Христо Банковски

***

Изгарят дните ми - като алени факли изгарят.
Като златни факли - богове на есента…
И никога, и никога не се повтарят -
започвам да вярвам в неповторимия кръг на света.

А светът е повторим и може би - неповторим.
Имаме ли време да мислим за това?
Ето, звездата Сириус прилича на сребърен дим,
и дими, и тежи върху моята бедна глава.

Тая звезда ме гледаше от небето на Мусала -
кръстосваме погледи, а не се разбираме.
Сигурно тя не е чак толкова зла,
щом, все пак, погледа си върху мен спира.

Може би и аз ще дочакам своята Победа,
все едно - славно или безславно…
В паспорта ми пише: българин и разведен.
Нека пише българин - това е главното!…

А изгарят дните ми - като алени факли изгарят.
Те ще се завърнат само в тия стихове.
И нека каже критикът, че отново се повтарям,
че пиша за себе си
                             и за отдавна покорени върхове.

Пак за тях! И винаги за тях!
Това е на живота ми
                               вярната и безпощадна линия.
Живея го спокойно и честно - без страх.
Няма да забравя колко беше синьо

небето над Белмекен - едновременно лятно и есенно.
Така няколко сезона често живеят в човека.
Няколко сълзи,няколко различни очи, няколко песни…
И само една, вярна и точна, планинска пътека.

Нека изгарят дните ми, нека аз самия да стана
малък златен лист сред златото на есента.
Нека бъда болка и съвест, усмивка и необходима рана
в безпощадния, весел и мъдър,
                                                кръговрат на света.