Тоня Трайкова

СТЕЛА

Античната стела релеф е. На нея са двама.
Изправен-бащата, синът е приседнал на хълбок,
в дланта му повдигната кротко полегнал е гълъб
и в тази символика крие се някаква драма.

Те тихо се гледат и сдържано взимат си сбогом,
отчаян и някак виновен се чувства бащата,
защото за него живот е отсъден най-строго,
а младият трябва сега да премине оттатък.

На тях им е трудно такава съдба да приемат,
бащата протяга сломено ръце към сина си,
готов той самият по дългия път да поеме,
наместо да чувства как струните в него се скъсват.

Младежът с красиви къдрици и израз невинен
безмълвно и с поглед отнесен в баща си се взира,
най-свидния образ поглъща, преди да отмине,
решен да го пази, когато се слее с всемира.

Те тихо се гледат и нежно прощават се двама,
за тях неестествено вечният ред нарушен е.
И колко човешка е тази отдавнашна сцена,
и колко студен е на стелата белият мрамор.

СТАРЕЦ

Живял е дълго в ъгловата сграда
и свикнал е с дъха на застояло
в мансардата, където вечер сяда
в олющено кресло и гледа вяло.

В квартала го познават. Все по-рядко
го виждат долу да поспре на сянка,
висок, съсухрен, ала някак знатен
с бастуна и суровата осанка.

Седи в креслото, хапчетата взема
като разплисква чашата с водата,
ръката, разтреперана от тремор,
несръчно бърше с опако разлятото.

Но ето го-тържествено изправен -
в особен ритуал е той участник
и чашата с водата пресушава,
тъй сякаш е последното причастие.

А после тътри чехли без досада,
излиза на балкона необлечен,
на фона на старинната фасада
главата му белее отдалече…

Едно амурче само е наблизо,
с отчупена пета присъства тук.
Посяга към косата му от фриза,
като че тя е захарен памук.