абдул-ходжа”, явно заради заглавието, обикновено печатат в раздела с басни, но в изданието от 1938 г. тя е включена в цикъла “Под чинара”(14). “Жената или мъжът” е басня според издателите, но авторът определя текста й като “китайска приказка”.
Ако в другите текстове от този нереализиран сборник, които са повече приказни поучения, отколкото басни, е силен лирическият момент, то тук, в цикъла “Под чинара”, въпреки мерената реч, доминира епическото. Всичко в тези десетина творби дава усещането за епическа широта и спокойствие. В тях авторът изглежда освободен от грижа за литературните предходници и от амбицията да спори с тях, освободен от злободневието и сарказма. Изглежда уравновесен и мъдър. Точно такъв е и избраният разказвач – “Кючук-Хасан с чибука и чалмата – старика с философската душа”. Разговорите вървят “под чинара при чешмата”, но когато се “хавата бузаттиса” (времето се застуди), продължават в кафенето:
При нас той седна, пи две-три каавета,
изсмука три лули, според адета,
и чак тогава заговори пак…
(“Пискюллия беля”)
Има разказвач, има слушатели и никой за никъде не бърза. Идеалната епическа ситуация! Димитър Подвързачов е възсъздал в собствен маниер коментирания често архетип на разказвача. Мислители от разни времена го определят непременно като старец, седнал привечер пред прага на жилището си; и – допълва Гьоте – “сред кръг от спокойно заслушани хора”(15).
Разказвачите в литературата могат да бъдат различни: и красавицата Шехерезада, и музата на Омир, и дори магарето на Апулей. Но достолепието на разказващия старец прави думите други – мъдри и красиви. Такива образи е оставила в съзнанието ни и българската белетристика (Сали Яшар на Йордан Йовков, отец Сисой на Елин Пелин…). Напълно адекватен на архетипа е Подвързачовият Кючук-Хасан. Още повече, че той е включен и в контекста на приказното. Много битово е всичко в тези поучителни разкази, но познатият уж бит е някак екзотичен, приказно дистанциран от реципиента. Кючук-Хасан напомня колкото нашенски турчин, толкова и древен източен мъдрец. Не бива да се забравя, че интересът към културата на Изтока и към арабско-персийските мъдрости е част от европейското Просвещение и от литературата на Романтизма.
Във Втория Видински сборник, заедно с Езоповите басни, Софроний превежда от новогръцки и “Митологии Синтипа Философа”. “Митологии”-те са с индийско-персийски произход и жанрово най-често ги определят като притчи. Седемте философи, съветници на персийския цар Кир, защитават сина от бащиния му гняв с иносказания. Софроний нарича текста и “Баснословие Синтипа Философа”. През Възраждането, чрез баснята най-вече, се възпитава у българите вкус към източната мъдрост: и заради просвещенско-романтическите “веяния” от Запад, и заради авторитета на арабската култура в една ислямска държава, и заради просветителските амбиции на нашите възрожденци. Има още една причина да се запази и след Освобождението респектът към Изтока, въпреки болезнените следи от робството – източната мъдрост се свързва с един далечен екзотичен свят. А знае се, че нещата, отдалечени във времето и пространството, придобиват статус не само на екзотични, но и на естетически значими. Бягството от сегашността е начин да се постигне художествен ефект, но и да се преодолее единичността на случая, да се ретранслира той към сферата на универсалното. По тази логика се появяват почти всички литературни мистификации. Стоян Михайловски пише “Книга за българския народ”, но владетелят Абдулрахман и народът му са мюсюлмани. И имената там са небългарски, и порядките са уж чужди, а българите разпознават себе си и управлението на Фердинанд. Абдулрахман е вечният деспот и тактиката му на демагогия и насилие е ефикасна винаги. Пенчо Славейков пренася проблемите на съвремието си или в някакъв странен “опак край”, или на измисления “Остров на Блажените”, или далеч на Изток. Първата му значителна мистификация е цикълът “Шарки” от 1893 г., в която певецът Ферхад, Ферхад Медахи, говори така:
Аллах ме прати мъдростта
на дюнията да възпея.
(“Шарки”, 19)
Има фрагменти в този цикъл (например фрагмент №8), които са близки до лиро-епичната структура на баснята. А ето друг един текст на Пенчо Славейков:
Пред Туниский халиф, заместник на пророка,
прочут по кротък нрав и мъдрина дълбока…
(“Изгубено магаре”, из “Блянове”, 1898)(16)
Традиционен ямбичен стих, подробно описана ситуация, ироничен привкус и арабска екзотика – това е точно атмосферата, която ще създаде по-късно и Димитър Подвързачов с притчите си в цикъла “Под чинара”.
Ако притчата е поучителна история, разказана по повод (родена в контекст), то творбите от този цикъл са именно такива. Във всяка от тях има една, достатъчно разгърната, ситуация, която провокира появата (включването) на аналогична история. Това, че някой се опитва да си оправи сам часовника с чукане, е повод да се разкаже за Молла Кеседжи (“Молла Кеседжи и саблята му”). Кахърлията минувач от притчата “Под чинара” е утешен с разказ за доброто, което, стига да вярваш, рано или късно идва. От спора – размисъл за нощта: дали е покой, или е бременна с дела (“гедже гебедър”), се ражда историята на налбантина Юмер (“Нощта”). Въвеждането на новия разказ става с битови клишета от типа: “И ми разказа този масхалат”; “И ми разказа приказка една”. Така се мултиплицират ситуациите, имащи сходен смисъл.
Представянето на пораждащата ситуация в притчата и удвояването на историята не е твърде сигурен различителен белег между басня и притча. И в баснята, макар тя обикновено да се дефинира като самостоен разказ и единичен случай (“един орел…”, “един ловец…”), повествователната съставка понякога се удвоява и утроява. Възможности много: или съвсем отделни басни, но с еднаква поука (каквито са вариантите с кокошката); или няколко относително самостойни разказа с обща поука (при Софроний след баснята “Орел” има “И друга, подобна ей”, и чак тогава идва поуката); или “съставни” басни (Крилов има такива). Тук може да се спори дали баснята обяснява житейските истории, или поетът търси житейски случай, “за да разясни с него своята басня”(17). Важното в случая е, че след като алегоричният разказ на баснята не винаги е единичен и самостоен, избледнява най-важната й отлика от притчата. А може би и необходимостта да се разграничават.
При класическите басни, обновени от Димитър Подвързачов, контекстът е предпоставената и преразказана набързо класическа ситуация. Променена или не, тя изисква преосмисляне. Акцентът е именно върху преосмислянето и това е втората, по-обширна част от текста. Винаги има несъответствия и напрежения между двете истории. Те спорят помежду си. В цикъла “Под чинара” нещата стоят иначе – там въвеждащата ситуация и поучителният разказ са в пълна хармония. Те демонстрират един свят, който се развива по силата на многократно доказани истини и в който няма изненади. Следователно не толкова структурата на текстовете от двете групи се различават, колкото атмосферата, която създават.
От приказните поучения на “Под чинара” лъхат едновременно домашен уют и древна мъдрост. За архаичния привкус допринася и макароническият стил на текстовете – всяка трета-четвърта дума в тях е турска, полупозната. (Така се е говорело, казват, в малките градски кафенета дълго след Освобождението.) Естетическият ефект от такава стилистика тук е, че отчуждава от делника и очуднява текста. Прави го песенно-приказен. И звучи така:
Здрачи се… Някъде извиха песен…
Старикът си въздъхна и унесен
загледа се в пустинния алан.
А сетне пак поглади си брадата,
замислен над света и суетата,
и дигна ястъклията филджан.
(“Под чинара”)
С повея на далечно минало, с мерена реч, с мъдри истории, които звучат като спомен и памет на човечеството, творбите от този цикъл са сред най-доброто, създадено от Димитър Подвързачов.
Бележки
(1) Лессинг, Готхольд Эфраим Лессинг. Драмы. Басни в прозе. Москва, 1972, с. 507. (Цит. по Примечания А. Подольского.) Обратно в текста
(2) Лесинг, Готхолд Ефраим Лесинг. Явлението. // Лесинг, Г. Е. Л. Избрани творби. София, 1984, с. 38. Обратно в текста
(3) Потебня, А. А. Басня. Пословица. Поговорка. // Потебня, А. А. Теоретическая поэтика. Москва, 1990, с. 100. Обратно в текста
(4) Подвързачов, Д. Афоризмът. // Подвързачов, Д. Под чинара. София, 1993, с. 125. Обратно в текста
(5) Славейков, П. Р. Басненик. Езопови басни. // Славейков, П. Р. Съчинения. Т. ІV. София, 1979, с. 7. Обратно в текста
(6) Потебня, А. А. Басня. Пословица. Поговорка…, 1990, с. 65. Обратно в текста
(7) Гълъбов, Константин. Лесинг – от барок и рококо към реализъм и класицизъм в литературата. София, 1957, с. 70. Обратно в текста
(8) Ничев, Ал. Софрониевият превод на Езоповите басни. // Годишник на Софийския университет. Т. LVІ. София, 1963, с. 25. Обратно в текста
(9) Тен, И. Лафонтен и неговите басни. // Тен, И. Есета върху литературата и изкуството. София, 1981, с. 81. Обратно в текста
(10) Сарафов, Тодор. Послеслов. // Езоп. Басни. София, 1999, с. 228. Обратно в текста
(11) Гаспаров, М. Л. Античная литературная басня. Москва, 1971, с. 7. Обратно в текста
(12) Потебня, А. А. Басня. Пословица. Поговорка…, 1990, с. 72. Обратно в текста
(13) Пак там, с. 71. Обратно в текста
(14) Подвързачов, Д. Стихотворения. София, 1938; Подвързачов, Д. Избрани произведения. София, 1975. Обратно в текста
(15) Гьоте, Йохан Волфганг. За епическата и драматическата поезия. // Гьоте за литературата и изкуството. В два тома. Т. І. София, 1979, с. 188. Обратно в текста
(16) Славейков, П. П. Стихотворения и поеми. // Славейков, П. П. Събрани съчинения. Т. VI. София, 1959. Обратно в текста
(17) Виготски, Л. С. Анализ на баснята. // Виготски, Л. С. Психология на изкуството. София, 1978, с. 140. Обратно в текста
THE CAUTIONARY TALES (THE FAIRY-TALE PRECEPTS) BY DIMITAR PODVARZACHOV
Magdalena Kostadinova
(Summary)
The article represents Dimitar Podvarzachov as an author of didactic texts. It analyzes the degree of congruence between the fables of Podvarzachov and the conventions of the genre. It also comments upon the vacillation about the generic model of the fable.
Special attention has been paid to the parable-fables from the cycle “Under the plane-tree” and in particular to their connection with the stylistics and atmosphere of the eastern wise sayings and their artistic efficiency.
