Кирил Павлов

По долината на река Стримон все бяха заселници от Македония. Причина за това беше удавеното в кръв Илинденско въстание. Баща му едва успял да се измъкне. Оставил имот и къща и в една дъждовна нощ, натоварил в две каруци най-необходимото и челядта си и избягал от кървавата разпра с османлиите. Отначало се заселил в Малешевската планина, но след няколко години слязъл и построил къща на два ката покрай тихите води на реката.
Тука се задоми. Жена му беше добра и работлива. Роди му три деца, две момичета и едно момче. Дъщерите му се омъжиха оттатък реката в съседното село, а синът му Добрин се изучи и там намери късмета си. Снахата Добрина беше добра и една на майка и баща. Отгледаха три деца, две момичета и едно момче. Синът му го кръсти на негово име Тихомир. През лятото, тогава не учеха, той беше винаги на село при дядо си. Бяха свикнали един с друг и се разбираха добре. Като беше по-малък отглеждаха гълъби, зайци. Като поотрасна започна да посещава дискотеката в село. Там беше през нощта, а през денят спеше. Баща му при всяко идване му се караше. Веднъж майка му решила да изпере дрехите му и в джоба на панталоните намерила кутия с цигари и запалка. Родителите му бяха разтревожени. В техния род никой не пушеше.
Залезът бавно загасваше, скривайки се под билото на Малешевската планина. Усещаха се прегръдките на лунния изгрев над Пирин. Вечерницата първа окачи фенера си под небесния купол. Бай Тихомир Добринов седеше на пейката на двора и в душата му плуваха мили, хубави мисли. Първият му внук Тишко утре е абитуриент. Беше доволен, че името му няма да се затрие, така както неговият син Добрин носеше името на баща му. Баща му го гълчеше, че не е работлив, а мързелът не води към добри неща. Ами те, младите, са такива, не им се работи, пък нали и затова учи - да му е по-леко.
Пред очите му проблясна светулка и прилеп едва не свали шапката от главата му. Външната врата изскърца и прекъсна мислите му:
- Тихо, тук ли си?
По говора позна, че беше неговата комшийка Славена.
- Тук съм, ела и кажи какво те води насам!
Тя влезе и седна свойски на пейката до него.
- Ами ако можеш да ми заемеш някой лев, че ти днеска взе пенсия, а аз след два дни, като ги получа, ще ти ги върна. Нали Венета утре е абитуриентка? Днес е идвала, но ние бехме на коситба.
- И моя Тишо идва днес, но не разбрах какво иска и защо е дошъл. Бях в обора при кравата, а той влезе в къщи, бил си забравил нещо, когато идва миналата неделя. И бързо си отиде. Видя ми се отслабнал.
- Луди-млади, лесно им е. Нали за тях се трепем от сутрин до вечер?
- Така е, Славено.
- Мен само това не ми харесва, че нашата пуши цигари. Где се е чуло и видяло едно време мома да пуши? Да застане пред свекър и свекърва и да я напърчи в устата.
- Права си, но какво да ги правим. Демокрация. Сега животът е друг. Не гледаш ли тука, в селото, какво става? Цяла нощ са в дискотеката.
- Аз си й викам джангърлицата. Музиката така гърми, че не мога да разбера как издържат и не са им спукани тъпанчетата на ушите.
Тихомир стана и махна с ръка:
- Така е. Сега като колко пари искаш да ти донеса?
Славена се почеса по главата.
- Знам ли? Една двайсетачка й стига. На нея колкото и да и дам, все казва, че са малко.
Добринов влезе, но не се връщаше и Славена реши да провери защо се бави. Влезе в неговата стая и опули очи от гледката, която видя. Комшията лежеше на леглото, беше се хванал за сърцето и едва дишаше. На пода се въргаляше пунгето.
- Какво ти става бе, човече?
Той не отговори, а само пъшкаше.
Тя чевръсто напълни чашата с вода от каната на масата и като повдигна леко главата му, сипа я в устата му.
- Пийни и кажи какво става? Ако трябва, да тичам за докторката?
Той се опомни и на пресекулки отговори:
- Не, не, тя нищо не може да направи.
- Нищо не разбирам.
Той се окопити и се повдигна на възглавницата. Показа с пръст пунгето.
- Празно е. Някой ме е окрал.
- Как така? Такова нещо досега не се е случвало в селото. Кой може да е?
Добринов се задавяше от кашлица, а от очите му като капчици падаха тежки сълзи. На можеше да повярва, че това е сторил неговият любим внук. В това беше сигурен, защото цял ден си беше у дома.
- Тишо, не се ядосвай! С ядове нищо не можеш да направиш. Дай да обадим на полицая в селото!
- В никакъв случай. Ти мълчи и не казвай на никого!
- Щом казваш…
- Казвам и ако раздрънкаш, няма да те погледна. А сега почакай малко!
Отиде в другата стая и се върна бързо.
- Ето ти двайсетачката!
- Благодаря. И на мъжа ми - Витан ли да не казвам?
- И на него.
- Добре. Довиждане.
- Довиждане.
Тихомир се движеше напред-назад и не можеше да повярва. Да го окраде неговият внук, наследникът н името му. Сърцето му се свиваше от болка. Той не пиеше, но извади шишето с ракията от килера и напълни чашата. Вдигна я и я изпразни на един дъх. Алкохолната течност го изгаряше, но той не чувстваше нищо. Отвори прозореца и в стаята нахлу свеж въздух. Така, както си беше облечен, легна. Луната се промъкна като крадец в стаята и застана на стената над леглото.
Бай Тихомир се унесе от лютата ракия и заспа, като през цялото време сънуваше. По едно време призори му се присъни, че с внука му са в гората и режат едно голямо дърво. Когато дървото падна, затрупа момчето…
Той се събуди. Беше се изпотил от напрежение. Седна в леглото. Не му харесваше сънят. Беше лоша поличба. Погледна през отворения прозорец. Луната беше изчезнала заедно с дълбоките ями на нощта. Зората беше разперила криле и разпръскваше ведра светлина.
Пред къщата рязко спря кола. След малко в стаята влезе синът му Добрин. Отиде и седна на стола до масата. Баща му остана изненадан, че не го поздрави, както винаги, а мълчеше. Сигурно са разбрали за кражбата на парите. Той нямаше да признае. Тайната щеше да отнесе рано или късно в гроба. Нямаше сили за истината.
Чудно беше, че синът му е много подранил - трябваше да дойде да го вземе след обяд. Не се стърпя и попита:
- Е, сине, много си подранил. Нали се разбрахме по-късно…
Добрин изхлипа и положи глава между дланите. От зачервените му очи се стичаха дребни сълзи.
Баща му се обезпокои. Стана и отиде при него.
- Кажи какво се е случило?
- Лошо, тате, лошо. Тишо…
- Какво той…
- Няма го…
- Къде е?
- В ковчега.
Гръм сякаш удари баща му. Вдигна очи към тавана и се прекръсти.
- Пресвета Богородице, само това не. Аз му прощавам.
Синът му не разбра за какво му прощава и продължи:
- Късно е, тате, отровата не му прости.
Баща му съвсем се обърка.
- Нищо не разбирам. Кажи най-подир какво се е случило!
- Добре, седни. Ще ти разкажа.
Ранното слънце се промъкна и заля с лъчите си стаята. Бай Тихомир забеляза черната лентичка върху ревера на сина си.
Добрин започна приглушено:
- Твоят любим внук беше наркоман. От две години не ти казваме, но той не можа да се откаже. Пиеше, пушеше и се боцкаше с тоя проклет хероин. В последно време не смеехме да оставим пари вкъщи, изнесе и продаде китениците и други неща.
Баща му не че не го слушаше какво говори. Ясно му беше защо е взел парите. По едно време чу името Венетка. Това беше дъщерята на комшиите. Бяха с един клас с Тишо.
- Какво Венетка?
Синът му пое въздух издълбоко и го изпусна.
- И тя е мъртва. Хазяйката ги е намерила в квартирата и, когато не са били вече живи. В Бърза помощ са установили, че тя е била и бременна… Ние знаехме, че тя въртеше любов със сина и често идваше у нас.
Тихомир имаше добро и съпричастно сърце. Потресен от вестта за смъртта и на момичето, попита:
- Тя защо е умряла?
- И тя беше наркоманка. Взели са свръхдози…
И двамата стояха безмълвни. Слънцето се скри зад черни облаци, движещи се над Пирин. След десетина минути гръм сякаш продъни селото и едри капки, примесени с ледени топчици, заудряха по покривите на къщите. Силен вятър превиваше дърветата и ги шибаше с развилнялата се градушка. Баща и син продължаваха да стоят като онемели.
Бай Тихомир промълви:
- Е, и сега, сине, какво ще правим?
- Вместо абитуриентска - погребение.
Двамата се прегърнаха и притиснаха до болка един към друг, не обръщайки внимание на бушуващата буря. Тя щеше да отмине, но болката в сърцата на двамата мъже - никога. Щеше да отиде заедно с тях в гроба.