Валентин Найденов

Винаги пуша цигари, защото миризмата на трупове стои като стадо скакалци в ноздрите ми. Понякога и сърцето ме стяга, жежка болка бяга към пръстите на лявата ми ръка. Георги ме чака в кабинета. Прекарал е три инфаркта. Започва направо:
- Когато пукна, няма да ме аутопсираш.
Аз вече съм навикнал и отвръщам:
- Щом съм ти обещал няма да си припомням за Баязид Светкавицата, който е обсадил града и е обещал на жителите, че няма да пролива кръв, ако се предадат доброволно. Щом съм дал дума, ще удържа.
Георги измъкна плоска бутилка със смъкнат етикет и ми посипва в капачката.
- Пийни - подкани ме той - че и твоята не е лесна.
- Благодаря - отвръщам аз.
- Пийни, пийни - тикна ми капачката, - че като те гледам и ти всеки ден умираш като мен. Ще ми покажеш ли инфаркт?
Аз вече го лъжа цял месец, че ще му покажа сърце с инфаркт. Той и затова идва всяка сутрин. Мераклия. Купил си е учебник по вътрешни болести, така подробно знае лечението на инфарктите, че още щом лекарят постави електродите на кардиографа, по мърдането на писеца той поставя правилната диагноза, а после диктува лечението. Честит. В тази болница има всевъзможни чудаци. Спомних си за един такъв болен, който ми изкара шестица на държавния изпит. Петнайсет години плувал по морета и океани на планетата и на един остров в Пасифика пипнал колумбовата болест.
Ние сме добри приятели с Георги, а той знае тази история.
- Как беше, че го забравих - подхваща ме Георги.
- Кое? - питам аз, макар отдавна да зная, че Георги ме пита за симптома.
- Де Мюсе - отвръщам - симптомът на Де Мюсе.
- Той ли ти го каза? - пита Георги.
Георги има красива жена. Тя е безчувствена и го чака да умре.
- Айзенхауер е прекарал десет инфаркта - утешавам го аз.
Георги е оставил капачката с водка до телефона, надига плоската бутилка и отпива едра глътка.
- И накрая е опънал терлиците от рак на дебелото черво.
- Видя ли - казвам - никой не знае от какво ще умре.
- Лошото е - отвръща той - когато го очакваш.
Още по-лошото е, мисля си, когато близките ти го очакват.
- Пийни де - подканя ме Георги - от туй никой пациент няма да се оплаче. Тя мисли да се отърве от мен, ама аз за всичко съм помислил.
Аз виждам жена му в лилав пеньоар, едрогърда, руса. Беше страшна жена, разказваше ми морякът и главата му трепкаше при всеки удар на сърцето.
- Ще ми покажеш ли инфаркт? - пита Георги.
- Не - казвам аз - няма да ти покажа. Иди при жена си и умри като мъж. Може да пиеш колкото искаш, - изправих се и на една глътка и изпих капачката. - А сега се махай защото имам работа.
- Айзенхауер - започна той отново.
- Изчезвай - казвам.
- Тя беше страхотна жена - каза морякът и не съжалявам, че пипнах колумбовата болест. Георги завива капачката на плоската бутилка и отмъстително добави:
- То е тук - чукна се по гърдите. - То си е мое и един ден аз ще видя как изглежда инфаркта.
Всичко това е хипохондрия, Георги е здрав, само си въобразява. Жена му знае това, което е още по-лошо от смъртта, и навива косите си на едри руси букли, с надеждата когато отида на гости да я харесам.
- Е - ще каже тя - видя ли моя бунак инфаркт - и ще убие всякакво желание в мен.
- Хипохондрия - отвърнах аз - хипохондрия и професорът ми пише шестица, защото съм развил правилно симптома на моряка.
Щом влязох в залата, аутопсирах бързо един случай на инфаркт. Този човек никога не беше боледувал, не беше пил, нито пушил.
Морякът рече:
- За нищо не съжалявам. Тя беше страхотна жена. Повече такава не можах да срещна нито в Пасифика, нито в Индийския океан.
Ето затова пуша цигари - да изгоня скакалците от ноздрите ми.