Филип Филипов

Безчетни дните си летяха…
Очаква старата сама
да се завърнеш у дома,
под бащината родна стряха.

Те - майките - да чакат знаят.
И много дълго - ден след ден.
И чакат и дори след края,
след онзи край - нелеп, студен.

Война. Окопи, мрежи, грохот.
По наранената земя
смъртта победно крачи в поход
и тъпче някакви писма.

Един убит. Сърцето трепва.
В настъпващия бавно мрак
сподавен глас едва прошепва:
“Защо се бием? Кой е враг?…”

Врагът не бе пред вас, отвъд,
а там - в далечната родина.
Назад поеха всички път,
но ти не бе сред тях - погина.

Под скъпи родни върхове,
напролет, нацъфтяли вишни
навяват спомени предишни
и шепнат твои стихове.

1959 г.