Красимир Бачков

Обикновено с баща ми нямаше какво да си кажем. И като малък, и като пораснах, двамата не намерихме общ език. Откакто се помня, той все бе недоволен от мен, все ме поучаваше нещо, а това много ме дразнеше. В отговор, аз не се обръщах към него с „Тате”, а го наричах по име. Това го огорчаваше повече, отколкото допусках тогава. Един ден, след като бяхме обядвали, без никакъв повод той заяви:
- С тия престъпни наклонности, е най-добре да станеш полицай или военен! Там професията ще те пази, а иначе ……! - той махна с ръка и въздъхна тъй, сякаш бях най-неблагонадеждния тип на земята. Това естествено ме ядоса, от една страна защото не се смятах за чак толкова голям лентяй и негодник, а от друга, защото по принцип винаги бях на противоположно от неговото мнение. Съветът от страна на баща ми се дължеше на двете издънки, допуснати от мен през последния месец.
Първият път сгафих, като ошамарих собственика на казиното срещу нас. Копелдакът бе не повече от година - две по-голям от мен, но вече разполагаше с казино и страхотно „Мазерати”. Всичко разбира се дължеше на крадливия си баща, депутат от предпоследното Народно събрание. Един ден, след като бях спрял пред къщи, той наду клаксона, за да си преместя мотора и да паркира той. Свалих си шлема и тръгнах към входа, а той отзад се развика:
- Ей, келеш! Я разкарай тоя чеп на две колела, че ще паркирам отгоре му!
Обърнах се и го изгледах. Държеше се нагло, защото разчиташе на тримата си охранители от казиното.
- Аз живея тук! - посочих към кооперацията - Затова спирам на паркинга.
В отговор „Мазератито” изрева приглушено, приближи до мотоциклета и го събори. Изкъртиха се огледалото от дясна страна и дръжката за спирачката. Щеше да ми струва не по-малко от двеста лева, за да ги сменя. Отидох до колата и измъкнах наглеца. Той се развика, но успях да очаткам и него, и охранителя, който побърза да се намеси. Не случайно тренирах бойни изкуства от шестгодишен. Не стигнахме до съд, защото записа от видеокамерата на казиното ясно показваше кой е виновен за инцидента.
Втория път помогнах на една мацка, да си смени гумата на колата. Бедата бе, че резервната се оказа свалена от кола, спряна двадесетина метра по-надолу на улицата. Собственикът видял апашора, който му тарашел автомобила посред бял ден и се обадил на полицията. Хитрецът, който вероятно бе приятел на мацката, оставил откраднатата гума и се покрил. След като момичето ме помоли да й помогна, аз размених гумите и тъкмо привърших, когато зад гърба ми изсвириха гумите на полицейската патрулка. Без много да питат, ченгетата ми щракнаха белезниците. Добре, че по-късно собственикът на окрадената кола ме оневини. И в двата гафа нямах вина, но баща ми явно смяташе друго. Изкашлях се без нужда и заявих:
- Никога няма да пропадна толкова, че да стана шапкар и да изпълнявам идиотски заповеди! Аз съм свободен човек и ще запиша специалност, която е уважавана и в същото време да разполагам с достатъчно време за себе си.
Баща ми притвори очи и ехидно запита:
- Да не се каниш да ставаш учител?!
Признавам, че такава безумна идея дори не бе прелитала край главата ми. За момента обаче щеше да свърши работа.
- Защо не? Да си даскал не е чак толкова зле!
- Ти … учител!? - плесна се баща ми по главата и се надигна. Направи три крачки напред, после три назад, защото кухнята ни бе тясна и накрая шумно въздъхна:
- Ако си решил да си проваляш бъдещето, моля! Не мога да ти попреча, разбира се. Имай предвид обаче, че цял живот няма да имаш нито пари, нито уважение, както си въобразяваш. Да си учител в днешно време не е престижно. Само негодните за нищо друго стават учители. Поне за лекар да беше се насочил! Благородна, достойна професия, с която ще имаш и уважение, и пари! А ти … здрав, прав мъж …! Удави се, щом ти е толкова акъла! - той напусна кухнята, след като тръшна вратата. Аз се ухилих. Бях шокирал баща си по-бързо и ефективно, както никога досега.
Понякога в живота всичко се променя толкова неочаквано, че дори най-щурата идея може да се окаже приемлива. Няколко дни след разговора с баща ми се запознах с момиче, в което се влюбих мигновено. До момента се радвах на вниманието на няколко красавици от нашето училище, но никога не се бях влюбвал. Щом видях Деница обаче забравих за всички наоколо. Тя също като мен бе абитуриентка, но за разлика от скромната ми особа, вече бе решила къде да продължи образованието си. Представете си, щеше да става учителка. Завършваше Езикова гимназия и щеше да следва английска филология. Интересно, но не се бях магьосал само аз от пръв поглед. И тя си падаше по мен, затова се пренесох у тях, да четем за изпитите в университета. Родителите й работеха в Испания, а тя делеше семейния апартамент единствено с по-голямата си сестра. Разполагахме с месец и половина до изпитите и вече не можехме да дишаме един без друг. За да не се делим и занапред, реших да запиша „Математика” и „Физика” в същия университет, където кандидатстваше Деница. Не бях отличник по тия предмети, но ги разбирах и щях да издържа изпитите без проблем.
Всъщност така и стана. Без много зор от моя страна, есента вече бях редовен студент, заедно с Дени. За да получим стая в общежитието се оженихме на майтап, по-късно за да изтеглим заем си направихме дъщеря, а в края на следването се роди и синът ни. Ей така на майтап станах и учител.
Чудна работа, след две години стаж като учител, работата дори взе да ми допада. Гледах да съм точен към учениците и те, неочаквано за самия мен, ме харесваха. Не можех да се похваля с големи успехи освен, че успявах да ги науча да си решават задачите по математика. Е, поне повечето от учениците, де. Навсякъде има по двама- трима, за които цифрите и всичко свързано с тях, са черни дупки в съзнанието им.
Така дойде денят, в който баща ми получи тромбоза и на двата крака. Беше сърдечно болен, имаше направени четири байпаса, но се държеше мъжки и никога не се оплакваше. Аз вече живеех в друг град и децата ми бяха пораснали.
Когато се случила бедата, мама се обадила на Бърза помощ и след два часа те пристигнали. Не установили нищо сериозно и си отишли, без да му помогнат. Цяла нощ баща ми търпял ужасните болки и на сутринта мама ми позвъни, много притеснена от ситуацията. Беше на връх Коледа, имаше натрупан един метър сняг, но както е редно аз веднага отидох при тях. Качих го на колата и отидохме в болницата. След направени изследвания и дълго чакане, докторът каза, че за да живее, трябва да се отрежат и двата крака на баща ми. За мое учудване той се усмихна някак облекчено и категорично отказа.
- Но ти вече имаш гангрена и тя ще обхване цялото ти тяло! Ще си отидеш с адски болки и никой не знае колко ще продължи тази агония! - опитваше се лекарят да го склони към операция.
- Няма да живея с орлите, я! - подписа документите, че се отказва от операция баща ми и аз го върнах у дома. После в продължение на две седмици се мъчи, докато една привечер Господ се смили над разкапаното му тяло и духна огънчето на живота му. Малко преди това, в пълно съзнание, макар и под морфинова упойка той ми каза:
- Виждаш ли какво става, като човек не слуша родителите си? Ако беше станал полицай или военен, щеше да ме застреляш да не се мъча, а ако бе станал лекар, щеше да ме спасиш! Сега какво? И ти си безпомощен, и аз!
Неговите майтапи бяха все едни такива недодялани.
- Не говори глупости! - упрекнах го аз.
- Да, вярно! - изпъшка той - Като си отива човек, трябва да говори само умности! Прощавай, но животът е толкова кратък и лъжовен, че не си струва дори да говорим за него. Май затова някога самураите са го носили на върха на меча си. Знаели хората как да живеят и как да умрат! А ние … не се научихме нито на едното, нито на другото! Ти поне… - не успя да продължи той.
- Тате! - изтръгна се от мен, но баща ми вече не дишаше. Бях закъснял. Единственият самурай, когото познавах, си бе отишъл.