Николай Гюлев

***

Съседката -вдовица на смъртното легло
умира като птица с пречупено крило.

И само зимен вятър из къщата снове.
Къде ги днес любимите петима синове?

Но тя не ги проклина, но тя не ги кори -
дълбоко във очите й пламъче гори.

Живяла-преживяла горчивите си дни -
на майчиното чувство не ще да измени.

Дори с безкръвни устни изрича благослов.
…А аз да те проклинам, Животе, бях готов!

***

В сърцето ти - до вчера селско,
прекрасно е, че не угасва
мелодията на щурците!
Мелодията на щурците -
къделя от трева, в която
все тъй задъхано пулсира
неизтребимия живот!
Разпридай я със умни пръсти
и вплитай крехките й нишки
във градските си дни.
…Навярно после
ще се чудиш
как тъй в панелните ти стаи
едно щурче ще се обади
в сърцето ти - довчера селско…

***

И все по-слабо пърха във гърдите ми
птицата на младостта.
И нежният бриз на илюзиите
не ме облъхва повече.
И падам по гръб на тревата,
разпънат на кръст.

…Над мен по ръба на хълма
невидимо някой тласка
луната - сизифов камък.
Протътва далечен гръм.
И се изправям. И тръгвам.
Към своя камък. И хълм.

***

Понеже мразя стил високопарен,
най-простичко сега ще ви река:
- Повярвайте, почти съм благодарен,
че вий не ми протягате ръка,

че вече не съзирам във очите ви
приятелска, съчувствена звезда,
че бързате да се отдалечите
от огъня на моята беда.

И във живота, който ми остава,
сам - сред предателската тишина -
благодаря ви аз, че проумявам
и своята, и вашата цена!

***

Море и хълм.
И вик на гларуси.
И плясък от криле
на диви гълъби.
И пламъче от мак.
И
трябваше
с очи
да те целуна!
А аз избързах -
със ръце на варварин.

…Сега тежат
в студената ми длан
листенцата
на мъртва нежност.